"Новият носител на Националната литературна награда "Милош Зяпков" в тазгодишното издание на конкурса за високо постижение в областта на прозата, поезията и сатирата е ВАСИЛ СЛАВОВ, за книгите #СтрофиНаКръвта и #Ахав. "

Това обяви поетесата Маргарита Петкова.

"От мое име, от името на колегите ми, членове на журито Васил Лазаров, Деян Енев, Красимир Димовски и Катя Ташева, както и от името на организаторите Община Ракитово и Читалище Будилник Гр. Ракитово честитим заслуженото отличие на г-н Славов, като му желаем да е здрав и да разкрива нови хоризонти в съвременната българска литература!

Достойно ест!"

От Питсбърг посланието на победителя:

НЕ ИСКАХ ДА СЪМ ПРОСТО ЖИВ

„Крайният резултат на всяко насилие е собственото му безсилие“

Милош Зяпков

          Словоградението... не е достатъчно. Красивостта на дума – не е достатъчна. Така мисля днес. И се връщам към казано от Учителя ми на Поезия – „Поетът – това е преди всичко Човекът. Неговият жест, неговото отношение, неговото достойнство. Няма голям, среден, малък Поет. Всеки е минал през страданието си, всеки носи и помни страданието си.“ 

     Милош Зяпков. Страданието на Поет, достойнството на Поет, чийто живот бе отнет. Какво по-страшно от това! 

     Дълбока е благодарността ми към Вас – организаторите на Национална Литературна Награда „Милош Зяпков“, към литературните общности в Ракитово и Пазарджик, към уважаемото жури, към семейство Зяпкови, към приятелите на словото. За мен получаването на Литературната Награда на името на творец и личност като Милош Зяпков е радост и висока отговорност. 

     Мисля си, че точно днес, в тези времена, в тези видни човешки колебания, в бесувания на арогантност и претенциозна посредственост – да, точно днес – трябва да се върнем към талантливите и достойните си творци, към тези, които минаха през Голготите си и заплатиха. С най-скъпото. С живота си. 

     Днес!

                          „Съдът умря. Изчезна. 

                          Остана пак Голгота... 

                          Кой може да обжалва

                          присъда от живота?“ 

                          (В съда подухна вятър)

     А Поетът помни присъдите, носи кървавите им срезове, белези – лагери, затвори – „Боганов Дол“ – бащата, вуйчото, другият вуйчо – срезове, които ще оформят творческото и житейско кредо на младия автор. И въпреки това – широтата на духа му ще прошепне: „Гневът ми тих като несвършен, страшен стих.“ (На брат ми) И колко красиви, лирично издържани ще са ранните стихове на Зяпков, колко младост, копнеж и тежко несбъдване има там – „Обида щом догони ме“, „Откровения“, „В мигове на слабост“, „Молба“... Това са тези „отломъци от буря“, които носят болка и прощение, защото истинският, големият Поет дарява прощение, дарява любов и прощение, въпреки сломеностите на този „реален свят“.

                              „Наглеждай щастието ми.

                               Аз ще се върна.

                               Отивам в реалния свят.“ 

                               (За малко)

      Защото за някои, във времето тогава, пък и във времето днес, ориста бе предопределеност и обреченост. Времето, когато децата носеха кръстовете и присъдите на бащите и на родовете си, осъдени на прокуденост и тежко изкупление.

                                 „Диагнозата е точна,

                                 безпогрешна този път –

                                 правдата, за непорочност,

                                 е осъдена на смърт.“ 

                                 (Диагнозата е точна)

     И въпреки всичко – роденият Поет лекува със спасението на словеса, на думи и вгледан в себе си, осмисля крехкостта на човечност и смисъл. И разпознал предначертанието си чертае вселени за нас. Които ние ще трябва да разчетем с разбиране и съпричастие.

                                 „А пътят ми с коприва бе окичен,

                                  заплетен в тръни, остро каменлив.

                                  Не можех ни да спра, нито да тичам,

                                  а пък не исках да съм просто жив.“ 

                                  (На майка ми)

       Защото отговорността изисква градеж и сътворение, защото смисълът ни тук трябва да бъде артикулиран от всеотдаване към идея, обич, помощ. И когато Поетът най-сетне намира своя смисъл и всеотдаване, животът му е прекъснат. От същите тези, посегнали преди това и на семейството му.

     „Погребахме го на втори юни 1990 година. В България за пореден път убиха Поет.“ – пише Костадин Зяпков.

          Като че ли семейната история преражда съдбовност в трагичното си, жестоко безсмислие. В пресътворение на страх и терор. Като че ли сатрапите възраждат сенки, посегнали към съкровеността на талант и достойнство. Колко болезнена е мисълта за това днес. И колко съкровени са думите на сина в разтърсващото стихотворението „Баща ни“ –

                                     „Отиде си със ясен ум

                                     и със една заръка:

                                     да изживееме без шум

                                     човешката си мъка.“

     Красивост и безкрайна болка има в тези думи. Но достойнството е пренесено. Синовете ще застанат до спомените за съдените, избитите си бащи и близки. Ще дадат думата си и ще продължат. С думите си. В онова бдение, което осмисля човешкия ни път.

     Благодаря Ви. От сърце. Днес съм с вас, дори през всички тези океани. Въпреки всички тези океани. И ми се иска да пожелая на тези, които идват след нас, да познават, да носят в сърцата си спомен за таланта и високото човешко достойнство на един прекрасен творец. Милош Зяпков. Защото това е, което има значение днес. За което си струва, си струваше. Всичкото!

    Васил Славов

    Питсбърг