„Всичко е джаз“ на Ванцети Василев ще бъде представена на Есенния панаир на книгата в София

„Всичко е джаз“, на живеещия от години в САЩ Ванцети Василев е вече на българския книжен пазар. Тя ще бъде представена на 10 септември на Есенния панаир на книгата в София, в шатра 34, на издателство „Знаци“. Същия ден, четвъртък, авторът ще раздава автографи на свои почитатели.

„Всичко е джаз“ ще бъде представена и на 18 септември в Бургас в Дома на писателя.

Faktor.bg предлага на своите читатели рецензия за романа, публикувана в  kultura.bg.

Свободата на изразяване

Росица Чернокажева,  kultura.bg.

Книгата на Ванцети Василев започва ударно и безапелационно, следвайки модела на прецизната автобиография: „Баща ми беше анархист. Майка ми – също. Баща ми – по убеждения, майка ми – по любов. Собственото ми име е италианско фамилно име. Кръстен съм на един от двамата емигранти анархисти, осъдени на смърт в Америка през 1920 и умъртвени на електрическия стол през 1927 г.“. Непосредствено след това обаче повествованието ни въвлича в множество сюжетни линии, които си партнират и застъпват подобно на джазова импровизация. Именно този полифоничен характер на текста разкрива дълбоката метафоричност на заглавието.

Важно е да припомним, че Ванцети Василев е сред първите български автори, които още през 1991 г. засягат темата за тоталитарните репресии с документалната си книга „Семената на страха“, посветена на концлагера „Белене“.

Новият му роман ме грабна още с първата си глава, отдавна не бях чела толкова интелигентна и респектираща проза. Повествованието разкрива широка обща култура, дълбока чувствителност и същевременно – изключително трезв поглед за събитията. Всички тези качества се оглеждат в личността на самия автор. Спецификата на родната социалистическа реалност, съчетана с автентичния бунт срещу потискането на личността и стремежа към свобода, в крайна сметка принуждават Василев да емигрира. Негово убежище става Америка – една по-демократична страна, припознавана тогава като пространство на неограничените възможности, в което всяка мечта може да се сбъдне.

Посоката на повествованието е метафорично зададена още в самото начало чрез включените като мото мисли на велики джазмени за същността на тази музика. Показателен в това отношение е отговорът на Луис Армстронг на реторичния въпрос какво е джазът: Какво е джаз? Ей, човече, ако питаш, няма да разбереш.

Енигматичното, тайнственото и скритото, което впоследствие бива разбулено, за да разкрие сърцевината, същността – всичко това е концентрирано в тези кратки думи и задава усещането за целия роман. Повествованието звучи многогласно, разгръщайки се на множество нива с богати метазначения и смисли – нещо, което препраща тъкмо към споменатото партниране в джаза. Финесът и елегантността на наратива сякаш отдавна липсват в българската литература. Тази изящна белетристика обаче не отменя реализма, нито драстичността на фактите. Спецификата на стила вероятно се дължи на съзнателното отдръпване от традиционния балкански колорит. Изглежда този почерк е кодиран още в самото име на автора – Ванцети: необичайно, неординерно, небанално.

Отпътувайки за Америка, Ванцети си поставя ясна цел – да завоюва това ново пространство, но и един въпрос – дали то ще му донесе бленуваната свобода. Именно липсата на свобода в тогавашна България и непреодолимият стремеж към нея го прогонват от родината.

На пръв поглед житейският път на Ванцети Василев може да изглежда на мнозина като фантастична история, но реалността зад него е съвсем друга. Това е биография, изградена от суров реализъм и автентична фактология, а не просто художествена фикция; живот, в който, за да оцелееш, се изисква мобилизация на духа. В презокеанския си път Василев разчита на вродения си интелект и на своя естетически усет.

Така започват емигрантската сага и митарствата на героя: „Не познавах никого в Америка, по-точно познавах няколко бегълци, избягали преди мене, но не знаех адресите им, нито как да ги намеря. Идвах сам, с надежди и мечти, с притеснения при кого да отида“.

Още в третата глава на романа става ясно, че текстът успешно съчетава белезите на класическата и модерната проза. Повествованието се отличава с изключителна искреност, документална точност и болезнено, но пречистващо саморазголване. Еротичните търсения и интимните преживявания са предадени в най-добрите традиции на американската класика – в духа на Стайнбек, Фицджералд, Селинджър и Ъпдайк. Разгледани през призмата на психоанализата, тези пориви често биват сублимирани, нещо присъщо на високото изкуство. Неслучайно съм назовала този текст „Свободата на изразяване“, джазът като светоусещане и естетиката на романа си кореспондират дълбоко тъкмо на това равнище – те са проява на изконната свобода на човека да се изразява, да твори, да чувства и да отстоява своята автентичност.

