Едвин Сугарев

Мюнхенската конференция, чиято основна тема беше руската агресия в Украйна и проблемите на световната сигурност, които произтичат от нея, приключи – много меко казано – шокиращо и безславно. На този форум практически беше сложен край на евроатлантическата солидарност, закрепена чрез договора на НАТО. Прочее независимо колко съжаляваме за това, се налага да кажем: 

мир на праха й

На тази конференция станаха ясни две неща: първо, че САЩ се отказва от ролята си на „световен полицай“ и гарант на европейската сигурност, изпълнявана от Втората световна война насам. И второ, че критериите, върху които се крепеше досегашният световен ред, вече не важат, както и ценностите, на които се уповаваха тези критерии. Важи вече не силата на международното право, а 

правото на силния – и няма никакво значение делението между добро и зло,

 нравственото разграничение между агресор и жертва. Според силните на деня днес заграбеното принадлежи на този, който е успял да го заграби, а освен това всичко е на тезгяха и подлежи на договаряне, но между световните сили, които си разделят света така, както някога Хитлер и Сталин си разделиха Полша – останалите нямат думата. 

Сред въпросните „останали“ сме и ние, европейската цивилизована общност – и това ни беше казано и показано по пряк и недвусмислен начин. И затова едва ли е чудно, че досегашната Европа е в шок, тъй като е попаднала в среда, в която маниерите и правилата за взаимно разбирателство и съвместно съществуване са вече драматично различни. От няколко дни насам геополитическите реалности са радикално променени – и да се правим, че не го забелязваме, би означавало да крием главите си в пясъка. 

Предстоят два  форума, които имат всички шансове 

да пренаредят геополитическата карта на света 

и да предизвикат ценностен обрат в международните отношения, от който връщане назад ще бъде трудно, ако не и невъзможно: от тях зависи и бъдещата ни съдба – и да, точно така, нашата, а не просто на Украйна. 

От една страна в Рияд започват преговорите за прекратяване на войната в Украйна – преговори без участието на Украйна и без Европа, само между делегациите на САЩ и Русия – чието провеждане беше договорено в пряк телефонен разговор между Путин и Тръмп. Нещо, в което някой едва ли вече би могъл да се съмнява, е че Украйна, бидейки жертва на руската агресия, 

беше предадена от Тръмп

 още в хода на този разговор, преди преговорите изобщо да започнат. Беше казано в прав текст, че тя няма да запази своята териториална цялост – и че не може да разчита на членство в НАТО като гаранция за бъдещото изпълнение на евентуални мирни договорености. С други думи казано: изпълнението на основните изисквания на Путин беше обещано още преди да започнат преговорите, без украинците, които от три години удържат пълчищата на новите варвари, изобщо да бъдат питани за това. 

На европейските народи пък беше казано и показано: нямате място на масата на тези преговори. Нищо, че става дума за война в сърцето на Стария континент – и нищо, че всички много добре осъзнават, че тази война всъщност е насочена не срещу една отделна държава, а срещу свободата и демокрацията, както и срещу ценностите на европейската цивилизация – и че тя няма да спре с прекратяването на огъня, тъй като то ще бъде само 

възможност за Путин да прегрупира силите си

 и да подсили въоръженията си, за да започне нова война – и както става ясно от прогнозите на европейските служби за сигурност, този път неин прицел ще бъде НАТО, от чиито задължения по чл. 5 в момента се изтегля САЩ.

Другият форум е свикан набързо в Париж и е пряк резултат именно от шока, който преживяха европейските лидери на Мюнхенската конференция. Това, което трябва да се реши, е отговор на прастария въпрос, възникващ винаги, когато колата се сурне в реката, а именно: какво да се прави сега? Няма кой знае колко надеждни ориентири в тази ситуация, в която досегашната геополитическа леност трудно може да бъде преодоляна, и продължилия вече повече от седем десетилетия рахат лесно може да породи инерционни стратегии, започващи с въпроси „какво пък толкова се е случило“, или пък – още по-лошо – следващи желанието да се прислонят в сянката на по-силния. 

Всъщност има 

само два ориентира,

 за които си струва да се говори: първият е много точното сравнение на Карл Билд, който сравни разговора между Тръмп и Путин с Мюнхенското съглашение от 1938 г., на което лидерите на тогавашна Европа подариха на Хитлер Судетите, без да се интересуват от мнението на Чехословакия по този въпрос. Добре известно е как приключи тази тяхна стратегия по умилостивяване на агресора – с най-голямата касапница в човешката история. Вторият е речта на Зеленски, който призова за обединена Европа и за обща европейска армия, която единствено може да гарантира оцеляването на демократичните права и свободи на континента, който в момента може да бъде похитен не от Зевс, а благодарение на пълната безотговорност и съглашателство между Тръмп и безспорния фаворит на световните сатрапии – Владимир Путин.

Големият въпрос е дали тези, които ще се срещнат в близките дни в Париж, имат съзнание колко голям е залогът, който ще бъде обект на техните дискусии. Защото съвсем не става дума просто за една регионална война, а за смяна на световния ред – за неговото връщане десетки и стотици години назад, към далечните времена, когато тогавашните империи се договаряха и поделяха държави и територии така, както им беше най-изгодно. Огромният и абсолютно непростим гаф на Тръмп не е свързан само с това, че разглежда световния мир само като бизнес сделка, в която има печеливши и губещи, но няма място за морал, нито за ценности – огромният гаф е в това, че той де факто 

легитимира Путин

 като фигура, с която може да се преговаря и да се върти алъш-вериш, независимо от окървавените му ръце и военните престъпления. Тази легитимация обаче е знак: както за другите сатрапии по света – примерно за Китай или Северна Корея, така и за разнородните фюрерчета на крайно десни партии в днешна Еврапа, яхнали човешката глупост, които вече знаят, че могат да си разиграват коня, както си искат – и има как да им бъда простено, стига да обслужват „новия световен ред“. 

Какво може да се направи сега в Париж – вероятно биха се запитали мнозина. Може да се направи много – тъй като 

ЕС е сила, която е съпоставима със САЩ,

 и която спокойно може да поеме каузата на справедливостта спрямо Украйна, напусната днес от американския президент. Може да се гарантира ефективна помощ – и военна, и икономическа, като се оставят настрана вечните съображения от типа на „Ама какво ще каже Путин?“ Трябва най-сетне да се разбере, че защитата на мира, демокрацията и правата на човека от руските орки може да бъде реализирана единствено със силите на онези народи, които поставят тези ценности по-високо от собствения си рахатлък и битуване под нечия „велика“ сянка. Трябва да се вземе решение, че страни, които се канят да не изпълняват чл. 5 от съюзния договор, и които си позволяват да заплашват членове на евроатлантическата общност с военна намеса, нямат място в НАТО. Трябва наистина да се създаде обединена европейска армия – колкото и трудно да е това. И ако членството на Украйна в НАТО е невъзможно поради опортюнизма и колаборацията на недостойни членове, то тогава всяка от страните членки, която пожелае това, може да сключи свой двустранен договор с Украйна, поддържащ ангажиментите, валидни и за досегашните членове на този блок. 

Това е, което още може да се направи. Но времевия прозорец, в който може да бъде постигнато това, е много кратък. Светът е вече променен – и ни остава малко време, за да разберем това. Нека се надяваме, че този път в Париж ще разговарят истински мъже, а не някакви безволеви персони с чисто декоративни функции.