Утре, 13 август, сряда, от 13.30 ч. в храм "Св. София“ в столицата се прощаваме с проф. Никола Алтънков. Пресели се в по-добрия – паралелен на нашия и нетленен свят вечерта на 10 август. На 4 август разговаряхме последно за кратко, исках консултация за политическите в Софийския затвор по времето на комунизма. Гласът му беше отпаднал, сякаш идваше от Отвъдното, помоли да се чуем след 3-4 дни, чувствал се зле. Преди това Румен Леонидов, който беше последният издател на трудовете му ни предупреди, че професорът не бил добре, преди седмица лежал за кратко в болница, не можел да се стабилизира.

Не се чухме повече, така е отредила Съдбата, но проф. Алтънков остави за обществото своите завети. Той беше автор и гост за интервюта за Faktor.bg. Големият му труд бе „История на БКП“, но не онази митологизирана, напудрена и фалшифицирана история, а истинската, каквато комунистите никога не искат да се знае и познава.

От нашите архиви

Как се стигна до „История на БКП“

„Най-сериозната причина да се захвана с тази огромна тема е, че 29 години след номиналното падане на комунистите от власт (разговорът с Алтънков е воден юни 2018 г. , б.р.) все още няма издадена цялостна научна и меродавна история на тяхната партия. А БКП е най-старата партия в България, една от най-старите и известни партии в Европа, тя е много важна. Продължава да бъде популярна в България, тя е втората политическа сила в страната, управлявала е половината от времето на прехода, обичана е от доста хора, мразена е от други. С други думи, БКП и нейната дейност са  едно явление, което е част от българската история, и то много важна част, която пък не може да бъде отделена от историята на Балканите, и на Европа, и затова тя не може да бъде заобиколена, нито подменена, или забравена. 
До известна степен закономерно е, че други български историци не посегнаха към тази важна тема. Например, 73 години след поражението на националсоциализма в Германия, няма история на национал-социалистическата германска работническа партия. Няма също така история на Италианската фашистка партия. В Русия няма история на КПСС, няма история и на Унгарската комунистическа партия. В това отношение колегите ми историци у нас имат известни основания – казват, че не му  е дошло времето. Но аз мисля, че тъй  като повечето от тях са с комунистически манталитет, образовани по времето на комунизма, и застъпват комунистически идеи, те се надяват, може би, че този период ще бъде забравен, че няма да бъде обект на разисквания. Но това няма как да стане. 

Има и друга закономерност – обикновено когато се пише по такива теми, трябва да мине време. Например, Холокоста не избухна като явление, със значение каквото е сега, в 50-те години или дори 15 години след тези страшни събития. Дотогава не се говореше много за Холокоста, а в Германия не се и споменаваше. Но ако в Европа подобни оценки се правят след 15 години, в България е необходимо двойно повече време. А времето да имаме написана история на БКП е вече дошло. 
Има и още един съществен факт, който е валиден в този случай и той е баналната истина - че историята се пише от победителите. А пък комунистите в България бяха победени, ако не и унизени. Сега те се наричат социалисти, но си остават всъщност комунисти. Отворете сайта на сегашната БСП, където те казват – ние сме наследници на БКП от 1891 година. Те не се срамуват, че са нейни приемници. Тогава те трябва да отговарят за злините, които са нанесли на България, както взимат кредит за хубавите неща, които са направили.  Ако не искат да си напишат сами историята, поне да я прочетат, когато някой друг им я напише. 

За да напиша това изследване аз  съм ползвал изследванията на американски и английски учени. Българите и моите колеги историци, например, вероятно не знаят, че в САЩ има голям интерес към България и не само към България. САЩ е световна империя и те имат световни интереси. 
Досега в Америка има издадени четири истории на БКП. Първата е написана от Джоузъф Ротчайлд още през 1959 г. - „Българската комунистическа партия: произход и развитие 1883–1936 г.“ , в която се проследява историята на БКП от създаването на групата на Благоев „Освобождение на труда“ в Санкт Петербург в Русия до 1936 година. Имаме две великолепни книги на Нисан Оурън – „Българският комунизъм: Пътят към властта – 1936 -1944 г.“, тоест започва изследването си от там, където Ротчайлд приключва, и втората му книга – „Наложена революция – земеделство и комунизъм в България“. Джон Бел също написа история на БКП – „Българската комунистическа партия -  от Благоев до Живков“. 

Освен тях над една дузина американски учени се занимават с българска история. Тя е много добре проучена, и то не само най-новата история, а още от създаването на Третото българско царство. Английският професор лорд Рънсиман написа още в 1930 г.  „История на първата българска империя” (посветена на цар Борис III).   Тези изследвания не са преведени на български и може би не са известни на българските историци, което е техен минус. „

За митовете

„Не съм си поставял за цел да разбивам митове. Митове съществуват, митове се създават и в момента, и ще продължават да се изграждат. Митовете понякога са необходими. На нас, например, ни е необходим митът за нашите национални революционери. Не може и да си помислим, че тези светли образи – Ботев, Раковски, Левски, могат да бъдат хора от плът и кръв. За нас те са светци, това е мит, което не бива да означава, че са безгрешни, но е така. 
Когато историята се пише въз основа на документи и факти, когато човек се стреми да бъде максимално дезангажиран към това, което изследва, да не налага своето становище на всяка страница, тогава все някои митове ще бъдат разбити. 
Например, голямата лъжа, че въоръжената борба е тръгнала от юни 1923 година, когато е извършен деветоюнският „кървав” преврат, с който на власт идват „кръволокът” Цанков и ген. Вълков. Тогава те започват да колят българския народ и той няма какво друго да направи, освен да грабне оръжието и да се съпротивлява. Това е нещо, което е залегнало в нашата историография и дори в учебниците по история. И лозунгът беше – „Помни 9-ти юни, пази 9-ти септември!” Ето ви създаден мит! 