Така Ванцети Василев поема по мъчителния път към своята житейска Голгота. Споделените разговори с негови сънародници разкриват специфичната психология на политическия бежанец от тоталитарна България – онази постоянна, граничеща с параноя тревожност от „дългата ръка“ на Държавна сигурност, протягаща се дори отвъд тогавашната Желязна завеса. Трудно е човек да остане равнодушен и да чете без вълнение тези редове, описващи първите дни от пребиваването на автора в Америка:„Намерих българското знаме, докоснах го и погледнах нагоре, където краищата на знамената се полюшваха над човешките глави. От малкото късче небе, отрязано от небостъргачите, се сипеха твърди снежинки. Чувствах се малък, нищожен като тях, с никого в тая страна и много самотен. Всяка снежинка, която се стапяше върху лицето ми, се превръщаше в капчица вода, сякаш носеше спомен. В България вече гиздеха кукерските маски. В главата ми зазвъняха медени звънчета, чанове и хлопатари. В ума ми идваше неканена гостенка. Носталгията. Обикновена дума, чуждица, забутана някъде дълбоко в глъбините на съзнанието ми и за която нямах никаква представа какви душевни преживявания носеше под мантията си“.

Едва ли могат да бъдат намерени по-искрени, силни и въздействащи страници от тези, в които Ванцети Василев възкресява детските си спомени за родния край. Първите седмици от емигрантското му битие в Америка и приближаващата Нова година отключват най-свидните образи от миналото. Авторът се проявява като неподражаем майстор в улавянето на тези „сънища наяве“, както ги нарича Фройд – състояния, при които несъзнаваното заличава границите между минало и настояще, за да изведе на повърхността изтласканите емоции. Именно в детството човек е най-близо до тази първична сетивност. Стилистичните синкопи в текста – рязкото прехвърляне от кукерските празненства в едно пернишко село до Нюйоркската обществена библиотека, както и паралелът между лъвовете пред нея и тези пред Съдебната палата в София – закономерно отвеждат автора към едно сякаш митологично обобщение: че първите изгнаници, поразени от носталгията, са прогонените от Рая Адам и Ева.

Сред безспорните достойнства на романа „Всичко е джаз“ е неговият изтънчен усет за мяра – за балансиран, ненатрапчив и органичен изказ. Способността да удържаш лаконизма на словото, да не претоварваш наратива, е сред най-важните умения на талантливия писател, а в този текст всеки елемент е прецизно поставен на мястото си. Тази вътрешна дисциплина и категоричност определят и житейските избори на автора. Относно непоколебимото си желание да работи в радио „Гласът на Америка“ Ванцети Василев споделя: „Желанието ми да говоря против комунистите след всичките им издевателства, психическият тормоз върху мен и семейството ми, върху много други българи, лагерите, цялата абсурдност на обществото ни, бе несломимо. Четиридесет години живот в него бяха предостатъчни да стана антикомунист“.

По-нататък в рефлексиите си върху перипетиите и вълнуващите открития по пътя на опознаването на Новия свят, авторът изповядва: „И с мене се случи това, което в живота наричаме любов от пръв поглед: влюбих се в Гринидж Вилидж и Манхатън. Завинаги!“.

В борбата за физическо оцеляване и препитание Ванцети Василев преминава през множество житейски изпитания: работи като нощен пазач, което включва също миене на подове и съдове, като рекламен агент на автомобилни двигатели втора употреба и като таксиметров шофьор, дори пише свой „таксиметров писателски дневник“. Преживява даже въоръжен грабеж, при който бива заплашен с пистолет и лишен от дневния си оборот. Сменя непрекъснато квартири, спи на пода, но упорства по избрания път.

При цялата тази житейска одисея негова основна опора е един ценностен принцип, възпитан и култивиран още в родния му дом в България: дори когато дадена работа не ти е по сърце, трябва да я вършиш по най-добрия възможен начин. Същевременно бързо осмисля и водещия закон на новата си среда: „Америка не е място, където да стоиш вкаменен, бездеен, примирен цял живот. Тук трябва да вървиш напред, да си пробиваш път нагоре, да преследваш мечтите си, наречи го както си искаш“.

Особено ценни в романа са страниците, посветени на приятелството на Ванцети Василев с Борис Христов и споделяните в миналото предупреждения: „Внимавай какво говориш, в тази страна и стените имат уши!“. По-нататък повествованието проследява и интелектуалното му общуване с Атанас Славов.

