Разстрелян заради свободата: Кръстю Хаджииванов – поетът, който отказа да възпява Сталин и се противопостави на македонизацията

Край петричкото село Чучулигово, малко преди граничния пункт Кулата, в събота бе отбелязана поредната годишнина от убийството на един от най-трагичните символи на антикомунистическата съпротива – поета и горянина Кръстю Георгиев Хаджииванов. На 27 юни 1952 г., едва 23-годишен, той е разстрелян без предупреждение от гранични войски.

Мястото носи тежката памет и за още десетки жертви на комунистическия режим. По сведения на близки и местни жители в района тук са убити най-малко още 17 млади българи, опитали се да избягат през границата към свободния свят. Години наред телата им остават безименни, а местата, където са погребани, неизвестни за близките.

Инициатор на ежегодното възпоменание е 75-годишният Иван Хаджииванов – по-малкият брат на Кръстю.

„Това е мой братски дълг. Паметта за тази невинна жертва трябва да бъде съхранена. Младите поколения трябва да знаят истината за мракобесното комунистическо управление“, казва той пред Faktor.bg.

По думите му по цялата гранична бразда с Гърция лежат костите на хиляди българи, дръзнали да потърсят свободата отвъд Желязната завеса.

„Не са били опети от свещеник, близките им никога не са разбрали къде са погребани. Това е една огромна човешка трагедия“, разказва братът.

От най-младия партизанин до горянин

Животът на Кръстю Хаджииванов е необикновен и изпълнен с драматични обрати. Роден е на 25 декември 1929 година в село Капатово, Петричко, в семейство с дълбоки традиции в националноосвободителните борби. Дядо му хаджи Иван е войвода на ВМОРО до 1905 г., а чичо му Златко Хаджидимитров през 20-те години е околийски войвода на ВМРО. От майчина страна родът също е свързан с възрожденското движение и българската просвета.

През 1944 г., едва 14-годишен, Кръстю става най-младият партизанин в Алиботушката чета, за която пренася оръжие.

Само няколко години по-късно обаче преживява пълен нравствен и политически катарзис. След като вижда истинското лице на новата червена власт, той се превръща в един от най-непримиримите ѝ противници. За втори път излиза в гората, но вече като горянин – участник в антикомунистическата съпротива.

Поетът, който отказа да възпява Сталин

След 9 септември 1944 г. поетичният му талант е забелязан и два пъти му предлагат да следва в престижния Литературен институт „Максим Горки“ в Москва.

Хаджииванов категорично отказва.

Причината е не академична, а морална.

„Искам да уча в Париж, не в Москва, защото тя е много близко до Сибир“, заявява младият поет.

Следват още по-смели думи, които му костват побои от Държавна сигурност:

„Ода за Сталин няма да напиша, защото той е по-голям кръволок и от Хитлер.“

И още:

„Никога няма да стана слуга и палач на никоя диктатура, и най-малко на сталинската.“

Тези думи се превръщат в неговата лична присъда.

Срещу македонизацията на Пиринския край

Кръстю Хаджииванов открито се противопоставя и на провежданата от комунистическата власт политика по македонизация на Пиринска Македония.

В момент, когато официалната власт налага насилствено нова национална идентичност на населението в региона, той защитава категорично българската национална принадлежност.

Неговото верую остава в думите:

„Само Ботев да бе останал единствен българин на света, аз ще остана вторият след него!“

Именно тогава създава и стихотворението „Ботев“, превърнало се в символ на духовната му съпротива.

Лагери, уранови мини и нелегалност

Между 1948 и 1949 г. Кръстю живее полулегално. Следват нови арести, побои и изпращане в лагера Блатешница, а по-късно и в урановите мини край Сеславци. Прави първи неуспешен опит да избяга от комунизма в Гърция.

След смъртта на свой приятел в мината създава творбата „Убийците“, а по-късно написва и стихотворението „Сибир“, превърнало се в едно от най-силните му обвинения срещу тоталитарната система.

През април 1951 г. успява да избяга от лагера и окончателно преминава в нелегалност.

