Съдбовният избор на България: Съборът от 870 година определя бъдещето на нашата църква

На Константинополския събор през 870 г., по време на осмия Вселенски събор, се провежда специално заседание на 4 март, което се оказва съдбоносно за бъдещето на българската църква и нейната принадлежност в християнския свят. Основният въпрос, поставен на дискусия, е дали Българската църква да бъде под юрисдикцията на Римската или на Константинополската патриаршия.

Този въпрос е от ключово значение, тъй като след покръстването на българския народ (864 г.) княз Борис I Михаил се стреми към църковна независимост, осъзнавайки, че духовната власт върви ръка за ръка с политическата автономия. Първоначално той води преговори както с Рим, така и с Константинопол, търсейки най-изгодния за България вариант. В резултат на тези дипломатически ходове, през 869–870 г. въпросът е поставен пред висшите църковни власти.

Решението на събора от 4 март 870 г. определя, че Българската църква ще бъде подчинена на Константинополския патриархат, но със статут на автономна архиепископия. Това е значима стъпка, тъй като предоставя известна самостоятелност на българското духовенство, без България да бъде напълно зависима от Византия в църковните дела.

Вероятно първият български архиепископ е Георги, носещ титлата „Доростолски“ (по името на Доростол – днешна Силистра), а седалището му се намира в столицата Плиска. Българската църква запазва този автономен статут до 927 г., когато, по времето на цар Петър I, тя получава официално признание като патриаршия – първата на славянски народ. Това утвърждава България като водещ духовен център на православния свят и значително допринася за разпространението на християнството и славянската писменост в Европа.