Русия може да загуби и последните си съюзници, пише руският журналист Михаил Ростовски във вестник „Московский Комсомолец“ в материал от първо лице, цитиран от "Фокус". 2020 г. беше годината, когато Русия погледна към бездната - и не, не говоря за коронавирус, а за външната политика. Поредица от последователни кризи в Беларус. Нова пълноценна война между Азербайджан и Армения. Почти пълно разпадане на властта в Киргизстан. Гневни упреци на президента на Сърбия срещу Русия поради факта, че той е бил "обиден" от официалния представител на руското външно министерство.

Всички тези събития имат напълно различен характер и напълно различни причини. Но има нещо, което ги обединява. Всяко от тези събития може да предвещава предстоящия крах на съюзническите отношения на Москва с един или друг от нейните външнополитически партньори. Ще започна със Сърбия, държава, която на практика остава последният бастион на руското влияние на Балканите. На какво се основава този статус? На факта, че без топли отношения с Москва Сърбия ще трябва най-накрая да се сбогува с територията, която Белград смята за люлка на националната си история - Косово.

Ако наричате нещата с истинските имена, това в действителност се е случило отдавна. В зависимост от гледната точка Косово може да бъде наречено или независима държава, или протекторат на „колективния Запад“, но тази територия определено не е под контрола на Белград. Но геополитическите реалности са едно, а тънкостите на международното право са друго. Докато независимостта на Косово не бъде потвърдена от Съвета за сигурност на ООН, тя не може да се счита за пълноценна държава. И даването на зелена светлина от "световния парламент" в Ню Йорк няма да дойде, докато Русия, която е постоянен член на Съвета за сигурност, категорично възразява срещу подобна стъпка.

Именно това, а не някои страстни приятелски чувства на Сърбия към Русия, обяснява категоричния отказ на Белград да се присъедини към западните санкции срещу Русия. Но устойчива ли е такава външнополитическа структура? Докога, от сръбска гледна точка, играта ще си струва жертвите? Всички рационално мислещи местни политици разбират, че Сърбия вече няма да може да си възвърне физическия контрол над Косово. Не би ли било по-добре в този случай да се примири с неизбежното и да размените официалното си признание на новата неприятна реалност за конкретни бонуси под формата на членство в НАТО и Европейския съюз, поток от западни инвестиции и т.н. и т.н.?

Не е много безопасно да изказвате подобни крамолни мисли на глас в Белград. Смелчаците лесно могат да бъдат обявени за „предатели на националните интереси“ и разкъсани на парчета. Но никой не може да забрани да мислите тези крамолни мисли. И „тайните мисли“ на сръбския политически елит се изливат в постепенен, не винаги забележим, но вече очертан дрейф на официален Белград към помирение със Запада и признаване на статута на Косово като независима държава.

Не е трудно да се види, че ако се случи такова помирение, Сърбия изобщо няма да има нужда от Москва: значението на нашето вето в Съвета за сигурност на ООН ще стане нула. Комбинацията от всички тези обстоятелства всъщност е основната причина за скорошното голямо „престъпление“ на президента на Сърбия срещу Русия. Небрежният пост на Мария Захарова в социалните мрежи извади на повърхността това, за което дипломатите предпочитат да не говорят открито.

Бързо напред към Кавказ. Няколко седмици преди избухването на военните действия с Азербайджан, арменският премиер Никол Пашинян говори в духа, че съюзниците на Русия в неговата страна не са някои конкретни политици, а „арменският народ“. Точно така, Никол Воваевич! Във външнополитическите кръгове в Москва това е добре известно: Путин и олицетворението на духа на цветните революции Пашинян са абсолютно чужди хора един на друг. На какво тогава трябва да се основават отношенията между Москва и Ереван? Относно статута на Русия като гарант за сигурността на Армения. Ако такъв гарант не съществуваше в природата, тогава Ереван сега би трябвало да се бие не на един, а на два фронта. Ердоган щеше да помогне на Азербайджан, като удари Армения в тила.

Но както всички добре знаят, руските гаранции за сигурност за Армения не се отнасят до основния предмет на спора - територията на Нагорни Карабах. Следователно е логично да се зададе хипотетичен въпрос: какво ще се случи, ако статуквото се промени радикално на тази територия в резултат на ожесточени военни действия? Изключително откровен и според мен много точен отговор на този въпрос наскоро бе даден в социалните мрежи от брилянтен руски експерт по региона, политологът Сергей Маркедонов: „Пълното поражение на Армения ще я направи прозападна за минути. В същото време няма да има гаранции за проруски Баку. И външната репутация няма да помогне. Пълното поражение на Азербайджан е по-проблематично само поради физическото неравенство на ресурсите. Но това, ако се случи, най-накрая ще направи азербайджанската политика част от турската”.

Ясно е, че нито един от вариантите не отговаря на интересите на Москва. Но има ли по принцип тук опция, която би укрепила руските позиции в региона? Вече много пъти е писано за дилемата, пред която сега е изправена пред Русия в пълния й ръст в Беларус. Няма да се повтарям: залогът на Москва за пълната подкрепа на режима на Лукашенко, който се е отчуждил от собствените си граждани, има вътрешна логика, но може да ни скара с белоруския народ.

Дълго се колебаех: трябва ли Киргизстан да бъде включен в този списък с нови проблемни области за руската външна политика? В крайна сметка бунтът срещу президента Жеенбеков е причинен от чисто вътрешни причини и по никакъв начин не е антируски. Но тогава разбрах, че говоренето за Жеенбеков е загуба на време.

Въпросът трябва да бъде поставен по следния начин: има ли поне някой, който може да управлява Киргизстан сега? Или процесът на дезинтеграция на управленските механизми в тази държава вече е преминал точката на безвъзвратност? След двете предишни "революции" през 2005 и 2010 г. Киргизстан демонстрира способността си да се изправи на крака. Но редовните нападения срещу правителствения дом не могат да не подкопаят основите на местната държавност, не могат да не я заменят с вакуум. В това виждам заплаха за руските интереси - макар и не пряка, но много сериозна.

Ето така тъжно се подредиха новите заплахи, който ни даде 2020 г. Жалко е, че най-вероятно няма да можем да ги оставим в миналото, когато тази злощастна година приключи.