Но истината е друга. В моя труд показвам, че военната организация на БКП е започнала да действа още в  1919 г, когато партията се присъединява към Коминтерна и явно и безсрамно на своя  XXII конгрес (който е обявен за I конгрес на БКП) заявява, че поема курс на въоръжена революция. Оказва се обаче, че преди това, още по време на Първата световна война комунистите са събирали и складирали оръжие. Това се установява по спомени на ген. Винаров, на Цола Драгойчева, по техни разкази, излезли преди 1989 г. Там те обясняват как са получавали оръжие от Русия, която в това време се бори за живота си. Болшевишкият режим е в състояние на гражданска война – между болшевики и белогвардейци, които се борят кой да оцелее. От Русия се изпращат неимоверно голямо количество оръжие и пари на българските комунисти през 1919-1921 година, когато няма още и помен от преврата. 
След като през 1919 година БСДП (т.с.) се присъединява към Коминтерна като партия съосновател, тя се превръща в секция на Международното комунистическо движение и се отдава на революционна дейност. На всички свои съвещания, пленуми и конгреси се прокламира курс към въоръжено въстание. Това е нещо, което беше известно, но не беше казвано на хората. Беше  по-изгодно да се твърди, че въоръжената борба е била реакция на фашисткия преврат през 1923 година. 

Друга лъжа са десетките хиляди жертви, които комунистите били дали в борбата против фашизма и то още от 1923 година. Действително, в 1922 г. Зиновиев, който е председател на Коминтерна, говори за фашисти. Още тогава те овладяват семантиката и налагат термина „фашизъм”. И оттогава досега се твърди, че комунистите са антифашисти,  а това значи, че би трябвало да има фашисти, срещу които да се борят. И в тази борба те са дали „страхотни кървави загуби“. Например, в септемврийските събития 1923 година, които те наричат Септемврийско въстание, са били убити над 20 000 души. А истината е, че убитите са 787. 
Кървавият атентат в храма „Св.Неделя“ на 16 април 1925 г., който те отричаха дълги години, че е извършен от комунистите, лансирайки тезата, че той е осъществен от едни луди глави от военната организация, също се превърна в огромна манипулация. Оказва се, че атентатът е организиран след  решение, което са взели не само извършителите, а самият ЦК на тяхната партия. В „кървавите нощи”, известни още като „бял  терор”, комунистите твърдят, че са били погубени  от 20 000 – 50 000 души, а истината е, че жертвите са 672. 
Спекулира се и с броя на жертвите, които комунистите са дали във въоръжената „антифашистка” борба – от 1941-1944 година. При все че - според комунистите - в България е имало фашисти още от 1922-1923 година, партизаните се появяват чак в 1941 година, когато Германия „вероломно” напада своя съюзник СССР. Именно от тогава се разгаря въоръжена борба в България. Официално се твърди, че по време на тези събития са били убити 9 140 партизани и 20 700 ятаци, а реално жертвите в тази борба са 2 642. 
 Шумкарите/партизани са друг мит. Те са въоръжени бойци на БКП, които служат на Москва - терористи. Те са предните отряди на Съветския съюз и никога не са се интересували от интересите на България, тяхната родина. Важна за тях е световната революция, планетарния комунизъм и мотора, който движи света към това „светло“ бъдеще – съветският режим. На думи те са се отдали на световната революция, която се води от СССР. Така е било в началото на създаването на Коминтерна. Когато Сталин става ръководител на СССР  Коминтерна става чисто и просто съветска държавна структура: Министерство на революцията, както го нарича един американски историк.“

За какво се бори днес БСП

„Разбира се, че БСП не е модерна лява партия. Това са старите, злобни, завистливи и неприятни комунисти. Само че са си хвърлили кожата, както змиите и сега са станали вълци в овчи кожи. Те още мечтаят за комунизъм, който сега наричат социализъм и мислят, че бъдещето му принадлежи. Окрилени са от настъплението на комунизма даже в наши дни. Не забравяйте, че една четвърт от населението в света се управлява от комунисти. 6 държави, членки на ООН, са под комунистически режими и те управляват около 1 млрд. 600 млн. души. Това са Китай, Северна Корея, Виетнам, Лаос, Камбоджа, Куба. По техните стъпки вървят Даниел Ортега в Никарагуа, Уго Чавес и сега Николас Мадуро във Венецуела, Ево Моралес в Боливия. Те са живи и здрави, бодри и щастливи и са уверени, че бъдещето принадлежи на комунизма. Така че българските комунисти нямат намерение да се променят, нито манталитета, нито идеологията. Те чакат да им дойде времето, надяват се, че пак ще управляват. И имат успехи, ако не в управлението, то поне на избори. БКП (БСП), която номинално падна от власт в 1991 г. през  последните 28 години са първа или втора сила на изборите, има президенти и самостоятелни правителства. Така че колкото и да са мразени комунистите от част от българския народ, също толкова са страстно обичани от други. Бъдещето ще покаже диалектиката на развитие на тяхната партия, а дотогава ще помним думите на Димитър Талев от 1940 г.: „… последният правоверен комунист ще умре в България. И тогава, когато никъде по света няма да има правоверни комунисти, нито дори в болшевишка Русия, тук, у нас, все ще се намери някой.“

Почивай в мир, професоре!