„Борете се – ще победите!“ – тези думи принадлежат на украинския поет, художник и мислител Тарас Шевченко. Днес те звучат като завет, който отеква в сърцата на украинците, воюващи за свободата си.

Роден на 9 март 1814 г. в малко украинско селце, сред безкрайните ниви и тежкия селски труд, Тарас Шевченко е дете на крепостници, сирак още от малък, но обречен да стане гласът на народа си. Още като дете, докато рисува с въглен по стените на бедната си хижа, той осъзнава колко несправедлив е светът.

Талантът му обаче е по-силен от оковите. В Санкт Петербург съдбата му прави неочакван завой – група интелектуалци го откупуват от крепостничеството. Свободата му вече не е сън, а реалност.

Но какво е свободата, ако народът ти остава в плен?

Шевченко не избира спокойствието и комфорта. Суровата руска действителност го превръща в яростен критик на крепостничеството, потисничеството и русификацията на Украйна. Неговите стихове не са просто поезия – те са бунт, болка, любов и жажда за правда. В първата си стихосбирка „Кобзар“ (трубадур, народен певец – бел.ред.) той възпява Украйна като страдаща майка, но и като земя, която не се предава.

Сатирата му срещу царската власт го превръща във враг на режима. За управляващите той не е просто поет, а опасен бунтовник, който разпалва недоволство и всява смут в обществото. Затова е арестуван и хвърлен в изгнание в далечните степи на Казахстан, където му е наложена жестока забрана - да пише и рисува.

Но можеш ли да затвориш духа на твореца?

Дори в изгнанието Шевченко намира начин да остави следа – стиховете му, записвани тайно, оцеляват, за да разказват и днес за неговата непримиримост.

А неговата живопис?

Не е просто изкуство, а огледало на онова, което думите понякога не могат да изразят. В портретите му има очи, които разказват истории за страдание и надежда. В неговите рисунки селяните не са просто фигури – те са човешки съдби, самата Украйна.

След десет години изгнание Тарас Шевченко е освободен, но здравето му вече е сломено. Умира на 10 март 1861 г., само ден след 47-ия си рожден ден. Но идеите му не умират.

Днес той е повече от поет и художник, повече от основоположник на съвременната украинска литература. Той е символ на украинската доблест и чест, на силата и непоколебимия дух на народа си.

ХЛАДЕН ЯР

Всеки има своя мъка
и тегло проклето.
И аз имам. Вярно, чужди,
но гризат сърцето.

Някой може би ще каже:
на кого е нужно
туй, което е заспало,
днес да се събужда?

Яр, например – та към него
няма днес пътека,
струва ти се, не е стъпвал
тук човек от века.

А замислиш ли се – спомниш:
път е тук минавал
от манастира на Мотра,
та до Яр преславен.

Някога Яр бил е лагер
бунтовен, хайдушки –
хайдамаците във него
чистили са пушки.

Сбирали се нощем, сякаш
от кръста свалени,
син с баща и брат със брата
във борба свещена
грозно за мъстят на ляха
за тегло и мъка…

Де изчезна, път човешки,
къмто Яр утъпкан?

Сам ли с тъмен лес зарасна,
или посадиха
тук дървета – да не дойде
някой в нощи тихи
за съвет: какво да правим
с пановете нови,
с тези ляхи местни, що са
на всичко готови?

Никой няма да те скрие!

Железняк тук броди
и към Уман гледа, чака
Гонта да си доде.

Не, не крийте, не тъпчете
светите закони,
не наричайте велики
страшните Нерони!
Царските войни свещени
вие не славете,
че самички не знаете
що вършат царете,
а крещите, че давате
душата си щура
за отечеството!… Мила
овнешка натура!
Глава слага на дръвника,
а защо – не знае;
че отгор на туй мръсникът
и Гонта ругае:
„Хайдамаците са банда,
разбойници черни.
Петно в нашата история…”

Лъжеш, кожодеро!

Разбойникът не отива
да умре свободен,
да разбие оковите,
що са на народа
сложени от вас… Сина си
той не ще убива,
за край роден не разбива
сърцето си живо.

Вий сте гарвани проклети,
вие сте бандити!

По какъв закон човешки
вие, паразити,
със земята наша обща
и с хората клети
търгувате?

Пазете се!
Добре се пазете.

Ще излъжете децата
и слепеца-брата.
Но бог няма да излъже
никой на земята!
Ще настане ден на радост,
на мъст и разплата.
Откъм Хладен Яр ще тръгне
огън по земята!