Над 100 стихотворения, непубликувани приживе

Кръстю започва да пише още шестгодишен. За краткия си живот създава повече от 100 стихотворения, девет поеми и незавършен роман.

Голяма част от ръкописите му са унищожени при изселването на семейството и последвалите обиски след убийството му.

Приживе не е публикувано нито едно негово произведение.

Загадката около смъртта

И до днес съществуват няколко версии за гибелта му.

Според най-разпространената той е убит при засада на Държавна сигурност край река Струма в землището на село Чучулигово.

Друга версия твърди, че е проникнал от Гърция като диверсант.

Според трета той е ликвидиран във вътрешността на страната, след което тялото му е откарано до границата, където убийството е инсценирано като опит за нелегално преминаване.

„Тайни не остават, научихме и името на физическия му убиец. Говори се, че това е лейтенант Пандев, от Гранични войски, но какво от това? Убиецът не е сам и не е един – убиец е цялата комунистическа система, превърнала се за 45 години в държава“, обяснява пред Faktor.bg братът Иван.

На мястото край Чучулигово през 1997 година е издигнат триметров мемориал. Тук всяка година става възпоменанието.

Посмъртното признание

След падането на комунистическия режим поезията на Кръстю започва да достига до българската емиграция по света, а през 1990 г. творбите му са издадени цялостно в Братислава.

Негови портрети, бюстове, скулптури и литературни посвещения създават редица български и чуждестранни творци.

През 2009 г. в Сандански е открит негов бюст-паметник.

На 21 декември 2016 г. президентът Росен Плевнелиев удостоява посмъртно Кръстю Хаджииванов с орден „За гражданска заслуга“ – I степен, за изключителния му принос към защитата на човешките права, свободата и съпротивата срещу тоталитарния комунистически режим.

На тазгодишното поклонение край Чучулигово в памет на героя сведоха глави писателят Стоян Райчевски, потомъкът на Христо Ботев – Боян Ботев, академик Марин Кадиев, председател на Независимия съюз на българските писатели, както и близки и роднини на Кръстю Хаджииванов.

„Важна е поуката от трагичната съдба на брат ми и на хилядите избити по границата младежи. Тази трагедия никога повече не трябва да се повтаря, комунизмът няма място в нашия свят, а свободата няма алтернатива“, категоричен е Иван.

СИБИР
Пустинен кът на нашата земя,
спрострял се там, край ледни океани,
където век след век във самота
остават скрити или неразбрани
незнайни тайните на вечността.

Далече там в безкрайни снегове,
където дивечи в безброй стада живеят,
и бурни вихри в боен вой вилнеят,
във ледените пазви на Сибир
заточеници - призраци мъждеят...
В Сибир те тлеят...
В затвори гаснат дните им горчиви.
Там вее змейски хлад и грозота.
И там ще са геройските гробове,
далече от очите на света -
в пустините от вечни снегове.
Сибир, Сибир, за живите си гробница зловеща:
проклятие за хората на руската земя,
че любещите правдата горещо
и братството всемирно на света,
умират в мъки...
Сибир, към тебе майките отчаяно ръце протягат,
проплакват с гняв за своите деца,
отвлечени зад хладните стени далече,
принесени в курбан на глупостта
отдето няма да се върнат вече.
А те обичат своята родина,
обичат всички хора по света,
но зла съдба горчив живот е отредила –
из гробници незнайни във степта!...
ТОЗ, КОЙТО НЕ Е РОБ, обича правдата
и светлината.
Щом мрази робството, презира подлостта,
Презрян е ТУК! НО ДОБРОВОЛЕН РОБ
НА СВОБОДАТА –
ще бъде ГОРДОСТ НА ЧОВЕЧНОСТТА!
Тирани, все ли в плен света вий ще държите
и ще потискате свободните сърца?
И нивга ли не ще се уморите
да бъдете жандари на света?
 10.I. 1950 г.
с. Капатово
-
Стихотворението е публикувано от българската емиграция в Лондон, 1983 г. и
стихосбирките в Чехия и Словакия 1990 , 2004 г и сборниците
“ Зорница” и “Вечерница” 2000 г.
САЩ, в-к “Неделник” и паметни листове в Австралия и
Канада