Доц д-р Петър Воденичаров представи този анализ на конференцията "Памет и сърце. Осмисляне на българския тоталитарен опит (В памет на Вихрен Чернокожев)". Авторът отбелязва, че един от проблемите при изучаването на комунистическия режим в България е специфичният език на режима, който затруднява работата с архивни документи и медийни текстове. Той представя особености на комунистическата преса, предназначена за младото поколение – в. "Народна младеж" 1950-1951, 1957- 1959 и вестник "Работническо дело" 1957-1959. Методът е критическият дискурсен анализ, който разглежда дискурсите като форми на символна власт и изисква изследване на текстовете в текстови и социално–политически контекст. Някои от наблюденията се основават на сбъдващите се прозрения за новоговора (newspeak) на Джордж Оруел в "1984", отбелязва Петър Воденичаров.

Социално-политически контекст

След комунистическия преврат през 1944 г. държавно-партийната власт унищожава съществуващите медии и установява централизиран контрол с официални цензори в съкратените медийни издания. С разправата на буржоазния и религиозен елит високата книжна култура почти изчезва. Устното слово на ниската масовата култура с неговия конфликтен ласкателно-ругателен характер нахлува и в печата. Въпреки модернистичните претенции на този език, маркирани от марксистко ленинските свещени фетиши /доколкото са непонятни дори и за управляващите/, този език активира архаични дискурсни практики, тъй като новите елити са преобладаващо селски и недостатъчно образовани. Този псевдофолклорен дискурс е преосмислен идеологически и използван за нуждите на гражданската война и световната революция.

Новата привилегирована класа на културмасовици и политпросветници се заема да индоктринира политически трудещите се маси. Писането на идеологическа халтура се превръща в доходоносен бизнес. Критическото мислене, което четенето и писането развиват, се превръща в най-голям враг на тоталитарните идеологии и устността /оrality/ с нейната емоционалност и колективност се възражда – митинги, събрания, политически учебни години, самодейност, рецитации, вестникарски речитативи на управляващите /от 1 до 3 страници/.

Тематика

Комунистическият режим политизира изцяло живота – социален, икономически ...интимен. Всички жизнени сфери са съотнесени към сакрализираната идеология и армия от платени и доброволни доносници, квартални отговорници и другарски съдилища, които действат като морална полиция, бдят за политическата лоялност на гражданите. Всички теми са митологично интерпретирани в черно /недоубитата буржоазия, световният капитализъм/ и бяло /партийните елити и социалистическия лагер/. Новините от капиталистическия лагер са няколко пъти по-малко, отпечатват се на най-нечетените страници /предпоследните две/, с по-дребен шрифт, източниците не се цитират точно; често тези вести са илюстрирани с карикатури /които влизат в контраст със снимките на усмихнатите социалистически труженици/.

Престъпления, корупция, икономически и политически неудачи се премълчават или приписват на "недоубитата буржоазия" или на западни влияния. За някои незначителни отрицателни явления в комунистическа България се използват евфемизми като "самокритика" вместо критика, "присвояване на държавно имущество" вместо кражба, "битова разложеност" вместо разврат. Общата модалност е шизоидно раздвоена – език на евфеминистичната лоялност и език на омразата.

Източници и жанрове

Журналистическо разследване и репортаж от мястото на събитието, които правят това, което се нарича "горещи новини", са немислими. Източниците на пресата са пасивни и централизирани /ТАСС, БТА/ и псевдоспонтанни – партийни речи, постановления, изявления. За да се внуши идея за диалогичност, те се "обнародват" – освен в пресата впоследствие те се обсъждат на митинги и политпросветни събрания и трудещите изпращат възторжени телеграми до управляващите, които също се публикуват. Често те са придружени с лозунги-заклинания. Репортажите са заменени с "рапорти" на селяни кооператори, работници, комсомолци бригадири, които обикновено рапортуват пред властимащите за преизпълнени задачи и планове.

Новината е единственият оригинален вестникарски жанр, но тъй като е свързана с откъслечни, злободневни, най-често отрицателни събития, броят на новините е ограничен в ритуализираната публичност на пресата. Бдителни граждани изпращат анонимни донесения за личния живот на "врагове на народа" и "политически неблагонадеждни лица", тези селски клюки, публикувани обаче, имат твърде сериозни последствия за надзираваните. От пресата се очаква не толкова да отразява действителността, колкото да я променя или подменя чрез магията на словото, затова тя е жанрово еклектична; пресата трябва освен да информира, да просвещава, управлява, възпитава и вдъхновява гражданите, затова документални жанрове свободно се преплитат с художествени жанрове – поеми, очерци, фейлетони, епиграми.

Тематичната раздвоеност се съчетава и с жанрова двойнственост /документална и художествена/ които създават това, което Оруел нарича "двумисъл".

Експертният анализ е заменен от цитиране на канонични текстове – Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин. Интервюто е заменено от официални изявления, а коментарът - с популярни лозунги и партийни клишета.

Новата образност

Образи и изрази от военния дискурс превземат обществения живот – ожесточена борба /класова, идеологическа, духовна/, бдителни на пост /идеологически, обществен, езиков/, лагер /трудов, пионерски, почивен, социалистически, капиталистически/, фронт /военен, производствен, културен, литературен/, оръжия /идеологически, икономически, духовни/. Този войнстващ дискурс прави немислима по-нюансирана обществена позиция.

