Ан Епълбаум*

О, как завиждам на Лиз Трус за възможността, която имаше! О, колко съжалявам за пълния й неуспех да я използва! За тези, които никога не са чували за нея, Трус е британският външен министър, който отиде в Москва тази седмица, за да каже на руския си колега Сергей Лавров, че страната му не трябва да нахлува в Украйна. Това пътуване не беше успешно. На ледникова пресконференция той оприличи техния разговор на „ням“, който си говори с „глух“; по-късно той разкри факта, че тя е объркала някои руски региони с украински региони, за да добави още обида към общото нараняване.
Лавров е правил това много пъти преди. Миналата година той се държа подло с върховния представител на Европейския съюз по външната политика Жозеп Борел. Той се държи неприятелски на международни конференции и е груб с журналистите. Поведението му не е случайно. Лавров, подобно на руския президент Владимир Путин, 

използва агресията и сарказма като инструменти,

за да демонстрира презрението си към събеседника, да представи преговорите като безполезни още преди да са започнали, за да създаде страх и апатия. Въпросът за него е да принуди дипломатите на другата страна да се отбраняват, или да ги накара да се откажат с отвращение от преговорите с него.
Но фактът, че Лавров е неуважителен и неприятен, е стара новина. Такъв е и фактът, че Путин чете лекции на чуждестранни лидери с часове и часове говори за своите лични и политически оплаквания. Той направи това първия път, когато се срещна с президента Барак Обама, преди повече от десетилетие; той направи точно същото нещо миналата седмица с френския президент Еманюел Макрон. Трус трябваше да знае всичко това. Вместо да предлага празен език за правила и ценности, тя можеше да започне пресконференцията така:
Добър вечер, дами и господа от пресата. Радвам се да се присъединя към вас след срещата с моя руски колега Сергей Лавров. Този път не сме си направили труда да обсъждаме договори, които той няма намерение да спазва, и обещания, които не струват пукната пара. Вместо това ние му казахме, че инвазията в Украйна ще доведе до много, много високи разходи - по-високи, отколкото той някога си е представял. Сега планираме да прекратим изцяло вноса на руски газ – Европа ще получава енергийните си доставки от някъде другаде. Сега се подготвяме да помогнем на украинската съпротива, в продължение на десетилетие, ако е необходимо. Учетворяваме подкрепата си за руската опозиция, а и за руските медии. Искаме 

да сме сигурни, че руснаците ще започнат да чуват истината за това нашествие

и то възможно най-силно. И ако искате да промените режима в Украйна, ние ще се заемем със смяната на режима в Русия.

Трус или Борел преди нея можеха да добавят само нотка на лична обида в стила на самия Лавров. Например да се учудят на глас как с официалната си заплата Лавров плаща за пищните си имоти, които семейството му използва в Лондон. Тя можеше да изброи имената на много други руски държавни служители, които изпращат децата си да учат в Париж или Лугано. Тя можеше да обяви, че всички тези деца вече са на път за родината, заедно с родителите си: Няма да има повече американско училище в Швейцария! Няма да има повече разходки по Knightsbridge! Няма да има вече средиземноморски яхти!

Разбира се, Трус – като Борел, като Макрон, като германския канцлер, който отива в Москва тази седмица – никога не би казал нещо подобно, дори насаме. Трагично е, че западните лидери и дипломати, които в момента се опитват да предотвратят руска инвазия в Украйна, все още смятат, че живеят в свят, където правилата имат значение, където дипломатическият протокол е полезен, където учтивата реч се цени. Всички те смятат, че когато отидат в Русия, те разговарят с хора, чието мнение може да бъде променено чрез спор или дебат. Те смятат, че руският елит се интересува от неща като своята „репутация“. Това не е така.

Всъщност, когато говорим за новата порода автократи, независимо дали в Русия, Китай, Венецуела или Иран, сега имаме работа с нещо много по-различно: имаме работа с хора, които не се интересуват от договори и документи, хора, които 

уважават само твърдата сила

Русия е в нарушение на Будапещенския меморандум, подписан през 1994 г., гарантиращ украинската сигурност. Чували ли сте някога Путин да говори за това? Разбира се, че не. Той също не се тревожи за своята ненадеждна репутация: с лъжите си държи опонентите си на пръсти. Нито пък Лавров няма нищо против, ако е мразен, защото омразата му дава аура на власт.

Техните намерения също са различни от нашите. Целта на Путин не е процъфтяваща, мирна, просперираща Русия, а Русия, в която той остава начело. Целта на Лавров е да запази позицията си в мътния свят на руския елит и, разбира се, да запази парите си. Това, което имаме предвид под „интереси“ и това, което те имат предвид под „интереси“, не са едно и също. Когато слушат нашите дипломати, те не чуват нищо, което наистина застрашава тяхната позиция, властта, личните им богатства.

Въпреки всичките ни разговори, никой никога не се е опитвал сериозно да сложи край, а не просто да ограничи руското пране на пари на Запад или руското политическо или финансово влияние на Запад. Никой не е приел сериозно идеята, че германците трябва да станат независими от руския газ, или че Франция трябва да забрани политически партии, които приемат руски пари, или че Обединеното кралство и САЩ трябва да спрат руски олигарси да купуват имоти в Лондон или Маями. Никой не е предполагал, че правилният отговор на информационната война на Путин срещу нашата политическа система ще бъде информационна война срещу неговата.
Сега сме на ръба на това, което може да бъде 

катастрофален конфликт

Американски, британски и европейски посолства в Украйна се евакуират; гражданите са предупредени да напуснат. Но този ужасен момент представлява не просто провал на дипломацията; той също така отразява провал на западното въображение, отказ от едно поколение от страна на дипломати, политици, журналисти и интелектуалци да разберат в каква държава се превръща Русия и да се подготвят съответно. Отказахме да видим представителите на тази държава каквито са. Отказахме да говорим с тях по начин, който може да има значение. Сега може да е твърде късно.


*Ан Епълбаум е щатен писател в The Atlantic, сътрудник в института SNF Agora в университета Джон Хопкинс и автор на „Здрач на демокрацията: съблазнителната примамка на авторитаризма“.

Превод: Момчил Дойчев