Затворник на мрака: Как една ледена пещера „открадна“ месец от живота на Мишел Сифр

Какво се случва с човешкия мозък, когато го лишим от най-големия му ориентир – слънчевата светлина? Отговорът на този въпрос поставя основите на хронобиологията благодарение на серия от радикални експерименти под земята.

През юли 1962 г. 23-годишният френски геолог Мишел Сифр слиза в ледената пещера Скарасон в Алпите. Уговорката с екипа му на повърхността е проста: той ще живее в пълна изолация без часовник, календар или достъп до дневна светлина. Сифр се обажда по телефона всеки път, когато се събужда, храни или си ляга, а асистентите му просто записват часовете, без да му казват колко е часът.

Когато два месеца по-късно екипът му се обажда, за да прекрати опита на 14 септември, Сифр е шокиран. Според неговия изключително подробно воден личен дневник датата е едва 20 август. Той е прекарал под земята 63 дни, но субективно е преживял само 37. Почти цял месец буквално е изчезнал от съзнанието му.

Десет години по-късно, през 1972 г., Сифр повтаря експеримента с подкрепата на НАСА – този път за цели шест месеца в пещерата Миднайт в Тексас. Резултатите се оказват още по-драматични за науката. Без външни ориентири вътрешният часовник на геолога преминава в така наречения „свободен режим“ (free-running mode). Вместо стандартния 24-часов ден, неговият цикъл на сън и бодърстване се разтяга до невероятните 48–52 часа, без той изобщо да го усеща. Сифр остава буден по 36 часа и спи по още 12–14, вярвайки, че това е нормално денонощие.

На невробиологично ниво този феномен се управлява от супрахиазматичното ядро в хипоталамуса. То регулира нашите циркадни ритми, като ежедневно се „сверява“ от светлината, попадаща в ретината. Когато слънцето изчезне, тялото превключва на собствен ход.

Изолацията обаче променя не само биологията, но и паметта. В дневниците си Сифр описва как под земята миналото започва да губи хронологичния си ред. Тъй като липсват изгреви и залези, които да разделят събитията, спомените се превръщат в хаотичен облак от факти без ясна времева линия.

Макар и физически изтощен след месеците в мрак, Сифр доказва, че човешката психика е адаптивна – през 1999 г., вече 60-годишен, той слиза за трети път под земята, за да изследва как стареенето влияе на биологичния ни часовник. Легендарният изследовател почина през 2024 г. на 85-годишна възраст, оставяйки след себе си едно от най-великите проучвания за това колко крехка е всъщност нашата човешка представа за времето.