Нася Кралевска, специално за Faktor.bg
 
Днес България е свободна и гражданите й се радват на възможности, за които през комунистическия режим поданиците й не смееха и да мечтаят. Но това все още не означава, че всичко в парламентарната република е наред и отговаря на изискванията за правова европейска държава. 

Повече от 36 години твърде малко бе направено от правителства и държавни институции да се изяснят и популяризират престъпленията на червения строй, а камо ли да се накажат по съдебен път вдъхновителите и виновниците за редица репресивни инициативи и действия.

Сред тях изпъква последното злодеяние на Българската комунистическа партия с вожд Тодор Живков, цинично наречено „Възродителен процес“. А всъщност става дума за насилствено отнемане на личните, бащините и фамилните имена на един милион български граждани от турски произход. На същите се отнемат и други права: да изповядват религията си, да говорят на майчиния си език, да почитат традициите си, да носят вековните си облекла. 

Подготовката за пъкления план започва в секретност в края на 1983 г.

Тоталитарната държава увеличава заплатите на служителите на Държавна сигурна и заплащанията на техните извънщатни сътрудници. Въоръжава ги с подходящи оръжия. Обучава ги в съвременни технологии за потушаване на възможни безредици. Създава Вътрешна войска с 2000 души в помощ на милицията, армията, запаса.

Жестоките акции срещу мирното турско население надминава подготовката. Всеки член на репресивния апарат има право да упражнява каквото му се поиска насилие срещу беззащитните хора. Много от тях попадат в лагери и затвори. Други са принудително разселени и интернирани. А някои биват убити. 
През лятото на 1989 г. близо 400 000 български мюсюлмани се изселват в съседна Турция. Голяма част от тях са прогонени срещу волята им от родните им места. 

След 1989 г. рождените имена на българските турци бяха възстановени. През 1991 г. започна подготовка за съдебен процес срещу участниците във „възрожденски процес“. Но до ден днешен нито прокуратурата, нито съдът са си свършил работа. Нито един вдъхновител или участник в престъпните действия, довели до обезлюдяване на цели области в България, не е наказан

И отново - както в не малко случаи от последните 36 години, - не държавата, а личност с будна гражданска съвест и професионална смелост пое инициативата. Христо Христов – разследващ журналист, сценарист и автор на едни от най-ценните документални изследвания на политическите и икономическите престъпления на Българската комунистическа партия, - се зае преди три години

да събере мъката, унижението, страданието на най-пострадалите

от „възродителния процес“ - концлагеристите от „Белене“, - за да ги запази за поколенията. 

С упорство и лишения Христов взима над 55 часа предварителни интервюта от 40 български турци, попаднали за дълго в концлагера „Белене“ и допълнително репресирани. След това заедно с талантливия режисьор Димитър Коцев-Шошо – друг посветен радетел за историческа истина, подбира материала за филма „Последните концлагеристи от „Белене“, продуциран от Нов български университет.
Смея да твърдя, че документалната лента надминава по качество всичко правено досега. Разказите на бившите лагеристи и членове на семействата им – днес възрастни хора от различни професии, са честни, подробни, разтърсващи.

Съвременници на срамния процес, видели на 20 март премиерата на филма в кино „Люмиер“, споделят чувството си на виня, че навремето от страх и поради морална деградация, предизвикана от десетилетно промиване на мозъците им от червената власт, не са реагирали адекватно на случващото се в държавата им. И сега заслушани в изповедите на турските си сънародници – сред които и жени,

горят от възмущение не само  от преживяното от тях,

но и от собствената си пасивност. А самите турци говорят за страданията си без злоба, без желание за мъст, единствено с мъка и горест. 

И с неувяхваща вяра в закъсняла съдебна справедливост.

Един след друг на екрана се появяват мъже с побелели коси, интелигентни лица, излъчващи достойнство и съпротивителна сила. Разказите им се допълват, припокриват,  преплитат, на моменти различават. Но основата  им винаги е същата.

По тъмни нощи са ги карали да сменят имената си, арестували са ги с белезници като криминални престъпници посред бял ден, събличали са ги голи в леден студ, били са ги с часове и често по няколко души, чупили са им зъбите, костите, постоянно са им напомняли, че няма кой да им помогне и на кого да се оплачат, че заслужават смъртно наказание, че действията срещу тях са поредна революция, която цели да унищожи една гнилоч от снагата на българското общество… 

Яростта и злобата на комунистите - инквизитори е нечовешка.

Те са насочени срещу хора, които не са извършили каквото и да било престъпление. И имат сама една вина  -  не са се съгласили да се откажат доброволно от имената си, от вярата си, от езика си, от обичаите си.
(Гледайки филма „Последните концлагеристи от „Белене“ човек неволно се връща и в по-далечното минало – ето какво са преживяли хилядите арестуваните и убити без съд и присъда българи веднага след 9 септември 1944 г. И си казва – това е то комунизъм в действие – жесток терор и в началото, и към края на престъпния режим.)

Но да се върнем в настоящето - новата документалната лента е силна, разтърсваща, уникална. С майсторството и с вдъхновението на създателите си – Христо Христов, Димитър Коцев-Шошо и отличния им екип, тя надминава всичко, видяно досега. Надминава и чуждестранни продукции, в които са интервюирани жертви на нацизма и фашизма. Кара кръвта на зрителя да кипи от гняв, а разумът му да негодува. 

Жестоко, тъпо, безсмислено репресивно действие на един забравил се престъпен решим, което не бива да забравяме.

Насилие, все още юридически ненаказано, но напълно разобличено от благородните лица на участниците в продукцията и от дарените и достойни създатели на „Последните концлагеристи от „Белене“.

Извършен е подвиг в името на истината.