Патриция Николова, bulgariaanalytica.org

Руските интелектуалци отново се разделиха на два враждуващи лагера – за и против Путиновия режим, разтърсени от нов голям скандал в театралните среди

Казусът Серебренников

„Не НКВД някога е арестувало Майерхолд, а Сталин. Не Следственият комитет сега арестува Серебренников, а Путин.”
Позиция на писателя Борис Акунин, изказана след арестуването на Кирил Серебренников на 22 август т.г.

Той не хапе и не лае. Не е обществено опасен. Не е рецидивист, дори не е осъждан, но го държат затворен в клетка. Всъщност, не е съвсем сигурно дали наистина е престъпник, но – след като го арестуват през нощта – за назидание той се озовава зад решетките. Въпреки че този обвиняем няма никакво желание да напада никого и нищо, освен путиновия режим и прокремълската власт. Нещо повече. От самото начало той се опитва да води интелигентен диалог и да сътрудничи на милиционерите (защото това си е жива милиционерщина). Що е то? 

Театрален режисьор в клетка. При това, желязна.

Това не е шега, не е метафора, нито игрословица от рода на политическите гатанки на Даниил Хармс, който някога, при една друга власт – известна като болшевизъм – също е вкаран в арест, а после е тикнат насилствено в психиатрия, където умира. И не само той, примерите в Сталинова и Путинова Русия са много. Но е факт, че досега не се беше случвала подобна брутална и в същността си театрална акция, хвърляща мост към паметта за някогашните сталинови репресии през 30-те години на 20 век, когато нищо странно не е имало в арестуването на известен театрален режисьор и обискиране на дома му/работното му място, т.е. театъра. Сега жанрът е сменен, но историята сякаш е същата – световно известен руски театрален и филмов режисьор е арестуван през нощта и насила вкаран в желязната клетка, докато трае делото срещу него в Московския районен съд. Защо?

За назидание. Да не си мисли руският интелектуалец, че може ей така, свободно, да се гаври с властта. Защото-не-може-така. Преди 70 години не можеше, и днес не може. При Сталин не може, и при Путин не може. Особено месеци, преди кандидат-президентската надпревара, която е друг вид театър за Кремъл, обръгнал в десетилетни театрални изяви. Всички със смесени жанрове.

Защо сега говорим за това? Защото не спират да се пораждат нови и нови паралели между Сталинова и Путинова Русия. Последният пример успя да разтърси света: случаят със световно известния театрален режисьор Кирил Серебренников, арестуван внезапно и изненадващо за всички като особено опасен престъпник. По обвинение в злоупотреба с държавни средства в размер на „не по-малко от 68 млн. рубли” (около 1,9 млн. лева), изразходени уж за мащабен театрален проект и със сключени уж фиктивни договори с различни творци. Както и след неколкократни цензури и спирания на негови спектакли, критикуващи властта. По-интересното тук е друго. Шокиращо е, че още преди да се изнесат всички факти по делото, Серебренников беше въдворен в желязна решетка и показан като маймуна в клетка пред целия свят. Пардон, не като „маймуна в кретка”, а като руски достоен интелектуалец, дръзнал да прави това, което правят политическите дисиденти по целия свободен свят – реализират свободно изкуство, което да критикува Властта.

Защо Серебренников, защо зад желязна решетка и защо точно сега?

Режисьорът е арестуван през нощта, в добрата стара традиция на някогашното НКВД. Предисторията е свързана с дългосрочно напрежение, идващо от острите и многократни критики на Серебринников срещу руската власт. Обвинението в гигантско мошеничество е дълго обмисляно и реализирано след множество внезапни проверки, от страна на Следствения комитет, чиито резултати режисьорът определя като „абсурдни и шизофренични”. Освен него са арестувани Юрий Итин, бившият генерален директор на независимия театрален център „Гогол” (основан и ръководен от К. Серебренников), както и главната счетоводителка Нина Масляева. Руските медии твърдят, че след проведени разпити те са заявили, че Серебренников е участвал в схема за присвояване на средства, реализирана чрез некомерсиалната му организация „Седмо студио”. Досега обаче никой не е проверил дали тези твърдения са получени в резултат на заплахи или друг вид принуда. Именно въз основа на тях Следственият комитет повдига обвинение, че организацията на Серебренников е присвоила общо $3.4 млн. държавни средства, въпреки че реално той не отговаря за финансовата част.

В тази абсурдна история най-големият грях на режисьора на практика е, че си е позволил сериозно и постъпателно да критикува Властта от сцената на нашумелия си театър с редица политически арт проекти, докато в същото време получава държавни средства за именно този театър. Какво ще се случи от тук нататък със Серебренников? Въпреки уверенията му пред съда: „Аз съм честен човек, няма да избягам, искам да работя”, въпреки стотиците хора на изкуството, опозиционери и интелектуалци, които скандираха „Свобода!” и „Хочу перемен!” (прев. „Искам промени”), въпреки международната петиция в негова защита, той продължава да е под домашен арест и всичките му проекти са замразени. Вероятно ще бъде осъден, защото, както е известно, руската власт не прощава. Не се знае само дали на 10 години затвор, или на по-малко.

