Поколения българи трябваше да не знаят истинската си история, тя трябваше да бъдат изтръгната от националната памет

Виолета К. Радева

Няма друг месец в годината, който да е наситен с толкова драматични, трагични и знакови събития за съдбата на България, какъвто е първият есенен месец – септември. Отделните епизоди от историческата тъкан са разпилени през вековете и десетилетията, но заедно те са изплели нещо като плътен, тежък саван, покриващ и натискащ живота на българите и съществуването на държавата ни надолу към мрака, безнадеждността и 

предчувствието за катастрофа

 И все пак! Въпреки най-трагичните събития, довели българското общество до истински разлом и изкопали дълбока пропаст помежду ни, която дори изминалият един век не може да заличи, да изгради мостове, да прокара пътеки, този кървав септември носи на България и двете най-стойностни, 

най-величави събития в новата ни история – Съединението и Денят на независимостта

 Двата исторически подвига, извоювани със собствени сили, не само без чужда помощ, а въпреки злата воля на вечните ни врагове – Руската империя и Сърбия. 
Още първият ден на месеца е вече под знака на приближаваща катастрофа, независимо от това в кой исторически период попада. 
Първоначално в започналата на 1 август 1914 г. Първа световна война България, след катастрофалните за националното ни обединение Балканска и Междусъюзническа война, не взема участие, макар упорито да е ухажвана от двете воюващи формации – Антантата и Централният съюз. Нейното стратегическо местоположение и бойните способности на българската армия са притегателен фактор, способен на наклони везните в едната или в другата посока, особено в началото на войната, преди пожарът да обхване практически целия свят. Българското правителство и цар Фердинанд I се стремят да запазят неутралитет, съзнавайки колко обезкървена и икономически изтощена е страната след двете Балкански войни, донесли всеобща национална покруса и загуба на изконни български територии. Подложена на двустранен натиск, в крайна сметка България влиза на 14 октомври 1915 г. във войната на страната на Централните сили. Австро-Унгария и Германия декларират, че признават нейните естествени права в Македония и те ще бъдат зачетени и удовлетворени. Нашите войски влизат в Щип, Велес, Куманово, Скопие и Охрид.
На 28 август 1916 г. обаче Румъния преминава на страната на Антантата и на 1 септември 1916 г. България ѝ обявява война. Трета българска армия настъпва в Добруджа и започва епичната битка, обвеяна със слава, на водената от генерал Иван Колев кавалерия.  След като буквално обръща в бяг румънците, ген. Колев повежда Българската кавалерия срещу превъзхождащата я два пъти в жива сила руска дивизия с трийсет казашки ескадрона. Преди началото на решителния бой той се обръща към войниците си с думите: „Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним като всеки враг, който пречи на обединението на България!“ Предвожданата от бесарабския българин ген. Иван Колев конница освобождава цяла Добруджа и триумфира с пленени 490 офицери, над шест хиляди войници, едно знаме, 14 оръдия, много коне и коли. Така септември 1916 година дава началото на блестящата българска победа над румънци и руснаци, вдъхновила Иван Вазов да напише стихотворенията от стихосбирката „Нови екове“ – „Добруджанската конница“, „Иго“, „ Тутракан“, „Паметниците в Добруджа“, „Добруджа“, „Юда ли?“, „Българските знамена“ и други. На тези български герои и техните подвизи Йордан Йовков, военен кореспондент в това време, посвещава стотици страници разкази и репортажи, сред които безсмъртният разказ „Белият ескадрон“. Поетът Любомир Бобевски, чиито книги управляващите България болшевици включват в „Списък на вредната литература“, създал текстовете на химните „Съюзници – разбойници“, „О, Добруджански край“ и на марша „Родни летци“, също възпява героизма и родолюбието на воините, предвождани от пълководеца генерал Колев. Стихотворенията, посветени на тази епопея, са събрани в стихосбирката му „Песни за Добруджа“.
Но друг 1 септември, този през 1939 г., 

