Тони Николов, Портал Култура

Споровете около храм-пемтиника "Св. Александър Невски" не са от днес, нито от вчера. Те възникват още от решението на Учредителното събрание (13 април 1879 г.), което „нравствено“ се ангажира „да се построи храм, който храм да сe посвети на св. Александър Невски, светец и герой“. Оттук нататък строежът на този най-голям храм (паметник) на Балканите започва, спира, пак започва и пак спира, за да започне реално чак през март 1904 г. И макар завършен по време на Балканската война, храмът продължава да бъде доизписван, а през 1916 г. е сменено името му – на „Св. св. Кирил и Методий“ – по съществени политически причини: ние сме във война с Русия и руска ескадра обстрелва на Петковден центъра на Варна, причинявайки жертви и значителни разрушения. Правителството на Стамболийски (под влиянието на русофилските партии) решава през 1920 г. да върне името „Св. Александър Невски“ и през 1924 г. храм-паметникът е осветен с това име.

Много се е спорило и продължава да се спори защо катедралният храм на България носи името на руски светец и то на светец, периферен за нашата православна традиция. В ядрото на тези спорове винаги е било едно изначално противопоставяне вътре в българското общество (крайните привърженици на Русия срещу хора, които по друг начин виждат пътя на България в съвременния свят). И не само това: всяка нова война, водена от Русия, допълнително изостря това историческо противопоставяне – през 2020 г. руският патриарх Кирил обяви св. Александър Невски за патрон на руските сухопътни сили, които под неговата закрила в момента се сражават в Украйна. Нещо, което нямаше как да не поднови дебата отново.

Вдигнем ли завесата около тези исторически спорове, виждаме колко отдавна двете страни непрекъснато и взаимно се заклеймяват като „безродници“ и „национални предатели“. А прочитът на историята е важен и все пак би трябвало да ни научи на нещо.

„Нравственото задължаване“

Всичко тръгва от Учредителното събрание, за което можем да съдим по съхранилите се резюмирани протоколи. Защо резюмирани? Защото никой от първостроителите на България не е владеел стенография, нямало е подготвени хора, но направеното обобщение на пренията все пак ни дава възможност да проумеем замислите на строителите на нова България.

В основата на целия този проект, за който спорим вече век и половина, е предложението на Петко Каравелов. В самия край на заседанието от 13 април 1979 г. Каравелов предлага следното: „Тъй като нямаме никакъв памятник за освобождението си, то аз предлагам да задължим народа нравствено да построи храм в Търново на Чанлъ тепе, който храм да се посвети на Александър Невския – руский святец и герой“. Това предложение се прие единогласно и с възхищение“.

И това е всичко. Заседанието се отлага за един час. Нека уточним, че Каравеловото предложение идва заедно с вестта за покушението на нихилисти срещу Александър II, при което той оцелява на косъм. Разменят се телеграми, съобщава се как канцлерът княз Горчаков благодари за благопожеланията и изглежда тогава е „подсказана“ идеята за издигането на храм в почит на Царя Освободител, който да носи името на неговия небесен покровител св. Александър Невски.

След почивката народният представител Васил Берон развива мисълта, че „наша длъжност и общо на целий български народ е да въздигне храм на най-високото място на Балкана, на св. Никола, гдето толкова герои паднаха за нашата свобода“. И той заявява, че се надява решението му да бъде прието.

Намесва се и дядо Петко Славейков, който е съгласен за св. Никола, но и за друго място (от резюмето на става ясно кое), където кръвта на освободените се е сляла с кръвта на освободителите. Той също предлага „при издигането на този паметник да приеме участие всичкий българский народ, за когото тоя паметник ще послужи като пътеводна звезда за съединението ни; той ще привлича и съсредоточава погледите на всички българи от всички страни на България“.

Предложението се приема единогласно. Киряк Цанков предлага да се запише и създаването на комисия. Тук всичко свършва, без да получи някакво продължение.

Инициативата се подема отново чак на 17 декември 1880 г. – във Второто обикновено народно събрание, когато Петко Каравелов е вече финансов министър. Тук той по-подробно вдига завесата и конкретизира предишното си предложение, започвайки с едно уточнение откъде иде инициативата:

Има едно заявление на нашия Господар. Всички знаете, че още в Търновското събрание аз бях първи, който предложих, че трябва да стане някакъв паметник за нашето освобождение. Затова първи предложих, че трябва се направи една черква в Търново на Александър Невски и се избра тогава един комитет, на когото начело беше Негово Преосвещенство г. Климент. Не съм питал, нито говорил как стана това. В Нар. събрание не се изискваше нищо, изискваше се само нравствено да се помогне, когато представителите си отидат вкъщи. Именно мисли се да се направи в София в чест на Александър Невски храм. За това нещо Негово височество ще направи един комитет, на когото ще бъде председател и ще бъде съставен от министър-председателя, министъра на изповеданията, председателя на камарата и още един владика. После може да съставят комитети из цяла България, да се събират пари за такъв паметник. Мисля, че Нар. събрание ще се отнесе със съчувствие към това (гласове: много добре).

