Димитър Бочев, kultura.bg

Ако ме попитат кой е най-добрият бог, когото познавам, ще отговоря начаса: моят християнски Бог, Христос. Той е и вседобър, и всесилен, а с това – и всевисш. Съгласен съм, че това е мой личен съзнателен избор, направен след много размисли и вълнения, уважавам всички различни избори на друговерците, уважавам и правото на всеки атеист да бъде такъв. За да стигнат всички те до други решения, и техните размисли и вълнения са били вероятно други. Впрочем не – поувлякох се без време. Атеизма не уважавам, уважавам само безверието. Защото безверието не изключва, не проклина и не санкционира вярата, то само се дистанцира от нея, отказва да я сподели. Докато атеистът е не просто и само невярващ, а и нетолерантен към вярващия. Атеизмът е по ленински войнствен, милитаризиран, агресивен, нетърпим към Христос, а оттам – и към неговите последователи, каквито са всички миряни. Само по себе си правото да не вярваш е легитимно – право на собствено решение, на собствен поглед, на собствен светоглед. Нелегитимно е за сметка на това правото да преследваш вярващия само защото е такъв – то е не право, а безправие спрямо преследвания. Според мен християнинът е осъден да зачете, да уважи правото на всеки свой съчовек да не бъде християнин. При което и християнинът има правото да се опита да християнизира невярващия, и невярващият – да внуши на християнина собственото си безверие, материализма си. Всичко това си е в реда на нещата, стига да не става чрез принуда.

Както казах, изборът е личен, а щом е избор, той предпоставя свободна воля – насила хубост не става. И от историческия спомен, и от наше време знаем колко трагично са завършвали опитите и за насилствена християнизация, и за насилствена ислямизация. Религиозното насилие според мен е точно толкова недопустимо, колкото и политическото, колкото и всяко друго насилие. Христос не мобилизира апостолите и следовниците си – той ги печели. А душа се печели с душевност. Така че онова, с което Богочовекът е спечелил и продължава да печели и човечеството, и мен самия като съставна част от него, е ненасилието. Ненасилието в Неговия път има върховенство – дори и в грандиозната битка срещу злото, която кънти и днес навред по света, Спасителят на нашите изтерзани души воюва по миролюбив, по ненасилствен начин. При това воюва успешно – оказва се, че Неговото ненасилие е по-силно, по-оперативно, по-ефективно, по-победоносно от насилието и на всички фанатизирани идеологии, и на всичките им армии и пълководци. Този древен и вечен свят е така устроен, така е спретната човешката природа, че насила може да се въдворява само злото – не и доброто. Бог, както знаем не само от Вечната книга, може да бъде и суров, може и да наказва, но не това Му можене е Божията същност. Защото дори когато е гневен, Творецът твори по правило само добро, Той е най-вече Бог на доброто, на добруването, на закрилата, на съпричастността, на спасението, на поделената с ближния риза, а Бог на възмездието е само по изключение.

Ето защо за мен Рождество Христово е рожденият ден на доброто, мигът, в който доброто се превръща от пожелание в кауза, от идея – в действие, от дух – в плът, от идеология – в приложност. Бердяев пише, че както основата мисъл на човека е мисълта за Бога, така и основната мисъл на Бога е мисълта за човека. На тази конвертируемост, на тази диалектическа взаимосвързаност се крепи цялата ни цивилизация.  Неслучайно измежду всички създадени от Него твари човекът е Негово любимо чедо, връх и корона на творението, фаворит на цялото мироздание. Тъкмо това фаворизиране е еманация не само на въдворената свише йерархичност, а и на Божията добронамереност. Която, няма да се уморя да го повтарям, е не случайна хрумка (случайни хрумки в Божието дело няма), а дълбоко осъзнат свободен избор. Изборът на Бога е човекът и неговото щастие. В смисъла на този свободен съзнателен избор (всъщност звучи малко тавтологично – след като е избор, той е и свободен, и съзнателен) в един от ранните си романи запитах какво ли би станало, каква ли би била съдбата на човечеството, ако вместо да бъде добър, Първосъздателят бе решил да бъде със същата сила зъл? Защото Творецът е добър не – както често се случва при нас, хората – от безсилие, Той е добър от всесилие. И ако беше избрал с това Си всесилие да бъде не добър, а зъл, светът би се превърнал навярно в лудница, наподобяваща психиатричните клиники с особено предназначение в бившия (дано и бъдещ не се окаже един предстоящ ден!) Съветски съюз. Чиято държавна политика превърна най-хуманната наука – медицинската, в санкция срещу всяко свободомислие.

