Ивор Мицковски, Дойче Веле

Мирът между Франция и САЩ беше възстановен след случая AUCUS и спора за подводниците. Френската военна индустрия ще оцелее с „ножа в гърба“ на Вашингтон, след като Байдън обеща на Макрон нови възможности за бизнес с Индия и по-големи военни ангажименти в Сахел, но истинският губещ в тази история е Европейският съюз.

Европа за пореден път показа, че няма единна външна политика, а никоя държава-членка не демонстрира солидарност с Париж, макар че по същество и стратегически именно Европа е тази, която страда най-много от решенията на своя американски партньор и съюзник. Проблемът с AUKUS е сведен до двустранен въпрос, като оттук нататък от неговото решение ще се възползва само Франция.

Но няма решение на стратегическия проблем, пред който стоят Европа и ЕС, тоест неговата сигурност и военна незначителност през 21 век, изразени във факта, че той е обречен да бъде световна периферия, точно когато новата Студена война навлиза в горещата си фаза.

„Доктрината Байдън“

С други думи, Европа е първият континент и регион, който губи най-много от новата „доктрина Байдън“. Старият континент понесе лошо последните две големи и стратегически решения на американския президент, без изобщо да бъде консултиран. Първото беше внезапното и прибързано изтегляне от Афганистан, второто е раждането на нови стратегически геометрии и нов Клуб на индо-тихоокеанските демокрации. Скоро, по-точно днес, ще последва третият удар: срещата на върха на квадранта, където освен САЩ са още Индия, Япония и Австралия, чийто нещо повече от "диалог" за сигурността, бавно, но сигурно се превръща в политически и военен съюз между големите източни демокрации. Това е един вид източен НАТО, чиято задача ще бъде да отговори на възхода на Китай. В разгара на всичко това се случи спорът за подводниците, който действа като ясно потвърждение на възгледите и позициите на САЩ и Байдън за Европа.

Мнението е, че САЩ не се нуждаят от Европа в дуела с Китай. Това означава, че Вашингтон вече не само не вижда нужда, но и очевидно няма доверие в своите съюзници в НАТО. Днес Австралия и Япония или Индия са по-важни за САЩ, в допълнение към вярната и послушна Великобритания, защото освен че са кръвни роднини на англосаксонците, те са близки и по култура, история и традиция, за да искат да воюват заедно. Фактът, че за САЩ единственият европейски партньор е страната, напуснала ЕС, т.е. Великобритания, само потвърждава новата реалност и подчертава, че съюзниците на Вашингтон трябва смирено да се подчиняват.

Затова неслучайно наказанието и посланието към Европа паднаха на гърба на единствената европейска държава, а именно Франция, която никога не се представи доброволно като сателит на световната суперсила и единствената, която има известна военна мощ и желание за война, място в Съвета за сигурност на ООН, ядрен щит и свое влияние и присъствие в Тихия океан.

Двустранен проблем

Сега проблемът трябва да се разглежда от две страни. Едната страна на проблема е, че Европа е заспала и живее във фантастичен свят, в който мечтите за някакъв вид независима обща отбрана никога няма да се осъществят, с реалността, че европейските държави или техните граждани изобщо не се интересуват от нов световен ред, нови конфликти и нови проблеми, които тепърва предстоят. Другата страна на монетата е, че наистина е неразбираемо как САЩ, вместо да се ангажират с обещания мултилатерализъм и засилен диалог и сътрудничество с ЕС, са решили точно обратното - стратегически да изоставят и пренебрегнат Европа. Подобна стъпка, в момент, когато световните автокрации напредват, когато конфликтът (да се надяваме, не военен) с Китай се засилва, а този с Русия не отслабва, прилича на сериозно политическо аматьорство и огромна стратегическа слепота. Не е разбираемо и защо САЩ работят върху сближаването между Русия и Китай, нещо, което е пряко следствие от тези ходове, и как световната суперсила възнамерява да запази своята хегемония, напускайки и игнорирайки най-важния и проспериращ континент в света, Европа?!

Безспорно е, че за разлика от Европа, където Америка има силно военно присъствие в десетки бази, ядрени оръжия и какво ли още не, нейното присъствие в Индо-Тихоокеанския регион е далеч по-ограничено. Вярно е също, че все по-агресивния Китай, който бързо се въоръжава, не се страхува да се намеси чрез киберпространството в американските дела, след като задуши Хонконг и потъпка уйгурите и стремейки се да завладее Тайван и да стане военноморска свръхсила. Сега той изисква нещата и силовите отношения да бъдат върнати в баланс. Този баланс със сигурност ще бъде постигнат с един вид източен НАТО, но това не означава, че трябва да се създаде нов дисбаланс там, където вече съществува.

Какво може да направи Европа, за да си помогне?

Първо, тя трябва да приеме новата реалност в международните отношения, където климатът се е променил и старата система вече не съществува. Това означава, че Европа вече не може да разчита единствено на политически дейности и спазване на правилата, независимо дали са търговски, технологични, права на човека, и да очаква, че това е достатъчно, за да има надеждна външна политика. В днешния свят, ако искаш да струваш нещо и по този начин да бъдеш оценен, трябва да развиваш сигурността, което неизбежно е свързано с военни и бойни способности.

Точки за диктатурите

Това не означава, че Европа трябва само да се въоръжава, въпреки че светът е в надпревара във въоръжаването, а също така, че тя трябва да бъде надежден партньор, който има капацитет да участва в световни съюзи, да реагира на световни кризи, да има взаимодействие и право на глас в решенията на Съединените щати и способността да подкрепя хубавите думи с дела, дори и да е необходимо да „си изцапа ръцете“.

Големите западни демокрации са на кръстопът и сякаш се разпадат, всеки върви по своя път. Това са точки за диктатури и автокрации, които предлагат предполагаемо съвършенство и простота в лицето на сложността и несъвършенството на демокрациите. Това ще отслаби демократичните процеси в Европа, особено в периферията ѝ, които вече са непълни и нефункциониращи демокрации.

Най-големият проблем за Европа ще бъде, ако се разделим на проамерикански и проевропейски страни. Съвременната история на Европа се основава на два стълба - единна Европа и съюз с Америка. Време е НАТО да се промени, разчитайки на американски и европейски стълб. За тази цел Европа трябва най-накрая да се обедини цялостно, включвайки Западните Балкани, да разработи аналогична на НАТО европейска армия, и да засили общата външна политика и политиката на сигурност.

Всичко останало е само сън - една опасна сънливост пред свят, който се променя бързо и не чака никого./БГНЕС