„Няма голям, среден или малък поет.

Всеки от нас е минал през своето страдание,

всеки помни своето страдание!“

Васил Славов е един от най-талантливите поети на своето поколение, но и най-различният – със силует, който не може да бъде объркан. Поет с магнетично присъствие и респектираща модерна стилистика. В поезията и прозата – той отдавна е на върха, „без сам да знае“, както казва Борис Христов. Може би защото никога не се е вземал за „човек на изкуството“, а за работник – приведен над пътя, който върви и отминава. Човекът…

Градски поет без роден край, но с родна столица – Славов не е дишал прахоляка на крайните квартали, не е слушал махленските разправии. Светът около него се е разкривал в зелените пелени на Витоша, където се е губил в сънищата на млечните ѝ мъгли, споделя в размислите си за него Румен Леонидов. Славов се откроява не само по произход, а най-вече с интелектуалната си свръхчувствителност и болезнена разсъдъчност – поет, в чиято лирика има сподавена недоизказаност, но и остро, дълбоко навлизане във вечните теми; в тайнствата на словесата, в тяхната видима и невидима материалност.

Поетиката на Васил Славов е поетика на катарзиса – на пречистването на съвестта, на обновеното доверие към живота, на моралната устойчивост. Тя е изкуство на изпитанието – да не се поддадеш на мрачните предчувствия, които искат да те превърнат в „Звяр“; да не се озовеш в онова „Следверие“, където хленчат бедните духом. Да си част от състраданието на мислещото човечество.

В пътя, по който издирва себе си, Славов често се открива като „Ням“ – онемял от несъгласията си с този свят. Но сега, с цялата си поетична мощ, изплува от дълбините на космическия океан със своите нови видения в последната си поетична книга „Ахав“. В нея читателят е облъхнат от светлоструйна, драматична изповедност, от изобилието на словоцветие, от гибелната съдбовност на една неподражаема лирика, в която се оглеждат надеждата и страданието, вярата и бунтът, съмнението и прошката.

НЯМА ДА ТРЪГВАМ, АНГЕЛЕ

Няма да тръгвам още, ангеле, 
дето ме викаш,
огъна се времето, отвън оградата падна.
Вземи си и комките, и свещите,
питата;  
уж топло държиш, а в дома ти все хладно.
Чакам аз, ангеле,
на тебе ще кажа,
да слезе богиня една, да дойде при мене,
да седнем с нея двамата,
съня да познаем,
да докосна душата ѝ, тя на ръце да ме вземе.
И сетне да хукнем –
жребчета в любовните ниви,
да зобя от вятъра като лудо животно,
да хвърча и да пърхам,
в небето да цвиля,
да се смея високо, да не съм вече самотен.
И да ми каже тя, ангеле, 
колко остава,
живота къде е и защо деня се загуби,
да погали тревите ми,
без глас да запее
и да чаткат от обич, лудо, моите зъби.
Чакам аз, ангеле,
искам да знаеш,
момичето мое, което зад клепачите тича
и вдига се с вятъра,
и духа ми тревожи,
докоснем ли сенки, към сумрака политаме.
Пък ако някога паднем,
ще паднем в звездите,
сред тяхната вечна, бляскаво-бликнала яма.
И пак ще търся,
ще търся очите ѝ,
дори, ангеле, когато вече ме няма.