Коментар на Радио „Спиноза“

През октомври 2004 г. по време на визитата си в Пекин Путин неочаквано върна на Китай няколко острова по р. Амур с обща площ около 300 кв. км.
През 2016 г. в интервю за агенция "Блумбърг" американският  журналист  Джон Миклетуейт го попита: „Тогава върнахте китайските острови заради икономическа изгода. Сега готов ли сте да върнете Калининград?“
"Не, нищо не сме връщали“, притесни се Путин и започна да го усуква. „Това бяха спорни територии, около които водим преговори с Китай повече от 40 години и накрая постигнахме компромис.“
Обясненията му прозвучаха твърде неубедително. Ако островите наистина са били спорни, защо е трябвало да ги връща? И не е вярно, че са водени 40-годишни спорове с Китай. Тогавашният СССР не спореше с никого и никому нищо не връщаше. При най-малък опит за силова намеса, стоварваше самолети и „катюши“ и изпепеляваше китайския бряг, както стана при о. Дамански през 1969 г. Първите преговори и първите върнати острови помним от времето на Горбачов.
Истанита е, че при режима на В. В. Путин започна 

неистов порив към сближаване и вечна дружба с Китай

 Руската пропаганда обяснява романтичния период на кремълските управници с другарите от Китайската комунистическа партия с някаква икономическа полза и с новата подредба на „многополюсния свят“. Идеята е, че няма само САЩ да бъдат световен хегемон, че „народите се пробуждат“ и скоро Китай ще изпревари Америка, за да стане световен лидер.
Нека да не забравяме, че в Китай господства комунистическа диктатура, чиято идеология представлява смесица между комунизъм и конфуцианство. А същността на конфуцианството включва 

китайски абсолютизъм,

 койта налага пълно подчинение на бащата в семейството и на императора в държавата.
Макар и доста несръчно, путинизмът се опитва да извае нещо подобно в Русия. Кремълският режим едновременно чества подвига на блокадния Ленинград и открива паметна плоча на финландския маршал Манерхайм, който участва в затягането на Ленинградската блокада. Честват Манерхайм, защото преди да премине на финландска служба е бил руски царски генерал.
В Русия празнуват стотната годишнина на репресивните органи на ФСБ/КГБ, но твърдят, че двете революции през 1917 г. са продукт на западни разузнавателни служби. А нима ЧК/КГБ не е „меч на революционно възмездие“? Тогава защо честват Деня на чекиста на 19 декември?
Путинският режим очевидно възприема и прилага методите за цензуриране и следене, с които китайската диктатура държи в подчинение поданиците си: блокиране на социалните мрежи; „цифров ГУЛаг“, при който се картотекират и разпознават лицата на всички, ползващи компютър; фабриките за тролене, които също са китайско  изобретение.

Ако погледнем икономическите отношения, веднага става ясно, че от десетилетия Русия е само 

суровинен придатък на китайския дракон

През 2020 г. руският износ за Китай възлиза на 57 млрд. долара, от които 29 млрд. са за нефт и газ, 3 млрд. – за дървесина, 2,5 – за рудни изкопаеми и около 3 млрд. – за необработен метал (медни катоди, алуминиеви слитъци и др.). Износът на машини, техническо обзавеждане или транспортни следства е минимален – под 3 млрд.
При вноса от Китай картината е напълно противоположна: 30 млрд. за машини, техническо обзавеждане и транспортни средства, като другите 20 млрд. също са за изделия на леката промишленост като дрехи и обувки.
Още един красноречив пример: в Руската федерация се обучават около 45 000 китайски студинти, които изучават предимно хуманитарни специалности като руски език, икономика и изкуство. Докато в САЩ повече от 400 000 китайски студенти са предпочели точни науки.
Кой знае защо путинският режим се гордее с ролята си на суровнина колония на Китай. Като туземен вожд Путин разпродава природните богатства на страната си и се радва на дрънкулките, продавани или подарявани от по-големия жълтолик брат.

„Векът на униженията“

В днешен Китай периодът 1839-1949 г.  официално е наречен „Векът на униженията“. Обхваща 110 години от Първата опиумна война (1839-1842 г.) до идването на комунистите на власт през 1949 г.
През Първата опиумна война Китай е разгромен и превърнат в полуколония от англичаните, които си присвояват Хонконг.  Победителите принуждават победените да купуват опиума, който британски кораби докарват от Индия. 
През 1856-1860 г. страните водят Втората опиумна война. Този път британци и французи нанасят още по-тежки поражения на китайските войски, стигат до Пекин и налагат пълен диктат на победените.
Русия решава да се възползва от разгрома на южния си съсед, като през 1858 и 1860 г. принуждава китайците да подпишат Айгунския и Пекинския договор, според които Хабаровският край, Приморието и други земи с обща площ над 1 млн. кв. км стават част от Руската империя.

В китайската Уикипедия този период е описан със статия, озаглавена „Неравноправните договори“. През ХIХ век китайската територия е била нападана и грабена от кого ли не. За договорите с Русия се казва, че „След 1917 г. Съветският съюз два пъти обявява престояща отмяна на нерaвноправните договори  между царска Русия и Китай, но така и не връща на китайците отнетите територии".
В друга статия за Айгунския договор от 1858 г. авторите поясняват, че договорът е сключен, когато срещу Китай воюват две от най-мощните световни сили. Точно тогава Русия заплашва разорената страна с нашествие и успява да изтръгне най-голяма площ от националната й територия през цялата й хилядолетна история.
В статията „Анексията на Амур“ пише, че Приамурският край и Поморието са исконни земи от времето на династията Цин, които китайците наричат Външна Манджурия.

Китайска карта, която припомня как царска Русия е „обръснала“ Китай от Владивосток до Алтай

"Ще се опитам, сър!“ е известен плакат на Американската армия от началото на ХХ век.  Посветен е на подвига на храбрия войник Келвин Титъс, който при атаката срещу Пекин през 1900 г. пръв се изкачва върху най-високата крепостна стена на Вътрешния град и издига звездния флаг на САЩ.

Руски войски в Китай през 1900 г. при потушаване на Боксерското въстание, известно и като Ихетуанско въстание

Тоx е ксенофобски, антиколониален и антихристиянски бунт на китайците срещу чуждите нашественици и християнските мисионери.
Днес „Векът на униженията“ представлява важна част от съвременната  китайска идеологии. Китай не изразява териториални претенции за отнетите си пред повече от век земи, но историческата памет за онези времена най-старателно се поддържа от управляващата комунистическа партия. Раните и болката от миналото се използват за сплотяване на населението около партийното и държавно ръководство.
През 60-те и 70-те години на миналия век, в епохата на Мао, Китай заплашва да възстанови „историческата справедливост“ със сила. Следващият изблик на великокитайски национализъм най-вероятно ще върне на дневен ред темата за неравноправните договори и за насилствената анексия на Външна Манджурия, доста нелепо преименувана на Далекоизточен федерален окръг.
Как ще разговаря руското правителство с могъщия си южен съсед, превърнал се в огромен промишлен и военен гигант с колосалнно население от милиард и половина работливи, неуморни и дисциплинирани човешки същества?
Русия би трябвало да развива собствената си промишленост и огромните неовладяни територии, да търси нови съюзници и да не предава старите си приятели.
И в никакъв случай 

да не прикляка пред възходящия азиатски колос, 

примирявайки се с ролята на суровинен придатък, както вече 20 години прави режимът на В. В. Путин. При който Русия уж се била „изправила на крака“.
Всъщност, откъде сте сигурни, че путинизмът има нещо общо с руските национални интереси?
Превод: Faktor.bg