Д-р Евлоги Станчев*

Едва ли в края на август 1939 г. някой си е представял, че Европа и светът се намират на само няколко дни от началото на най-кръвопролитната война в човешката история. Въпреки че по това време на Стария континент вече отдавна мирише на война, демократична Чехословакия е доброволно изоставена и погълната от нацистка Германия, а Хитлер открито е заявил своите намерения да продължи с ревизията на Версайската система. И все пак никой не е очаквал, че на 1 септември с.г. ще избухне война, която многократно ще задмине по своите разрушения и страдание Голямата война отпреди две десетилетия, оставила огромен отпечатък върху тогавашните общества. Ще започне война, чиито тежки, но и противоречиви наследства ще бъдат видими осем десетилетия по-късно.

По същия начин, едва ли във вечерта на 23 февруари 2022 г. някой е подозирал, че след само няколко часа, под звуците на сирени за противовъздушна тревога, ще започне пълномащабна война, чиито мащаби ще напомнят тъкмо за мрачните времена на Втората световна война. Времена, които съвременният човек си мислеше, че отдавна са отпратени в историята. Макар в предходните седмици и месеци да беше видно, че руските войски се подготвят за военни действия (въпреки че мария захарова до последно твърдеше, че „само луди хора, лишени от морал, могат да допуснат, че Русия има намерение да нападне Украйна“), дори най-големите песимисти едва ли са очаквали, че три години по-късно войната все още ще продължава, стотици хиляди души ще са загубили живота си, милиони ще са напуснали домовете и родината си, стотици градове и села ще са заличени от лицето на земята, а унищожението по фронтовата линия в Източна и Югоизточна Украйна ще се вижда от космоса.

На този фон не следва да е изненада, че през изминалите вече три години паралелите между Втората световна война и руската пълномащабна инвазия срещу Украйна не бяха рядкост. Приликите между двете войни са не само във връзка с техните мащаби и продължителност. 

Масовите разрушения, садистичното отношение 

към цивилни и военнопленници също позволяват подобни сравнения. Спомнете си за ужасяващото клане в Буча, спомнете си за масовите гробове в Изюм и Ирпин. Спомнете си за множеството случаи на обезглавени или кастрирани украински военнопленници, на млади момчета и момичета, изгубили крайници и осакатени за цял живот. Спомнете си за Мариупол, половинмилионният крайбрежен град на Азовско море, който руската армия изравни със земята и превърна в масов гроб с десетки хиляди цивилни жертви. Спомнете си за драматичния театър в града с огромен надпис „ДЕЦА“, където руската армия изби около 600 души (много от които имено деца), потърсили убежище в сградата. С основание може да се твърди, че действията на руските войски в настоящата война по нищо не отстъпват в жестокостта си на някогашните нацистки айнзацгрупи. Дори значително ги задминават. Да не говорим, че има и немалко идеологически, че дори и визуални прилики – за справка: неонацистката символика на руския паравоенен отряд „Русич“, екстремисткия почерк на т.нар. „руска православна армия“, неприкритите нацистки убеждения на един от съоснователите на „Вагнер“ дмитрий уткин и др. под.