Традиционно доминиращите символи в буржоазния дискурс като "Бог, Отец, Отечество" и техните модерни развития "закон, чест, дълг" са погълнати от метафората на всевластната майка: "партията майка мила", "син на работническата класа", "майката родина". Неслучайно е цитиран Сталин "Болшевиките ми напомнят героя на гръцката митология Антей. Те са силни като Антей, защото съхраняват пъпната си връв с майката, с масите, които ги раждат, хранят, образоват. Докато поддържат връзките със своята майка и своя народ, те ще останат непобедими" /Работническо дело 1957/. В психоаналитичен план можем да говорим за апотеоз на едиповия комплекс, за нарцистична мъжка фантазия на всесилна, самодостатъчна майка, която подхранва мъжката жестокост при оставащи незначителни реални майки.

Класиците на марксизма-ленинизма и партийните ръководители придобиват безусловния авторитет на митични вождове – учители. Нараства броят на т. нар. активни борци против фашизма и капитализма, много от които не са в действителност антифашисти. Те се канонизират и превръщат в светци, неподвласни на критика, закони, забрава, дори смърт. Пресата рапортува за всенародно възпоминаване на загиналите борци и публикува оди, разкази, очерци. Мавзолеят на Георги Димитров символизира победата и над смъртта. В същото време живите "борци против фашизма и капитализма" са дарувани от майката партия с множество привилегии и поставени над закона. Ако т.нар. антифашисти се канонизират, то т.нар. фашисти се демонизират. Думите "фашист" и "комунист" разширяват неимоверно значението си и пренебрегвайки всякакви исторически и социални разлики, започват да означават митичните фигури на доброто и злото.

Фашисти са и монархистите /монархо-фашисти/, капиталистите /слуги на фашистите/, свещенослужителите, даже и "турците поробители" са споменати като предтечи на фашизма. Комунисти са всички народни герои – работници, земеделци, прогресивната интелигенция, Спартак и Ивайло са тълкувани като предтечи на комунизма.

Историческото линейно време бива погълнато от циклично митологичното време. В ритуализираната социалистическа публичност на митинги, манифестации и възпоминания се стопяват границите между минало, настояще и бъдеще. Джон Брукс посочва, че театрализирането на обществения живот, култът към вожда и партията майка са важни механизми за сплотяване на масите.

Комунистическият език
Убийство на думи и значения и образуване на нови думи

Атеистичната пропаганда обрича на забрава думи и изрази от религиозния дискурс. Думи от буржоазния обществено-политически дискурс са премахнати /господин, госпожа, околийски управител, полицай, бирник, слугиня, банкер, търг и др./ и заменени с по-благозвучни /другар, милиционер, данъчен работник, домашна помощница.../. Изгражда се нов партиен жаргон (благонадежден, битово разложен, самокритичен, бдителен). За новите социални явления се заемат новодуми от съветския език /мероприятие, разкулачвам, съботник, пионер, комсомолец, колхоз/. Много от новозаетите думи са съкращения /думи кодове без вътрешна форма (детсад /детска градина/, завучком /завеждащ ученически комитет/, агитпроп /агитация и пропаганда/, хоремаг /хотел, ресторант, магазин/, политпросвета /политическа просвета/, нармаг /народен магазин/ и др.

Оруел описва ролята на евфемизмите в тоталитарния newspeak: Министерството на войната е наречено Министерство на мира, Полицията – Министерство на любовта, Министерството на бедността – Министерство на изобилието. Благозвучия облагородяват комунистическия новоезик в множество сфери: трудово-възпитателен лагер вместо концлагер, самооблагане - задължителни удръжки от заплатата, полски труженик - селянин, домашна помощница - слугиня, хигиенистка - чистачка и др.

Война на значения и производство на двумислици

Тоталитарното мислене опростява и поляризира езиковите значения. То се крепи на непримирими опозиции: материя – дух, реакционно минало – светло бъдеще, религия – наука, традиция – образование, експлоататори – народ... Когато думите придобият обобщено двоично значение, поглъщайки исторически и стилистични нюанси, те се организират в антонимни двойки, които изключват възможността за преход и съчетаване между тях освен чрез конфликта /войната/ или парадокса. Този речник затваря масовото съзнание в кръговете на двумисълта, правейки невъзможно критическото мислене. При Оруел: "Невежеството е сила", "Войната е мир", "Свободата е робство". Сравнете с най-популярните съветски парадокси: "Демократичният централизъм е основен принцип на организация на комунистическите партии", "Диктатурата на пролетариата е най-демократичната форма на управление", "Проверката е висша форма на доверие". И"Партията е права, дори и когато греши".

Производство на общи етикети и клишета (дървен език)

Новият език обича да поставя обобщени етикети, с неясни изрази като "враг на народа" и "социално опасен елемент" може да бъде осъден всеки. Използват се определения, които не конкретизират, а обобщават: "всеобща, всенародна, повсеместна, непрестанна". Глаголите често се превръщат в съществителни, за да прикрият деятелите, отговорни за действията. Често вместо деятелен залог се използва страдателен залог, който също скрива деятеля. "Може да се направи изводът, че Съветската армия е достигнала съвършенството на съвременната армия". Конкретни деятели се заместват в максимално обобщени "Народът знае добре кои са му приятели", "Всеки здравомислещ човек приветства настъпването на комунизма". Абстрактни съществителни с наставка –изъм означават неясни, но свързани с марксисткия жаргон явления "субективизъм – обективизъм, пацифизъм – милитаризъм, центризъм – фракционизъм" и др.
Тези похвати намаляват глаголната динамика на текстовете и създават впечатление за вдървеност.

В журналистиката има един закон – колкото по-строга е цензурата, толкова по бедно е съдържанието и аудиторията рано или късно загубва доверието в пресата. Въпреки засилващата се ритуалистика през следващите десетилетия /кампанията "Народната памет разказва" през 1970-те/ с времето пропастта между медиите и реалността става все по-голяма и комунистическата преса използва все повече клишета и обобщени изрази, които започват да предизвикват само скука.

("Дневник")