С изострянето на кризата в Украйна основните заинтересовани страни търсят в Брюксел знаци за решимостта на Запада. На заседанието на Съвета НАТО-Русия на 12 януари Алиансът даде знак: В ярък израз на солидарност той категорично (и единодушно) отхвърли руските искания да се откаже от бъдещо разширяване или да изтегли силите си от някои страни членки.

И все пак с развитието на кризата решенията за това как да се подкрепи Украйна ще стават все по-трудни, а и има ограничение за това колко единен може да бъде НАТО. Докато Западът може да се съгласи с въвеждането на нови строги икономически санкции и укрепването на източния фланг на Алианса, повишаването на военния капацитет на Киев или изпращане на противотанкови оръжия ще бъде невъзможно да бъде постигнато с консенсус и е много по-вероятно да дойде от отделни членове, отколкото под егидата на НАТО.

Това не би трябвало да е изненадващо. Помислете за анексирането на Крим от Русия през 2014 г. и за продължаващата ѝ подкрепа за сепаратистите в украинския регион Донбас: Действията на НАТО в подкрепа на Киев бяха по-скоро политически, отколкото оперативни, което позволи на отделните съюзници да предоставят боеприпаси, оборудване и обучение на украинските сили. И въпреки повтарящото се обещание, че един ден Украйна ще бъде добре дошла да се присъедини към Алианса, както и съчувствието, изразено от съюзниците към тежкото положение на Украйна, напредъкът в тази посока е пренебрежимо малък.

НАТО е загрижена преди всичко за защитата на своите членове от руската агресия, а има опасения такава да не се провокира чрез подкрепа за украинската армия.

И все пак, въпреки липсата на значима военна подкрепа за Украйна, от 2014 г. насам кризата е оживяващ въпрос в дневния ред на Алианса. Нападенията на Русия срещу Украйна и нейната подкрепа за сепаратистите станаха двигател на важни инициативи на НАТО по отношение на готовността, отбранителното планиране, разположението на силите, разузнаването и развитието на технологиите, с цел укрепване на северния и източния фланг на Алианса и възпиране на Русия както в конвенционалната, така и в ядрената сфера. Като институция, създадена да защитава Европа, Алиансът успешно се адаптира към възпиране на дестабилизиращата руска войнственост, която се проявява в момента.

Критиците на алианса

(и дори някои негови поддръжници) тълкуват нежеланието на НАТО да окаже военна подкрепа на Украйна - особено по време на най-сериозното предизвикателство пред европейския ред за сигурност от Студената война насам - като признак за намаляващата му значимост, плахост или дори за неговото разделение. Това обаче преувеличава значението на политическия консенсус за стойността на НАТО и подценява ролята му на ефективен и гъвкав отбранителен съюз. Това е роля с потенциално решаващи ползи за Украйна.

На първо място, летвата е твърде висока за алианс от тридесет членове с подобни, но и различни приоритети. Единодушие по всеки въпрос е невъзможно, камо ли по такъв сложен въпрос като военната подкрепа за Украйна. Дебатите и разногласията, каквито трябва да бъдат характерни за всяка демократична институция, са вградени характеристики на НАТО - това не са грешки. В действителност е учудващо колко често НАТО постига консенсус по големи и малки въпроси, което създава нереалистични очаквания, че винаги ще го постига. Обратното на консенсуса не е провал. Предполагането на обратното превръща всеки дебат, който не завършва хармонично, в обвинение срещу НАТО, което е в полза на руската пропаганда.

Второ, убеждението, че стойността на НАТО е свързана предимно с постигането на консенсус по всеки въпрос, пропуска по-обикновените (и важни) начини, по които тя подкрепя своите съюзници и партньори. Нейният афинитет към процеса - особено способността ѝ да изгражда общо разбиране за ситуацията сред членовете си - е безценен инструмент. Традицията за консултации и обмен на информация, подкрепени от задълбочено сътрудничество в областта на операциите, обмена на разузнавателна информация, планирането на отбраната и оперативната съвместимост, създават основата, върху която трябва да се изгражда всеки консенсус. Дори и при липса на такова съгласие способността за колективно определяне на заплахите и съвместно обучение за противодействие е изключително ценна сама по себе си.

Трето, тези традиции за сътрудничество дават на членовете на НАТО гъвкавостта да действат извън рамките на Алианса. Макар че НАТО прави много неща с консенсус - като например мисиите си в балтийските държави - уменията, които помага на членовете си да развиват, са от основно значение, за да могат те да формират отделни коалиции за действие. Това се случи неотдавна с голям успех в борбата с Ислямска държава. Подобна гъвкавост трябва да бъде предимство на НАТО, а не да се възприема като доказателство за неговата неспособност. /БГНЕС

Коментарът е на Кристофър Скалуба* и Конър Родихан**, Атлантически Съвет САЩ

*Кристофър Скалуба е директор на Трансатлантическата инициатива за сигурност в Центъра за стратегия и сигурност "Скоукрофт" към Атлантическия съвет. Преди това е заемал длъжността главен директор за европейската политика и политиката на НАТО към Пентагона.

**Конър Родихан е асоцииран директор в Инициативата за трансатлантическа сигурност на Центъра за стратегия и сигурност "Скоукрофт" към Атлантическия съвет.