Поразителни прилики между двете войни

 има и по отношение на прекалено закъснелите реакции и оценки. Трагедията на Втората световна война, а също причините, довели до тези безпрецедентни шестгодишни кръвопролития, са пълноценно осмислени едва след края на самата война. Международната общност осъзнава постфактум, че е проспала немския ревизионизъм и не е направила необходимото за неговата превенция още в зародиш. Не е направила и нужното, за да реагира на възобновените руски империалистически апетити, маскирани под обвивката на новия болшевишки проект. Цената на това закъсняло осъзнаване са десетки милиони погубени животи, унищожени държави и травмирани общества, последвал половинвековен разцвет на тоталитаризма в дори още по-големи мащаби от времето на Хитлер. По аналогичен начин, днешната руска война срещу Украйна беше допусната преди всичко от бездействието на онези, които носят отговорността за съхранението на международните отношения във вида им след края на Студената война. русия на путин се подготвяше отдавна за инвазията си срещу Украйна и имаше предостатъчно ясни сигнали за това. Още след идването си на власт в кремъл путин започна бавна, но последователна подмяна на основното политическо послание на русия – а именно: разпадът на Съветския съюз се счита за „катастрофа“ за руската държава и ще се направи всичко възможно за неговата ревизия. Втората чеченска война, агресивната война срещу Грузия, анексията на Крим, започването на войната в Донецка и Луханска област бяха генерални репетиции за проекта „Киев за три дни“. През цялото това време институциите на международната общност не направиха абсолютно нищо, с което ефективно да бъдат възпрени руските завоевателни стремежи. Въпреки че имаха и продължават да имат необходимите механизми и ресурси за това. Тази съзнателна пасивност доведе не само до неописуема трагедия за Украйна и нейния над 45-милионен народ, но и до

 най-голямата заплаха за европейската сигурност 

от осем десетилетия насам.

руската война срещу Украйна обаче има също своите специфики. Зловещи специфики. русия води война не просто за ревизия на установената след края на Студената война система на международни отношения. Не я води дори само за територии, нито толкова за „поправяне“ на „исторически несправедливости“. русия води своята война преди всичко с цел унищожаване на украинската нация като такава, заличаването на нейното самостоятелно национално самосъзнание. И за това идеолозите на путинова русия изваждат свои исторически „аргументи“. В рамките на датиращата още от царско време руска империалистическа доктрина за т.нар. „триединен руски народ“ (известен още като „общоруски народ“) тогавашен Петербург възприема идеята, че „руската нация“ е съставена от три „исторически“ свързани компонента – „великоруси“ (т.е. руснаци), „малоруси“ (под което се има предвид украинци) и белоруси. Според този праволинеен възглед независимото съществуване на украинско и белоруско самосъзнание не просто нарушава „единството“ на „руската нация“ – то застрашава самото съществуване на руската държава. Днес ревизионистичен кремъл инвестира изключителен ресурс не само във възраждането, но и в действителното прилагане на тази доктрина. Съвсем не е случайно, че няколко месеца преди началото на пълномащабната инвазия самият путин публикува псевдоисторическото есе „За историческото единство на руснаци и украинци“, което на практика преповтаря концепциите на „триединния народ“. Съвременна русия е обсебена от схващането, че свободна и независима Украйна, със своя процъфтяваща културна идентичност, освен че се намира в ярък противовес с „логиката“ на „руската история“, е част от „заговора“ на „колективния Запад“ за подчиняване и разчленяване на руската държава. Ето защо кремъл представя днешната си война като „отбранителна“, а украинското национално самосъзнание като проявление на „нацизъм“, което трябва да бъде унищожено.

Във връзка с това не бяха малко случаите през последните три години, когато ставаше дума за извършвания от русия 

преднамерен ГЕНОЦИД срещу Украйна и нейния народ

 Самият аз многократно говорих и писах по този въпрос. А той е безкрайно ясен: дори съвсем повърхностен поглед върху приетата от Общото събрание на ООН през 1948 г. Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид разкрива, че руските действия в Украйна отговарят на всички критерии, за да бъдат квалифицирани като „геноцид“. Самите руски пропагандатори на войната нееднократно са призовавали открито за геноцидни политики срещу украинската нация – пословичен стана текстът „Какво Русия трябва да направи с Украйна“ на лицето тимофей сергейцев, публикуван през април 2022 г. в държавната РИА „Новости“.

Принудени сме обаче да направим още едно тежко признание. Докато геноцидът на нацистите срещу евреите и други общности през Втората световна война преминава под сянката на почти тотално информационно затъмнение, днешният руски геноцид срещу Украйна се случва пред очите на всички, пред погледа на най-влиятелните международни институции и медии. В продължение на три години светът гледаше напълно безучастно как русия принудително депортира десетки хиляди украински деца от окупираните територии, променя тяхната самоличност, възпитава ги в духа на руския национализъм и в лоялност към руската армия. В продължение на три години международната общност гледаше пасивно как руските окупационни власти създават т.нар. „филтрационни лагери“, където хиляди украински граждани са задържани, малтретирани, убивани. 