Споделеното дотук подсказва, че неслучайно комунизмът бе атеистичен и атеизмът му неслучайно беше безмерно милитаризиран, войнствен, богохулен. Който познава теориите и практиките на комунизма и християнството, ще разпознае и тяхната принципна несъвместимост. Докато според християнството всички ние дължим любов дори на враговете си, комунистическата идеология е изградена на базата на врагоманията, на противопоставянето на хората едни на други. Докато за Спасителя врагове фактически няма, наред с откритите външни, комунистическата доктрина вижда скрити врагове дори и в своите, в съмишлениците и последователите си. Комунизмът преследва врага с партиен билет по-ожесточено дори от външния, от видимия враг. Докато водещо начало на християнството е вярата в доброто, комунизмът вярва преди всичко в коварното, в подмолното зло, скрито в човешката същност. Което трябва съответно да бъде разпознато, разобличено и санкционирано. Докато върховен библейски принцип е прошката, опрощението, железен принцип на комунистическия апаратчик е възмездието, комисарската ожесточеност, безпощадното преследване на врага – чужд или свой. Каквито са принципите, такива са и практиките. Практики, които превърнаха СССР – казано с думите на Солженицин – в империя на лъжата и злото. И ние, българите, бяхме съставна част от тази империя, чийто фундамент беше атеизмът, ненавистта към Бога – ненавист, неотлъчно придружавана от обезчовечаването, от сатанизирането на човека за сметка на институцията, на чудовищната централизирана държава.

Знам, съзнавам, че и в името Христово са били извършвани много злодеяния – векове и хилядолетия наред. Но не Христос е палил кладите на Светата инквизиция, не Христос е предвождал ловците на вещици, не Христос е издевателствал и убивал действителните или мними отстъпници от правата вяра. Всичко това са правели неговите жалки епигони, лъжепоследователите Му, които са били фактически антихристи. Казано по-обобщено, докато Католическата църква, която е човешко, а не Божие дело, е изопачавала наследството Христово и е издевателствала в името на Христос, във всичките си жестокости и безобразия ленинизмът си е оставал себесъщ, автентичен и предан на оригинала. Не само наследниците на Ленин са пребивали, убивали и инквизирали и чужди, и свои – правили са го и съратниците на Ленин – и самият Ленин го е правил с широк замах. Болшевишкият терор започва с Ленин, продължава с Ленин, за да остане да вилнее и след Ленин – в държави като Северна Корея и Китай и до ден днешен. В хилядите телеграми, разпратени от центъра до червеноармейските комисари по места, Ленин неуморно призовава: „Расстрелять, расстрелять, расстрелять!”. Бердяев го нарича „геният на сквернословието”, Бунин го характеризира като „изрод, нравствен идиот по рождение”, а Куприн, който го сънува в най-кошмарните си сънища, пише, че вождът на болшевиките е по-чудовищно и по-ненаситно жесток и от Нерон, Тиберий и от Иван Грозни. Тази му чудовищност се стоварва с корава безпощадност и върху Руската православна църква – кървавите погромите срещу попщината (терминът е въведен от Ленин) стават повсеместни, първите жертви на Чека и първите затворници в Архипелаг ГУЛАГ са свещеници.

Споменавам всичко това и за да приключа с мита, че докато, видите ли, извергът Сталин изопачавал ленинизма и извращавал неговото наследство, Ленин е човеколюбивият праведник, автентичният носител на класово-партийния хуманизъм, социалният идеалист, загрижен за горчивата участ на безмилостно експлоатираните от едрия капитал пролетарии. В побългарен вариант подобна митология не е чужда и на нашего брата. Много от нашите сънародници и до днес считат Георги Димитров за чист и честен комунист и родолюбец, докато неговите наследници като Червенков и Живков злоупотребяват с идеализма, който Димитров им завещал. Всички тези легенди са напълно безпочвени – в делото и на Ленин, и на Сталин, и на Димитров, и на Червенков, и на Живков единството между партийна теория и партийна практика е налице. И в това монолитно единство, в това съзвучие между партийна идеология и обществена действителност тон даваше не любовта към ближния, а ненавистта, реваншисткият бяс, комисарската жестокост, насочена не на последно място срещу Христовата църква. Бих казал дори, че амбивалентното отношение на националсоциализма към религиозните общности е несравнимо по-меко и по-щадящо от репресиите на комунистическия режим.

И така, докато фундамент на националсоциализма са расизмът и антисемитизмът, фундамент на съветския, на нашия, на реалния социализъм е настървеният атеизъм. И двете идеологии са античовешки – античовешки са и двете практики. И на двете обаче противостои с еднаква непримиримост християнската, Христовата кауза, поделената с ближния риза. Да, Рождество Христово е наистина рожден ден на земното добро. Нека не само в тези свети дни го приемем и отдадем с великодушието, с което то ни е спуснато свише. И доколкото в християнското светоусещане извечно водещо начало е смисълът, да си пожелаем не весели, а смислени Христови празници!