хвърля сянка от черното крило на Ангела на войната

 не само над Европа, но косвено и върху нашата измъчена от три нещастни войни в началото на ХХ век родина. След сключения на 23 август 1939 г. германо-съветски пакт, в изпълнение на неговите секретни клаузи войски на Вермахта окупират на 1 септември своята част от поделената между Сталин и Хитлер Полша. Червената армия от своя страна нахлува в Полша на 17 септември.
Все на 1 септември, но през 1944 г., в Кайро са преустановени преговорите на Стойчо Мошанов с представители на англо-американските съюзници. Така на СССР е дадена възможност да обяви на 5 септември война на България и на 8 септември съветските солдати да нахлуят от няколко места и да окупират в рамките на часове страната. Никъде и от никого те не срещат съпротива. Причината? Предателската роля на редица политици от тъй наречения Отечествен фронт. Особено зловеща е ролята на министъра на войната ген. Иван Маринов. Ден преди Москва да обяви война на България, на 4 септември 1944 г., правителството декларира  възстановяването на демокрацията, излиза от състоянието на война с Англия и САЩ и скъсва съюза с Германия, като пряката причина е пленяването на Щаба на българската армия в Скопие. 
През нощта на 8 срещу 9 септември група клетвопрестъпници-офицери и професионални превратаджии, съветски агенти, английски и сръбски шпиони, заклети републиканци, съгласувано с командването на навлязлата в територията и акваторията на България съветска армия, извършват военен преврат. Заради апетитите на Сталин, решен да изпълни вековната цел на руската азиатска сатрапия и да стъпче необратимо непокорните и „неблагодарни” българи, едни „политически шмекери”, както ги определя в свое изследване за този драматичен период от историята на България Димитър Х. Попов, свалят кабинета на видния политик от БЗНС „Врабча 1” Константин Муравиев. Министрите са арестувани. Арестувани са и тримата регенти княз Кирил, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов. Следват арести на министрите от кабинетите на проф. Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов и К. Муравиев – общо 51 души, на народни представители, на учени, журналисти, писатели, индустриалци, търговци, кметове, учители, свещеници... Военният министър ген. Иван Маринов, който е съгласувал с Отечествения фронт действията си, забавя със 72 часа обнародването на правителственото решение за обявяване война на Германия. Така той дава възможност на СССР да нападне България и 

да се превърнем във военен „трофей” на Сталин

На власт идва „правителство на Отечествения фронт” с министър-председател вечния превратаджия, сръбски шпионин и агент за влияние на НКВД Кимон Георгиев. Посочен е и благословен за министър-председател лично от генералисимус Сталин! Днес малко хора си спомнят, а още по-малко знаят имената на онези продажни души и офицери-превратаджии, погазили воинската си клетва и извършили национално предателство в интерес на чужда вражеска сила. До Кимон Георгиев, Димо Казасов, Дамян Велчев, Иван Маринов, Владимир Стойчев, Кирил Станчев, Георги Иванов, Крум Лекарски, Тодор Тошев, Христо Стойков, Стоян Трендафилов се нареждат и по-нисши офицерски чинове – Райчо Славков, Димитър Попов, Веселин Вълков, Дамян Бейнов, Борис Матеев, Александър Димов, Любен Ванков, Димитър Томов, Марин Диков, Сава Цанев...Нищо не може да изтрие позора от лицата на тези предатели!
Няма друга цивилизована държава, в която под чужд диктат шепа родоотстъпници да обезглавят нацията си, както и да издълбаят непреодолима пропаст в политическото, духовното и културното развитие на сънародниците си. Последиците са сравними само с падането на Второто българско царство под ударите на османските нашественици.

Черното крило на настъпилата комунистическа власт помрачава и съсипва живота не само на милиони българи през последвалите 45 години открит терор. То смазва и всяка следа от достойнство, извоювано от народа ни със собствени сили и против намеренията и желанията на вечния враг на родината ни Руската империя, преродена в Съветска болшевишка империя. 
За 6 септември 1885 г. българите трябваше, ако това беше възможно, изобщо да забравят! Денят на Съединението между Княжество България и Източна Румелия, извършено въпреки имперската воля на Русия, беше щекотлива тема за болшевиците от небългарската Българска комунистическа партия, поделение на КПСС и подвластна на кремълските  склерозирали старци, които качваха и сваляха угодни на техните капризи и изпълняващи заповедите им „първи партийни и държавни ръководители“. Така на мястото на очистения от Сталин Георги Димитров дойде на  смяна Вълко Червенков, после Антон Югов, Тодор Живков, когото на свой ред младият реформатор Горбачов свали позорно от власт, за да я повери в ръцете на алкохолика Петър Младенов. 

