Златомир Златанов - поетът, който "руши" езика, за да създава нови светове

В съвременната българска литература има имена, чийто език звучи като предупреждение — като разрез, като покана към мислене отвъд клишето. Златомир Златанов е точно такъв поет — философ, разрушител и архитект на нови смислови структури. В неговия свят няма място за удобно римувани истини — всичко е подложено на съмнение, включително самата възможност да се говори.

Разкъсвано между думи и идеи, между философия и естетика, между индивидуалната самота на поета и културната пустота на съвремието, творчеството му е философска поезия в най-пълния смисъл — диалог с Езра Паунд, Левинас, Бланшо, Адорно. Но не под формата на цитатност, а като дълбока вътрешна полемика, водена на ръба между словото и мисълта.

Да четеш Златомир Златанов е акт на несъгласие със света такъв, какъвто е. Но и акт на надежда, че чрез езика може да бъде сътворен нов свят — по-истинен, по-чувствителен, по-човешки. Освободени от жанр, от форма и от очакване, стиховете му се приближават до онова, което бихме нарекли съвременно поетическо мислене.

И може би именно затова, дори когато изглежда непроницаем, Златанов е толкова необходим. Защото той не просто пише поезия. Той настоява, че все още има смисъл да се пише.

ПОЧИТ КЪМ ЕЗРА ПАУНД

Той размени обичайния опит
срещу своя фантазмен проект,
под хоров критически ропот
търсещ идиолект.

Волно ловуваше из различни
острови и гори.
Изкуството в несебични
видения му се разкри.

И потръгна модерната класика
на Twenty Century Views
от йероглифната свастика
на неговите кантоси и хайку.

Векът неприветливо се изниза
под това старорежимно небе.
Поетът се обяви за фашизма,
защото мразеше да е еврей.

Пионерът на новите форми
си навлече лош късмет
и затворническа униформа
в болница „Света Елизабет“.

Заблуден по лоши идеи
и пилеещ своя талант,
с пилигримските си трофеи
се раздели Езра Паунд.

Европа на бившите комунисти
и другата Европа на нощта
нейсния си произход чистят
в ложето на безбрачен баща.

Не едно измамени поколения,
линеещи без протест,
в атрофически преображения
израждат се днес.

И кой е сега постмодерен,
мерникът сочи мизерен отстрел.
По-конвертируем, по-трансферен –
от експортната ферма на Оруел.

Поглъща циклопската челюст
поредния Одисеев другар.
Отказан ни бе изход и телос.
Светът е древен кошмар.

А се виждахме облечени в слава.
Wrong from the start.
Така свършва всяка пред-става.
Така свършва всеки бард.