За първи път Путин призна, че руската икономика се забавя; реално тя се задушава

По време на голямото си медийно събитие през декември 2025 г. Владимир Путин беше принуден да разхлаби хватката си върху официалния наратив, който поддържаше в продължение на месеци: руският растеж вече не надвишава един процент

За лидера на Кремъл това не е провал, а „умишлен избор“ за ограничаване на инфлацията. Но зад тази димна завеса се крие далеч по-брутална истина. Русия не забавя темпото и се задушава, съобщава Форбс.

Дълго време петролът и газът бяха жизнената сила на руската военна машина, а сега тя пресъхва. Докладът на Министерството на финансите, публикуван през януари 2026 г., е без промяна: приходите от въглеводороди са се сринали с 24% за 1 година, падайки до 8,48 трилиона рубли (приблизително 93 милиарда евро). 

Въпреки акробатиката на сенчестия флот за заобикаляне на западните санкции, цената, която плащат някои купувачи за руска енергия, вече не е достатъчна, за да запълни зеещата дупка от бюджетен дефицит, който вече е стигна 2,6% от БВП. Федералният бюджет вече не е инструмент за управление. Това е кръвоизлив, който Кремъл се опитва да стопира с оскъдни ресурси.

За да финансира „специалната си операция“, Владимир Путин трябваше да прибегне до немислимото за един популист: да ограбва собствения си народ. Увеличението на ДДС от 20% на 22%, в сила от 1 януари 2026 г., е „честното и прозрачно решение“, рекламирано от президента. С други думи: руските граждани ще плащат сметката за нахлуването в Украйна. 

Последиците бяха незабавни. Цените на електрониката скочиха драстично, разходите за логистика скочиха с 20% и дори основни услуги като здравеопазване, образование и храни достигнаха обща инфлация от 10%.

Доклади от фондация „Джеймстаун“ – консервативен американски мозъчен тръст, базиран във Вашингтон – сочат демонстрации, все още скромни, но символични за разрив в социалния договор с авторитарния президент: в замяна на мълчанието си руснаците изискват стабилност, нещо, което Владимир Путин вече не е в състояние да даде. 

Но проблемът е по-дълбок: между стотиците хиляди мъже, изпратени на фронта, тези, които никога няма да се върнат, и тези, които се връщат осакатени, неспособни да се върнат във фабриките, държавата е в състояние на производствена асфиксия и изпитва отчаян недостиг на работна ръка.