Трябваше да забравим,

 че Руската империя подтиква през 1885 г. Сърбия да нападне България, че изтегля своите офицери от младата българска армия, разчитайки, че капитаните и техните поделения, съставени от селски орачи и копачи, от овчари и набързо завърнали се от чужбина студенти, ще бъдат пометени от обучената и добре въоръжена армия на крал Милан. Докато нашите храбреци се бият при Сливница и Гургулят, руските дипломати в София пият и се подготвят да посрещнат триумфално сръбските победители. 
Тези факти поколения българи трябваше да не знаят, трябваше да бъдат изтръгнати от националната памет, от историята ни. Трябваше да забравим за ролята на първия български княз Александър I, когото историците болшевици наричаха само Батенберг. Трябваше да забравим за огромната роля на ненавиждания от всичката рускопоклонна гмеж от Освобождението насам Стефан Стамболов, който се обръща към княза с думите: „Пред Вас, Ваше Височество, се простират два пътя: единият е през Балкана за Пловдив… другият е през Свищов, Дунава и Дармщат“. Младият монарх избира краткия път на славата и се увенчава с ореола на „героят при Сливница“. Две години по-рано, на същия 6 септември, пак той, княз Александър I, се отказва от режима на пълномощията, разделя се с управляващите България руски министри и Третото обикновено народно събрание възстановява Търновската конституция.

Особено място в българската история заема и следващият септемврийски ден – 7 септември. Той остава в благодарната ни памет със сключването на Крайовския договор от 1940 г. за връщането по мирен път на Южна Добруджа. Това без съмнение е една от малкото бляскави победи на българската дипломация, която успява в борбата за надмощие между Германия и Съветска Русия да постигне съгласието и на двете големи военни сили да бъдат удовлетворени законни претенции на Царство България. Две седмици по-късно, на 21 септември 1940 г., добруджанци посрещат с цветя, хляб и сол българската армия. 

Седмия ден на септември помним и като 

ден на подлостта и отмъстителността

 През 1978 г. в Лондон е извършен атентат срещу писателя Георги Марков, критик на режима на Тодор Живков и на порочните практики на комунизма. Денят не е избран случайно. Това е рожденият ден на правешкия слуга на Москва. Отровата за миниатюрната сачма, която е вкарана чрез убождане в бедрото на журналиста от българската секция на радио БиБиСи, е произведена в секретните лаборатории на КГБ в Москва. Знаково убийство! То е илюстрация за далече стигащия духовен контрол над интелигенцията, за потъпкването на всяко истинно слово, демонстрация е на тоталната човеконенавистна идеология и практика на режима, която не се колебае да убива, както това прави още след първите часове, когато идва на власт върху щиковете на съветските червени орди. Георги Марков не е единственият талантлив писател, ликвидиран от комунистите през десетилетията на кървава вакханалия. Такава е съдбата например на Данаил Крапчев, Йордан Бадев, Теодор Траянов, Тодор Кожухаров, Райко Алексиев, по-късно на Георги Заркин и много други. Десетилетия преди Георги Марков те разобличават болшевизма и насилническата съветска власт, посочват мракобесната идеологическа основа на болшевишкия режим. Г. Марков е само последната знакова фигура, нещо като международна емблема на комунистическата отмъстителност и злоба, на болшевишкия, левичарски поход срещу свободата на словото, срещу истината.

За военния преврат на 9 септември 1944 г., извършен в окупираната от съветската армия България, вече стана дума. Следват кървавите септемврийски нощи на саморазправа с кметове, полицаи, бирници, търговци, фабриканти, заможни селяни, юристи… 
Ще отбележа само, че на същата дата, на 9 септември, но през 1885 г., княз Александър I приема акта на Съединението и застава начело на двете обединени княжества – Източна Румелия и Княжество България. 

