Архимандрит Никанор 

Хората, които ме познават, и които са следили публичните ми изказвания, знаят, че винаги съм подкрепял идеята за въвеждане на часове по вероучение в българските училища. Тук няма да повтарям аргументите си "за".

Стахановското придвижване на въпроса през последните няколко месеца обаче внезапно ме наведе на някои размисли, които държа да споделя. 

Възникват въпроси, от чиито отговори в не малка степен зависи дали благите намерения няма да имат катастрофални последици.

Ι. Искам да започна първо с цената, платена за това предметът "религия-православие" да стане общозадължителен. А тя е условието той да не бъде конфесионален, т.е. да не убеждава никого в нищо, с други думи - да не се проповядва Христос в училището. Точно така, правилно прочетохте: Христос може да бъде изучаван (както се изучава устройството на цвета при растенията), но не и проповядван на децата. 
Само че, децата дори в предучилищна възраст вече притежават религиозни възгледи и религиозни преживявания в най-широкия смисъл на думата. Децата и младежите имат реални потребности от религиозно развитие, чийто общ знаменател е потребността от богопознание. Богопознанието обаче винаги е мистичен акт. То е по-скоро въпрос на опит и възприятие, отколкото на разсъждаване и разбиране. А избраният подход в предложената учебна програма - за да бъде приета тя от МОН - е твърде обяснителен, рационалистичен и социоцентричен. Налице е стремеж да бъде  "обяснено" тайнството на богопознанието и да бъде то доближено до тези, които са извън него, и които по подразбиране не бива да бъдат въвеждани в тайната на Божието знание (мистагогията). Тоест в предложения като общозадължителен предмет "религия-православие" е заложен стремеж да се намали тайната на Божието знание и то да бъде разкрито и направено разбираемо, без учениците да правят стъпки към Бога, без по никакъв начин те да се приближават до Него. 
Дървено желязо.

Опит да се направи богословието разбираемо и приемливо за образователната и по-широката социална общност без μετάνοια, без [благодатна] промяна на ума. 

Т.е. предлага се "вероучение", което дистанцира детето от истините, в които то трябва да вярва и според които трябва да живее и да ги свидетелства. 

Наистина ли архиереите от Светия Синод са готови да бъде платена такава висока цена за възможността предметът да стане общозадължителен? 

Един предмет, в който ще се произнасят думи на пълна сдържаност,  уж "академични" - в суетата на човешката мъдрост - но думи, които няма да бъдат необходими на никого и за нищо...

ΙΙ. Като неизбежно следствие от предходно казаното, предметът "религия-православие", създаден по мярката на хората, всеотдайно ще втъкава в себе си, ще оправдава и ще осъществява някаква идеология - най-вероятно властващата. Рационализацията и популизмът - цената да бъде възприето вероучението като задължителен предмет, няма да укрепят, а напротив - ще отслабят силата на църковната мисия. Вместо да насочва умовете на децата нагоре и навътре, към една друга вселена, новият предмет бързо ще се превърне в удобно средство за налагане на една нова, гражданска религия, за която духовните реалности отстъпват на заден план пред нуждата децата да бъдат "просвещавани" в патриотизъм, дълг към обществото, национална идентичност и правилни граждански възгледи - според конюнктурата на "правилното". Това би било една ужасна подмяна, носеща откровен антихристиянски дух.

Наясно ли са архиереите от Св.Синод с тази опасност? 

ΙΙΙ. Част от "сделката" вероучението да стане задължително е всъщност въвеждането на два паралелни предмета: "религия-православие" и "етика". Това няма как да не доведе до обособяване на децата, още от най-крехка възраст, в две отделни и конкуриращи се (противоборстващи си) групи в рамките на училищния клас: учещи вероучение и учещи етика. Тези две групи ще се затварят все повече и между тях ще възникне антагонизъм, ще започнат подигравки и взаимни обвинения в "неблагочестие" и "мракобесие". След едно поколение този антагонизъм ще се пренесе и в обществото...

