Николай Василев

Живеем в наистина объркан по оруелски свят, в който тези, които подкрепят войната се представят за големи миротворци и сякаш на никого не му е ясно какво точно е войната и какво е мирът. 

От години се опитвам да формулирам една 

"обща теория за политическата реалност", 

която да ни позволи да разберем по-добре света около нас. Описах я накратко в книгата си "Македонският идентитет", която, планирам да бъде последвана от втора част, в която да формулирам теорията по-подробно. Според нея, човекът е излязъл от Хобсовата "война на всеки срещу всеки" (или от Дарвиновия "естествен подбор"), когато е изобретил политическата реалност. Тя е интерсубективна. Не е материална, не може да се пипне. Не е и субективна, защото няма значение какво някой си мисли, ако неговите идеи не се споделят от други. Ювал Харари обобщава тези идеи като stories (приказки, истории), в които определени групи хора вярват. Благодарение на това споделяне на представи хората престават да воюват помежду си. Политическата реалност, ако трябва леко да перефразираме Русо е 

"обществен договор за мир"

 Тези представи могат да бъдат много различни. "Ние сме тези - онези са други". "За нас важат едни правила, за тях други" "N е нашият цар, трябва да му се подчиняваме". "Това е мое, онова твое". "Срещу това парче хартия (което не може да се ползва за нищо), някой ще ти даде хляб, банан и.т.н."

Тези представи, които ограничават поведението на хората могат да бъдат класифицирани. 

Има три типа прояви на политическата реалност. 

Племенният морал,

 който определя какво се очаква от мъжете, които могат да носят оръжие, от жените в детеродна възраст, от децата, от старите и.т.н. Тези правила са свещени. Както и различните ритуали, с които те са свързани. Благодарение на тях разбираме кой е "наш" и кой е "чужд". Чуждият трябва да бъде държан настрана. Неговите навици са нечисти, неговото поведение е неприемливо. Не трябва да го допускаме до себе си, до нашите семейства. 

Племето е първата морфема на политическата реалност. Племената са си живи и здрави и днес много след появата на политическата модернизация (започнала преди хиляди години). Но когато по думите на Самюъл Хантингтън хладната модернизация постави хората в трудна ситуация, те бързат да се върнат "край племенния огън".

Модернизацията обаче не е линейна, а бифуркационна. Излизането от племенния морал може да стане по два начина. 

1.   Чрез възприемането на някаква индоктринация, която обяснява защо едни трябва да командват, а други да изпълняват и как това е добро за всички (защото не може всеки да си прави каквото си иска). 

2. Чрез възприемането на гражданската етика, която посочва кой какво притежава и всеки, който има статут на гражданин може да се договаря с другите предлагайки своята собственост, или своите услуги. 

Морфемите на тези модерни форми на политическата реалност са империята и полисът. Ако племето дели света на "свои" и чужди", то империята го дели на верноподаници и (реални и потенциални) врагове, а полисът - на граждани и неграждани (които по дефиниция нямат граждански права, дори и да живеят там където са дошли без позволение). Империята е проект за по-добър свят, който изисква всеки да си знае мястото. Тези, които не възприемат легитимността на властта, трябва да бъдат принудени да се подчиняват със сила. Ако повечето от поданиците не възприемат индоктриинацията, поддържането на империята става проблематично, а ако властимащите се осъмнят в нея, то империята може да се разпадне за броени дни. 

Полисът е елитарен клуб. За да функционира огромното мнозинство от гражданите трябва да бъдат социализирани в гражданската етика, което ще рече племенните им афилиации да бъдат сведени до култура - т.е да не бъдат основната ценностна система, която определя поведението им. 

Ако прекалено много хора, за които някакъв племенен морал или някаква индоктринация (проект за по-добър свят) станат доминиращи, полисът изпада в непреодолима криза.

Нито една от изброените форми на политическата реалност не е безпроблемна. Погледнато през призмата на всяка от тях, другите изглеждат крайно несправедливи. И за тези, които не спазват предписанията на различните морфеми на политическата реалност, мирът се поддържа като нарушенията се санкционират с физическо насилие.