Тутакси се включва Стефан Стамболов, който настоява въпросния храм да се изгради обаче в старата българска столица Търново. И се позовава на решението на Учредителното събрание. Тогава бил пуснат специален тираж на Конституцията на стойност половин франк в няколко хиляди екземпляри. Какво станало със събраните пари, така и не става ясно.

От този дебат научаваме две важни неща: първо, че инициативата само е витаела из въздуха, и второ, че българският княз Александър Батенберг е този, който форсира нещата. Именно първият български княз настоява мястото на този храм да е в София и той да носи името св. Александър Невски – с оглед спечелване на благоразположението на Царя Освободител, а и на престолонаследника, който не храни никак топли чувства към него.

И пак с неговите усилия се създава Централна комисия за изграждането на храма-паметник през 1881 г. Най-важната задача на комисията е да събира доброволни пожертвувания от страна на българския народ.

„Чрезмерното равнодушие“

Тук обаче нещата удрят на камък. Централната комисия създава общински и окръжни комисии, които се задължават на всеки два месеца да публикуват отчети за събраните средства, които отчети като „морален пример“ да се публикуват в Държавен вестник.

Дейността на тази Централна комисия спира обаче почти толкова бързо, колкото и започва. Поради различни обстоятелства от външен и вътрешен порядък.

На 1 март 1881 г. е убит император Александър II. Положението на княз Александър Батенберг става критично, новият руски цар Александър III не крие неприязънта си към него. На 27 април княз Батенберг суспендира Конституцията и княжество България влиза в сериозна политическа криза.   

В тази връзка всякакви инициативи около храм-паметника са отложени за 1882 г., когато се определя и неговото място – югоизточно от старинния храм „Св. София“, където пустеят два оврага и дотогава се е провеждали „конски пазар“. Там се е предвиждало да се издигне новият княжески дворец, но Батенберг преотстъпва мястото и си харесва парцел на Слатинския редут.

На 19 февруари 1882 г. е положен основният камък и районът е ограден с дървен стобор.

Остава събирането на средства, но там напредък няма. Независимо че МВР с циркуляр предписва на окръжните управители да набират дарения за храма. Единствено Софийското общинско управление вписва (след княжеската прокламация) 200 000 лв. от бюджета си, платими за 10 години. В монографията на проф. Румяна Радкова „Храм-паметник „Св. Александър Невски“ (издателство на БАН, 1999) четем, че „вероятно членовете на Комитета чувстват известно смущение от решението на Учредителното събрание патронът на храм-паметника да не е български светец, затова и отделят много описание на подвизите и заслугите на св. Александър Невски към Русия и славянството: „Неговото достойно име ще свързва за вечно време с неразривна връзка Русия, България, Петербург и София“.

Обръщат се със специална прокламация и към българите от Източна Румелия, приканвайки ги към „всеобща деятелност и пожертвувание“. Както и към българите в Букурещ, Цариград, Болград, Измаил, Виена и т.н.

Възванията са върнати от Източна Румелия с категоричния отговор на Гаврил Кръстевич, че политическото положение на автономната област не ѝ позволява да участва в подобно начинание. Въпреки това има румелийски комитет, в който вземат участие Найден Геров, Константин Величков, Иван Вазов, но той не набира почти никакви средства. Така „другата България“ не участва в този проект.

Най-голям индивидуален дарител си остава княз Александър Батенберг, който влага във фонда 5 000 златни лв. – сума, огромна за времето си. За 10 години (1882–1892) Комитетът набира едва 783 005 лв. Според проучванията на проф. Радкова в списъците на дарителите, които са запазени, отсъстват големи имена на политици, интелектуалци или общественици. С основание можем да се питаме защо е така?

Междувременно над България се стоварват решителни изпитания и политически кризи, така че изграждането на храм-паметника в София се отлага значително във времето: Сръбско-българската война; детронирането на княз Батенберг; годините, в които Стамболов управлява, и в които отношенията с Русия са повече от обтегнати. И чак през 1895 т. Министерският съвет решава да възобнови работата по проекта. Строежът се използва като своеобразен коз за стоплянето на отношенията с Русия. В периода 1896–1904 е назначена и Строителната комисия, която трябва да избере проект, архитект, което само по себе си е много дълга история, на която няма да се спирам.