Наясно ли са архиереите от Светия.Синод с опасността в обществото да се формират трайни антицърковни нагласи, подхранвани от училищното възпитание (в светска етика) и лоши детски спомени или дори травми?
III. Привържениците на въвеждането на вероучението в училищата, сред които и аз, си представят това като идилична картинка, плод на богато въображение, в която "нещата заемат естественото си положение" - така, както е било до 1944г.

Но. Малцина от нас си дават сметка колко измамен е този мечтателен образ. Онова, старото вероучение, е съществувало в условията на традиционното общество, в което религията играе огромна роля в бита на хората. Тогава, когато 80% от населението на България е било селско и децата са виждали как вечерно време бабите (а и дядовците) им се кръстят пред пламъчето на домашното кандилце, родителите им се съветват по важните въпроси с попа (и по-рядко даскала), а селото живее с ритъма на църковните празници (съвпадащ и с ритъма на земеделския живот, неслучайно). В тази среда вероучението е било задължителен и необходим помощник на детето, за да се ориентира то, да осъзнае и да опознае света, в който живее.
Съвсем не е такъв случаят днес, когато религията - особено у нас, е напълно маргинализирана и неприсъстваща в живота на обществото. Какво ще даде предметът "религия-православие" на децата? Морални ориентири? Ценности? Някой наистина ли има такива илюзии?!
Та как би могъл да реагира младият човек, когато вижда, че всичко това, което в училище задължително му преподават като най-висш, идващ от Бога морален императив - било то Декалога или новозаветните Блаженства, се тъпче и пренебрегва именно от тези, които би трябвало да дават пример на останалите - и които са постановили задължителност на вероучението?! Когато децата и младежите виждат, че лъжата и кражбата (от обществото) са най-сигурният път към успеха, че клетвопрестъплението, подлостта и разврата са напълно допустими и приемливи в обществото, че любовта, взаимопомощта и състраданието предизвикват единствено насмешка от околните?!

Няма ли задължителното вероучение в общество като нашето да се окаже рецепта за окончателен и пълен нравствен нихилизъм и безверие?

IV. Не на последно място трябва да си зададем и резонния въпрос: защо точно сега? И защо точно тези, които управляваха през 90-те и досега, а именно БСП, ДПС и ГЕРБ, тогава твърдо бяха против вероучението, а днес го въвеждат? Каква е причината за тази метаноя? Кого искат да преметнат? Нали не допускате, че идеята за въвеждане на задължителното вероучение идва от четвъртия коалиционен партньор - групата на "отец Нафърфорий"?

Какъв може да бъде мотивът на [бившите] атеисти от БСП - правоприемник на БКП, отговорна за атентата в "Св.Неделя" и за убийството и репресирането на стотици православни свещеници, учениците да изучават задължително вероучение? Вероятно някакво покаяние? Но за какво? За "Народния съд", за Белене, за "Чернобил"? Не сме чули и видели. Тогава за какво?!

Подобен въпрос може да бъде зададен и по отношение на приятелите на Църквата от ГЕРБ. Защо не го направихте през 2009-2010 година, когато бяхте на върха на своята популярност и хората ви имаха огромно доверие? Защо Успение Богородично - 15 август, и до ден-днешен не е почивен ден? Защо точно сега го правите, заедно с комунистите, от които разчитаме да ни пазите?

ДПС също можеше много по-рано да лобира за това, както стана със заплатите за имамите, та покрай тях намазахме и ние, поповете. Но тогава не, а сега - да. Защо, бе, чоджум?

Ако тези три партии не бяха управлявали страната от 1990г. досега, нямаше да стои такъв въпрос. Но при известните факти те дължат на обществото отговор: какво ги накара да си променят позициите? Защо тогава, когато вероучението беше най-нужно - при ценностния вакуум на 90-те години, те бяха против?! А сега са "за"...?

V. И последно: 57% от българските родители  ИСКАТ децата им да учат вероучение, НО НЯМАТ ЖЕЛАНИЕ, понеже по-малко от 1% са записали децата си на СИП по вероучение. 
***
Моят скромен принос в обществената дискусия "за и против" задължителното вероучение в училищата. Ползвал съм текст на сръбската професорка д-р Оливера  Петрович - психолог-експерт в областта на развитието на религиозната мисъл.