Авторът отдава дължимото и на събитията, които определя като „хроники на българската съпротива“ – Пражката пролет през 1968 г., дейността на Независимото дружество, каузата на личности с будна гражданска съвест като Илия Минев и Георги Заркин, както и трагедията на „възродителния процес“. Когато описва реакцията си пред документалните кадри за концлагера „Белене“ (където е бил затворен баща му), заснети от българка емигрантка, думите му придобиват почти клетвено звучене: „Сцените от лагера „Белене“ ме превърнаха в концлагерист. Лицето ми се изкриви от болката, сълзи напираха в очите ми, тъмнината в кинозалата прикриваше чувствата“.

Ерудицията и широката култура на Ванцети Василев се проявяват органично в неговите разговори и отношения с обкръжението му. Така читателят добива представа за възгледите на автора за изобразителното изкуство – в частност за портрета и фотографията – както и за оценката му на творчеството на Кирил Василев, един от първенците в портретното майсторство, живял и творил в Америка. В тези анализи Василев умело вплита и своите политически позиции – относно ролята на цар Борис III, присъединяването на България към Тристранния пакт и спасяването на българските евреи.

Авторът не подминава и темата за любовта в своя живот. Неговата откровеност обогатява автобиографичния текст, внасяйки автентичност и психологическа дълбочина. Когато една любовна история приключва с лаконичния диалог: „Кога ще ми се обадиш?“ – „Когато пожелая“, последван от окончателно мълчание, усещането е повече от болезнено. На този фон се появява и втората „американска“ любов.

Житейският опит на Ванцети Василев затвърждава истината, че Америка не е пространство за песимисти, че там в пълна сила важи прагматичното правило: „безплатен обяд няма“. Сред най-интересните и увлекателни страници в романа безспорно са тези, в които авторът описва своята среща с джаза и с именити джазмени. Тези редове са излезли под перото на истински ерудит и дългогодишен познавач на това музикално изкуство. За него джазът не е просто увлечение, а съдбовна страст и житейска философия – олицетворение на „свободата да се изразяваш“. Когато тази свобода бъде постигната, целият свят се трансформира в едно споделено усещане, че всичко е джаз.

В книгата не липсва и неподправен хумор, илюстриран чрез един изключително куриозен епизод. Сякаш само на американец – при това близък приятел на Милчо Левиев – може да му хрумне идеята да превърне в джазова импровизация част от дисертацията на свой приятел, също американец. Куриозът е още по-голям, тъй като темата на научния труд е изненадващо суха и прагматична: „Кооперирането на селското стопанство в Румъния“.

Повратна точка в наратива е падането на тоталитарния режим в България след 45-годишното управление на единствената политическа партия. С настъпването на демократичните промени в Ню Йорк се организира знаковата „Българска вечер“, в която участват интелектуалци като д-р Любомир Канов, Атанас Славов, Борис Христов и самият Ванцети Василев. Контекстът на епохата е белязан и от официалното преиздаване в България на фундаменталния труд на Желю Желев „Фашизмът“. Политическите събития се развиват динамично: на Борис Христов се предлага вицепрезидентският пост, а Борис Христов от своя страна отправя предложение към Ванцети Василев да оглави новосъздадения Български център в Ню Йорк.

Изключително ценни са и впечатленията на Ванцети Василев от срещата-вечеря с Кристо и неговата съпруга Жан-Клод. Подобни епизоди се превръщат в естествен повод за разгръщане на авторовите рефлексии върху литературата, изкуството и психологията на творческите личности. Така се раждат лапидарни, близки до афоризми изказвания, които имат философска стойност. Особено ми допадна неговото становище, че литературата не е спорт, не е състезание, което позволява механично сравнение между отделните творци или количествено измерване на техните постижения.

По време на работата си като таксиметров шофьор Ванцети Василев се среща с най-различни хора и в един момент съдбата неочаквано му се усмихва. В автомобила му се качва жена, пред която той споделя за досегашната си професионална реализация в България като инженер-химик и за своята дисертация „Топене на гранитни скали, с цел приложението им в индустрията“. Тази случайна среща се оказва съдбоносна – жената го свързва със специалист от научните среди. Така думите, които авторът често е чувал за себе си на младини в родината, най-после получават своето реално потвърждение: „Роден си под щастлива звезда“. След период на дълги митарства и несгоди животът в Америка най-накрая отваря пред него своите врати.

Романът на Ванцети Василев „Всичко е джаз“ се чете на един дъх. Писан с перо, потопено в болката и радостта на най-съкровените преживявания на автора, той убедително доказва, че един достойно и почтено извървян житейски път никога не остава незабелязан и неоценен. И същевременно възвисява читателя до пространството на чистото творческо себеизразяване, където в пълна сила важи усещането, че всичко е джаз.