Издигането на храм-паметника

Реално работата по изграждането на храм-паметника започва през 1904 г. и трябва да се побере в бюджет от 2,5 млн. лв., по-голямата част от които са отпуснати от държавния бюджет с решение на Народното събрание. Така изграждането завършва около 1913 г. – в разгара на Балканската война. Има и множество спорове около вътрешната украса на храма, където получава публичност противопоставянето на „наши“ и „чужди“ художници.

В отворено писмо до руския архитект Смирнов художникът Александър Божинов изразява увереността на българските творци, че те считат участието си в този проект за много важно и дори да не оставят по стените на храма гениални творби, те ще документират за бъдните поколения развитието на българското живописно и монументално изкуство.

Така се очертават две съвършено различни гледни точки. Българските художници смятат, че в този храм-паметник трябва да останат за поколенията постиженията на българското изкуство. И руската гледна точка – че храмът е синтез на най-доброто и не трябва да се ограничава в рамките на националното.

Накрая Св. Синод се намесва, подсказвайки в позицията си, че иконите от иконостасите могат да се възлагат както на български, така и на руски майстори. Цар Фердинанд също се включва в спора и настоява пред главния ръководител изображенията на български светци и сцени от техните жития да се поверят само на български автори. По този начин в иконописването на храм-паметника се включват Антон Митов, Иван Мърквичка, Господин Желязков, Никола Петров и др.    

Обратът през 1915 г. – храм-паметник „Св. св. Кирил и Методий“

Влизането на България в Първата световна война на 1 октомври 1915 г. в противниковия на Русия лагер променя всичко. Още тогава надвисва заплахата от руския военен флот в Черно море. Варна се укрепва спешно, минирани са подстъпите към пристанищата.

На 14 октомври 1915 г., когато православните християни честват преп. Параскева-Петка Българска (Петковден), руска ескадра пряко атакува Варна. Става дума за тежък артилерийски обстрел с всички оръдия на корабната артилерия. Варна е разтърсена от мощни взривове. Първите снаряди падат в пристанището, после в най-гъсто населените квартали в централната част на града. Следват оръдейни изстрели в Евксиновград и Галата. Хората търсят спасение в мазетата или извън града.   

Загиват петима мъже, едно момче на 11 години, както и три жени, сред тях и рускинята Мария Филова, бивша жена на варненския кмет Добри Филов. Разрушенията се изчисляват на 2 млн. лв., сиреч на годишния бюджет на Варна. 

Възмущението от този вражески акт в България е огромно, ако се съди по тогавашната българска преса. Властите са призовани да реагират и на 19 октомври Министерският съвет, оглавяван от д-р Васил Радославов, взема следното решение, което ще цитирам изцяло:

Мотиви за 8 постановление на Министерския съвет, взето на 19 октомври 1915 г. протокол 166

В столицата – със средства на държавата, окръзите, общините и целия народ – се издигна на площада пред Народното събрание един храм, паметник на нашето освобождение. Тоя храм-паметник, неосветен още, е бил наречен на името на св. Александър Невски, провъзгласен и признат за светия само от Руската църква и едничко за заслуги, сторени на руската държава и руския народ.

Като взе предвид целта, с която е построен този храм-паметник, а именно, че той е предназначен да напомнюва на бъдещите поколения не един исторически момент, а цяла епоха на родната ни история – оная на нашето Възраждане, на нашите епически борби за освобождение от духовно и политическо иго, които борби не се завършиха на 19 февруари 1878 г.; като взе предвид още, че споменът на всеславянските просветители, равноапостолите Кирил и Методия, българи по рождение – тоя спомен е бил едничкият, който е подкрепял и ободрявал духа на борците за народни правдини – Министерският съвет на заседанието си на 19 октомври с редовно държавно постановление, вписано в протокола 166, реши да се преименува тоя храм на името на двамата солунски братя, признати и причислени към лика на светиите, както от нашата Източноправославна, така и от Западната римокатолическа църква.

Тоя храм-паметник е предназначен да бъде на вечни времена съборен храм на Българската православна църква, та не бива да се оставя под ведението на една само митрополия – той трябва да бъде ставропигиален, тоест да се ползва от положение, каквото имат обителите Рилска, Бачковска и Троянска.

Министър-председател, министър на вътрешните работи и на вероизповеданията Васил Радославов

А за да придобие решението легитимност на 2 и 4 март 1916 г. в Народното събрание се провежда истински парламентарен дебат за това чие име да носи храм-паметника на нашето освобождение. Една от най-интересните и може би съдбовни дискусии в нашата история, на която си струва да се спрем по-подробно.