Всичко това води до неизбежния срамен извод, че Украйна и нейният народ просто бяха изоставени – въпреки декларативно заявената подкрепа от преобладаващата част от цивилизования свят и частичната, но крайно недостатъчна военна помощ. Нестихващият страх на международната общност от путиновите заплашителни фантазми и няколкото негови авторитарни марионетки, уви, се оказа много по-силен от отстояването на собствените принципи. Днес Украйна е необратимо променена. Както нейните граждани. Това са хора, които знаят отлично, че е невъзможен вариант, при който те да сложат оръжие. Не само свободата им като общност, но и физическото им оцеляване зависи от въоръжената съпротива. И те не могат да разчитат на никого освен на собствените си сили и героизъм.

Трагичните времена, в които се намираме през последните три години, ми напомнят за една изключителна историческа метафора – тази за страдащия „Христос на Европа“ (или „Христос на народите“). Макар концепцията да има своя генезис още в следреформаторска Европа, тя намира най-силен отглас в произведенията на великия полски поет Адам Мицкевич през първата половина на 19 век. Мицкевич вижда в Полша – тогава жестоко поделена между царска Русия, Прусия и Хабсбургската монархия – именно Христовите страдания на Светия Кръст. Страдания, които според автора ще изкупят греховете на европейските народи, а самата Полша ще възкръсне, както е предопределено от Божието провидение. Сигурен съм, че 

този страдащ „Христос на Европа“ днес несъмнено е Украйна

 Едва ли тази метафора би могла да намери по-силен и красноречив израз. Хиляди украински военни и доброволци днес са в окопите, изоставили всичко на този свят, посрещайки и отблъсквайки онези, в чиито манталитет е програмиран единствено стремежът за разруха. А в същото време всички ние се наслаждаваме на комфорта на собственото си профанно всекидневие. Тези млади украински момчета и момичета днес плащат със собствената си кръв малодушието и пасивността на нашите народи.

Украинската нация, нейната богата и разнообразна култура, несъмнено ще оцелеят и след пламъците на настоящата война. Така гласи логиката на историята. Този окървавен народ се е съхранил в продължение на повече от три века на целенасочени опити за асимилация и насилствена русификация от страна на царска, съветска, а сетне и постсъветска русия. Оцелял е след забраната за публикуване на украински език, постановена от Александър II с т.нар. Емски указ през 1876 г. Оцелял е след опустошителния Гладомор (1932–1933), причинил гладната смърт на над 3,9 млн. украинци (според изследването на Ан Апълбаум). Оцелял е след бруталните репресии на съветския режим срещу всеки украинец, заподозрян в реално или мнимо съучастие с движението на Степан Бандера. Със сигурност ще оцелее и сега.

От изхода на днешната руска война срещу Украйна обаче зависи бъдещето на Европа, на всеки един от европейските народи, на всеки един от нас като свободни индивиди. Въпреки че далеч не е ново, това предупреждение трябва да бъде осъзнато по-спешно от всякога. Особено в настоящата тревожна ситуация на съзнателни опити за дестабилизиране на европейската и трансатлантическа колективна сигурност. Европа не разполага с повече време да си позволява предпочитаната до момента нерешителност в подкрепата си за Украйна в една война, която застрашава самата идея за свобода. Война, която разкри невъобразим досега героизъм, но също безпределна жестокост и неописуемо лицемерие. Война, която, без значение от параметрите на предстоящото временно примирие, в дългосрочен план ще продължи до капитулация – или на руския империализъм, или на свободна Европа. Война, която, убеден съм, ще остане в историята като най-значимото събитие на нашето време.

Слава на Украйна! Слава на Героите!

*Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. През 2019 г. защитава докторска дисертация по руска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му занимания са в областта на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От особен интерес за него представляват различни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите конфликти в тези региони.