Хората, които не спазват предписанията на политическата реалност могат да бъдат класифицирани като бунтовници - такива, които ги считат за несправедливи и престъпници - които ги нарушават за да се облагодетелстват, с надежда, че останалите ще живеят по правилата.

Ако е така, поддържането на мир изисква някаква 

обща мрежа от споделени представи, 

включително и тези за опасността от потенциално санкциониране на нарушенията на предписанията.

За да има мир, трябва да има споделени идеи къде са границите, кой какво може да прави и правдоподобна заплаха, че отказът да се спазват правилата ще доведе до неприятни последици за нарушителя.

Светът днес е сложна плетеница от племена, империи и полиси, които все по-малко приемат легитимността на другите и все по-малко се страхуват от ответни мерки. 

Международният ред базиран на идеята за суверенни държави, които могат да живеят без страх в своите признати граници, стига да не нарушават особено драстично човешките права, вече се пропука. Този международен ред никога не е бил възприеман от всички като легитимен. Той например формулира, че всяка територия, която може да бъде определена като "страна" има право на независимост, защото противното е империализъм, но никое "племе" - етническа, религиозна или каквато и да било група не може да се отделя от съответната "страна", защото това би било "сепаратизъм". Така на задморските колонии (в техните арбитрарни колониални граници) и на "републиките" в комунистическите "федерации" (СССР, Югославия, Чехословакия) бе призната независимостта, но опитите на кюрди, на тамили и други да изградят свои държави бяха осъдени като сепаратизъм. По тази причина идеята на Милошевич, че не републиките, а "народите" на Югославия имали право на независимост (а косоварите нямали такова, защото били албанци и имали своя друга "матична" държава) беше осъдена! Но универсалното осъждане стана далеч по-трудно когато Русия възприе тази доктрина спрямо Украйна и поиска 

преначертаване на границите със сила

 (Просто прекалено много страни имат интерес да търгуват с Русия, за да приемат реални загуби в интерес на абстрактни принципи и предпочетоха да си затворят очите пред всички ужасии, които инвазията причини).

Путин обаче иска нещо много повече от промяна на границите. Той не крие, че в неговите представи за света може да има само няколко "суверенни" държави и Русия трябва да е една от тях. Останалите били длъжни да се съобразяват с волята на големите, а те да се договарят помежду си. Никой не може да казва на Русия с кого какви договори да сключва. Тя може да се договаря за всичко с Китай, със Северна Корея, с Иран, с когото си иска. Но Русия може да изисква от Украйна да не влиза в НАТО или в ЕС. Защото, в представата на Путин, Дугин и техните верноподаници, страни като Украйна са обречени да са васали - било на Русия, било на някой друг. И щом Западът подкрепял усилията на Украйна да не е руски васал, значи тя е техен такъв!

Ако приемем, че международният ред е срутен, трябва да си дадем сметка, че е малко вероятно той да бъде възроден. Той функционираше когато големите сили, макар и в конкуренция помежду си подкрепяха основните му постулати. Днес това не е така. Путин иска да присъедини части от Украйна, Тръмп иска да "купи" Гренландия, да си върне Панамския канал, да анексира Канада. Си иска да си върне Тайван (който никога ясно не се опита да се "деколонизира", а формално твърди, че е "истинският" Китай). Путин си представя световният мир, като договорка между великите сили. Може ли Америка на Тръмп да поиска същото? И ако да, 

могат ли да се договорят 

С какъв международен ред би могъл отиващия си да бъде заменен? 

Някой от самообявилите се за миротворци вярват, че ще има траен мира ако Украйна, Грузия, Молдова или Тайван бъдат оставени на произвола на съдбата. Това е малко вероятно да се случи. Далеч по-реалистично е да настъпи хаос, който реално означава липса на интерсубективна политическа реалност или казано просто - липса на мир. Но това ще доведе до насилствена смърт в особено големи размери.

Ще намери ли човечеството нова форма на "обществен договор за мир"? Длъжни сме да положим максимални усилия това да се случи.

И то скоро!