Ние традиционно свързваме средата на месеца с първия учебен ден на българските деца. Дано поне 15 септември не опетним!
Особено място заема обаче датата 17 септември. 
Правителството на БЗНС, започнало дълбоко реформиране на страната по примера на Съветска Русия, предизвиква недоволството и съпротивата на традиционните партии, включително на комунистите. Некомпетентни, радикални, без управленски опит и необходимата квалификация, изкушавани от големите възможности на властта, дейците на  земеделското правителство все повече засилват репресивния характер на управлението си. Крайните леви сили в Съюза, групирани около Райко Даскалов, Спас Дупаринов, Крум Попов, Стоил Стефанов, Димитър Кемалов, Стоян Калъчев и някои други по-млади дейци, през пролетта на 1922 г. с одобрението на Александър Стамболийски създават Комитет за селска диктатура със свои въоръжени отряди. Начело на формираната през есента Оранжева гвардия застава Райко Даскалов. Останалите партии не спят. На 6 юли 1922 г. Демократическата, Обединената народнопрогресивна и Радикалната партия се обединяват в тъй наречения Конституционен блок. Целта, която си поставят лидерите му, сред които са политици като Андрей Ляпчев, Григор Василев, Атанас Буров, е да установят парламентарен режим в съгласие с Търновската конституция. 
На 17 септември 1922 г. партиите, участващи в Конституционния блок, насрочват масов събор във Велико Търново. В отговор Комитетът за селска диктатура издава окръжно за ликвидиране на блоковите водачи. В същия ден, на същото място – Търново, БЗНС организира конгрес на цвеклопроизводителите. Тълпи от селяни, призовани от земеделските дружби в Северна България, нападат влака с блокарите. Гаврата е неописуема. Скубят им брадите, налагат ги немилостиво с криваци, трошат де що срещнат по пътя си! Много от опозиционните водачи се озовават в затвора, други потърсват спасение в чужбина. Всички добре познаваме резултата от революционните по своята същност действия на БЗНС, насочени както към буржоазните партии, така и към ВМРО. Вероятно само за управляващите земеделски дейци и за членската маса на БЗНС превратът на 9 юни 1923 г. е бил изненадващ. Тези събития са 

прелюдията към безумния кървав метеж, 

подтикнат от Кремъл и подготвен от комунистите на 23 септември 1923 година. Пропастта в българското общество, изкопана тогава, се задълбочава и разширява след деветосептемврийския военен преврат и взаимната омраза и ненавист нито угасват, нито намаляват до ден днешен!

Притиснат между 9 септември и 23 септември е ден, който би трябвало да ни обедини, да ни направи горди като нация, да ни вдъхновява в пътя ни напред като държава и общество. Но не би! 

Денят на Независимостта – чисто българско дело, 

осъществено с общите усилия на княз Фердинанд I и на правителството начело с Александър Малинов, подобно на Деня на Съединението е премълчаван, тълкуван превратно, омаловажаван, пренебрегван от същите русолюбски болшевици, които от 9 септември 1944 г. до днес не са преставали да управляват България. Ако не беше така, то националният ни празник трябваше да бъде на 22 септември, когато в емблематичната църква „Свети 40 мъченици“ във Велико Търново, строена от цар Иван Асен II, е прочетен манифестът за независимостта, с който се отхвърля васалитетът на българската държава. Унизителният статут пречи за свободното развитие на България, поставя държавата в неравностойно отношение спрямо останалите европейски държави, създава редица затруднения от политически и стопански характер. Княз Фердинанд I приема титлата „цар на българите“ и така връзва скъсаните нишки на българската държавност! Няма нормална държава в света, чийто официален национален празник да не е денят, когато се е родила като суверенна държава! Но българите, които вярват, че свободата от друговерското османско владичество им е „подарена“ от руския цар, величаят като свой най-бележит ден попадането си под нова чужда власт, този път много по-коварна и подла, защото действа в посока изтръгване на българското самосъзнание, в посока на 

русофициране и поглъщане на „сродния православен славянски народ“

Уви, наследниците на Раковски, Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Никола Обретенов, Сава Муткуров и редица други прозорливи възрожденци и всеотдайни борци за национална свобода, са забравили тяхното предупреждение, което може да се формулира с написаното от Левски в писмо до Панайот Хитов, че: „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби“!

Честит Ден на Независимостта българи, за които днес е ИСТИНСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРИЯ!

Последвайте Faktor.bg в