За Серебренников до сега гарантираха десетки авторитетни лица, сред които генералният директор на Болшой театър Владимира Урин, режисьорите Фьодор Бондарчук и Алексей Герман, писателите Борис Акунин, Людмила Улицкая, Наталия Солженицина, драматургът Иван Вирипаев и много, много други, повечето от които са сред най-сериозните критици на Путиновия режим.

И все пак. След показния арест, кариерата на режисьора в родината му внезапно бе прекършена в своя апогей. Кому е нужно това? Отговора го знаете.

Нов сталинизъм с путиново лице

„Няма смисъл да демонизираме Путин. Той е такъв, какъвто е и неговият народ сега.”
Светлана Алексиевич, Нобелов лауреат за 2015 г.

Натуралистичен до втрисане. Автентичен до взрив. Плашещ и разгромяващ едновременно, силен като самогон, преследващ, неизличим като стара рана, неизтриваем. С днешна дата звучи пророчески мощният политически спектакъл в театрална работилница „Сфумато” – „Светлото бъдеще на битака” (реж. Иван Добчев), вдъхновен от документалния роман на Нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич „Време секънд хенд”. Образите на сцената израстват един след друг от окървавения окуляр на миналото, опустошено от греховете на страшните сенки. Историите им приковават с неумолимата фактология на държавната машина, която смила хиляди човешки съдби, без право на помилване. В глобален план кошмарът на миналото е обречен да се повтаря отново и отново, а точно днес, в началото на 21 век, зъбчатите колела на тази машина минават през наследниците на репресираните. Техните невинни деца и внуци днес дори не разбират напълно къде е ядката на семейната драма, защо някогашният исторически романтизъм се е изродил в политическа бесовщина.

Важно е не само да се гледа, но и да се чете това, което е необходимо.

Историята с дете, арестувано в Москва за рецитация на „Хамлет”

Вместо финал – една история с дете. Типично по руски театрална, почти невероятна, сюрреалистична и безобразна, но преди всичко: автентична.

След убийството на критика на Путин, Борис Немцов през 2015 г. в центъра на Москва, след първите опити тази година за многолюдни протести в различни големи градове на Русия, предизвикани от разкритията на жлъчния опозиционер на официозната власт Алексей Навални, след унизителния му политически арест, след убийствата на известни журналисти, критикуващи същата тази власт… защо сега да се занимаваме с арестуването на едно хлапе, което – както се оказа – е правило публични упражнения, назначени от личния му логопед, за да се справи с говорните си проблеми? Нима известният монолог на „Хамлет”, рецитиран от уплашения малчуган, може да се сравнява с гоненията на руските интелектуалци? Може. Защото след като в Русия днес едно малко дете може да бъде арестувано по скалъпено обвинение, да бъде малтретирано психически и физически, да бъде травмирано за цял живот и – най-важното – да бъде възпитавано в страх от властта, какво тогава остава за истинските критици на този опасен режим?

Всичко започва в един хубав пролетен ден 2017 г. на едно от най-оживените места в сърцето на Москва, улица „Арбат”, на която между другото се намират някои известни театри. Едно артистично 10-годишно момче започва да рецитира „Хамлет”. Настойникът му седи близо до него на пейка и чете книга. Никой не пречи на никого. До тук нищо интересно. Пролет, Москва, Шекспир, „Арбат”… Ако това се беше случило в Сентръл парк, щеше да стане интересен пърформанс с участие на публиката. Само че в Москва историята придобива характер на драматичен екшън: изведнъж притичват униформени лица, пищящото дете е малтретирано от трима милиционери (пардон, полицаи), които го сбутват като някакъв страшен криминален престъпник в полицейска кола и насила го откарват в участъка. Хомо совиетикус в действие. Обвинението – детето проси и нарушава публичното спокойствие. Въпреки очевидностите, че детето не проси и не е само, а с придружители, всичко това няма никакво значение за нахъсения пазител на властта.

Сърцевината на трагедията е лична, пулсира във всяка история, но и колективна. Както е колективна вината за това, че са допуснати престъпленията на един режим, които днес се повтарят отново, макар и в друг вид взаимозависимост. Ето защо на моменти мозъкът на залата се нагорещява до взрив и зрителите дишат все по-трудно. Защото това представление не е обикновено. Спектакълът е като спиритически сеанс с духовете на комунизма и тоталитарните им отрепки. Яростен театрален Нюрнбергски процес, в който се чуват достатъчно ясно гласовете и на жертвите, и на палачите.

Позволих си да наблюдавам и публиката. Онези зрители, които са на възраст да помнят много, седяха като простреляни. Замръзнали и приковани през цялото време. Акустиката на думите и електричеството на фактите минаваха през цялото им тяло. Докато младите, разбира се, не реагираха по този начин. Децата на Перестройката не знаят какво е донос, какво е обиск на книги в домашната библиотека, какво е ГУЛаг. Добре, че не знаят, ще кажете. Все пак важно е да се разбере целият контекст.