Станислав Станев

Българо-македонската историческа комисия, която съгласно договора за добросъседство трябваше да разгледа и изясни спорните моменти не просто зацикли, а направо заскърца. Дискусиите са доня(и)къде, а медийната канонада от двете страни на границата заплашва да срути всичко и да ни хвърли обратно в десетилетния водовъртеж на остроумие, подигравки и омраза, от който се опитахме да се измъкнем именно с договора, който двамата премиери подписаха на святата дата Илинден.
Истината я знаят всички членове на комисията, знаят я и всички членове на правителствата. Въпросът е как да се стигне до истината, след като край Вардар хората с десетилетия наред са облъчвани, че трябва

 да мразят най-много от всичко роднините си от изток

Идеологията и пропагандата, които са отглеждани дълго и интензивно не могат да бъдат преборени за година – нито с документи, нито с аргументи, нито със свидетелства на наследниците на старите войводи. Хората в Македония си искат „бугарскиот фашистички окупатор“ със същата страст, с която хората в България си искат робството. Емоцията не подлежи на преодоляване, не и конвенционално. И ето тук идва въпросът защо комисията „зацикли“.
Членовете от Македония са утвърдени „историчари“. Тази категория учени в Македония години наред са слагали имената си под просръбски конфабуации. Да кажат истината сега, означава да плюят върху името си, върху титлите си, върху омразата, така грижливо отглеждана поколения наред. Има и един друг интересен дефицит, който никой не се сеща да регистрира. Скопие не изпрати в комисията нито един етнически албанец (въпреки че 25% от населението на държавата са албанци). Етническите албанци в Македония не са обременени от идеологията,

 знаят истината и не се притесняват да я кажат

 Именно албанците дълго време негодуваха срещу провокациите, които „владата“ на Груевски правеше с цел да затруднява отношенията с България.
Членовете от българска страна са утвърдени историци – с авторитет и познания по темата. Чел съм техни трудове и ги уважавам. Но, в трудната ситуация, в която се намираме, явно задълбочените познания не са достатъчни. За да се успее тук се иска първо да се осъзнае каква точно е ситуацията, да се прецени кои и какви са подводните камъни и чак тогава да се действа. Защото тук успехът не е да „затапиш“ (да обориш) другия, тук успех е да успееш да го накараш да пренебрегне идеологията за сметка на истината. 
„Пазарлъкът“ този и този българин, а пък този и този ... е изначално провалена – тази философия стоеше в основата на проблемите досега. Отделно от това, в борбата за освобождение на Македония има толкова велики личности, че пазеренето може да продължи повече от петилетка. Да не говорим и че в Македония познават и изучават много български герои, за които хората в България не са и чували. И това ще е крах на истината в системата на „пазарлъка“. 

Ясно е кой и какъв е Гоце Делчев

Ясно е обаче и че за неговата светла личност ще има много скандали, най-малкото защото досега не са спирали. И ето тук, трябваше да се прояви мъдрост. Т.е. трябваше да се походи нестандартно, за да може да се заобиколят/елиминират лозунгите на пропагандата. И евентуалният успех на един такъв подход, да бъде добра основа за следващите стабилни крачки. 

Например...
Сега сме около годишнината на едно тъжно и кърваво събитие. Става въпрос за Тиквешкото въстание от юни месец 1913 г. Въстание, в което много българи са избити само защото са дръзнали да бъдат българи. А убийците – сръбски офицери и войници са проявили жестокост, която в никакъв случай не е била по-малка от тази в Баташкото клане. 
По обясними причини Тиквешкото въстание не се е изучавало интензивно в Македония – някак си не беше удобно да се напомнят действията на завоевателя. В България сме го чували „шепа хора“, които се интересуваме от темата. И именно защото не е било изучавано интензивно, пропагандата и там, и тук не е била силна и има възможност да се работи, да се намери лесно съгласие, да се почете и това да се популяризира.
След няколко месеца идва годишнината от друго събития – Охридско-дебърското въстание. В него хора, чието име е свято и от двете страни на границата, които имат сви наследници и тук, и там са се борили срещу същия враг. И не са били сами. Рамо до рамо с тях са били албанците – факт, който е повод да го честваме заедно с етническите албанци, които така или иначе са добре настроени към България.
Както споменахме и по-горе, крайната дипломатичност, съчетана с пазарлък е осъдена на крещящ провал, на поводи за омраза срещу България и на още една провалена историческа възможност.
Не ме разбирайте погрешно, не искам да се правят компромиси, твърд и непоколебим съм по отношение на истината и паметта към героите. Но смятам, че грешният подход води по един тъжен път, по който провалят под съпровода на ръкоплясканията не само в Скопие и в Белград.
Бих призовал и българските медии да смекчат тона. Да бъдат твърди, но умерени, защото успехът на комисията би трябвало да е по-стойностен за тях от шепа кликания и лайкове. Дали ще го направят, обаче, зависи от собствената им мъдрост и от това дали е по-силна от алчността им.