Доц. Момчил Дойчев

Грешките на българската демократична общност от 1989 г. насам са многопластови и често взаимосвързани. Те не се изчерпват само с политически решения, а обхващат културни, институционални и стратегически пропуски. Стратегическите грешки са свързани с липсата на цялостен подход за извършване на демократичната промяна, докато тактическите грешки са свързани с конкретни погрешни политически решения, водещи до незавършения и 

половинчат български преход

 Стратегически проблемът не бе в това, както бе определен от Клаус Оффе, като невъзможност да се извършва едновременно пазарна и демократична реформа. Не бе и както бе го определил преди 30 години в "Залезът на демокрацията" стратегическият анализатор на ЦРУ Патрик Кенън като липсата на разбиране, че за да има демокрация, трябва да се премине през повече или по-малка авторитарен период, която да създаде пазарна икономика, благоденствие и гражданско общество. 

Стратегическите грешки са същностни и те са отвъд тези безспорно важни ограничения.

Основни причини за стратегически грешки на демократичната опозиция: 

1.           Политическа незрялост на българското общество, липса на готовност за голяма, стратегическа промяна в цялостната проевропейска и демократична преориентация на страната. Това е пряко свързано с доминацията на  поданическа политическа култура  и крайно неразвитата гражданска култура сред масата от населението. И до днес според социологически данни гражданска политическа култура притежава не повече от една пета от българското общество. Повече от половината от българските избиратели са носители на повече или по-малко поданическа култура. Крайно недостатъчната гражданска политическа култура води до сантименти към силовата, полицейска, а не към правовата държава. И досега масата от българското население не осъзнава, че липсата на правова справедлива държава води пряко до икономически несполуки и бедност. Ние не разбираме, че сме нещастни не защото сме бедни , а сме бедни, защото имаме мрънкащ за нещастие манталитет. 

2.           Силите на Статуквото доминират над силите на Промяната през 80% от времето на прехода. Особено след началото на популисткия цайтгайст в 2001 г. силите на Статуквото доминират и до днес. Миналото ни тегли назад и още няма рецепта как това да бъде преодоляно.

3.           Неуспешно партийно-политическо консолидиране на демократичната общност до 1996 г. и след 2001 г., битката за власт в нея, внедрените в нея агенти на комунистическите тайни служби и на обикновени присламчили се към Промяната мошеници и негодници компрометират и до сега идеята за Промяна. Демократичната общност е раздробена и проядена от вътрешни конфликти

Демократичните партии често се разделят по лични и идеологически линии, което отслабва тяхната способност да се противопоставят на популизма и олигархията.

Това води до загуба на обществено доверие и ниска избирателна активност.

4.           Разединената и взаимно противопоставена „демократична общност" продължава да настъпва една и съща мотика в продължение на повече от 35 години. Например и до днес не е преодоляна вярата, че промяната на Конституцията и законите е достатъчно условие за промяна на социалния ред. Тази илюзия претърпя на няколко пъти провал – новата Конституция узакони посткомунистическото статукво от 1990-1991 г. и не създаде институционална основа на демокрацията и правовата държава. Опитът за съдебна реформа претърпя провал и след 2020 г. защото бе недостатъчна и недообмислена. Съдебната реформа не е панацея още повече когато не е съпроводена от цялостна институционална реформа, която пък е немислима без провеждане на интелектуална и политическа лустрация на нереформираните държавни институции, кито и до днес действат /или бездействат по същия начин, както бе по време на социализма. 

Слабостта на демократичните сили доведе и до пропуснати възможности за гражданско образование, което да преодолее масовата негражданска поданическа политическа култура. Липсата на усилия за изграждане на гражданска култура и критично мислене оставя обществото уязвимо към манипулации и дезинформация.

Демокрацията у нас се възприема като формална, а не като ценностна система.

Неуспешна комуникация с обществото  - демократичните лидери често говорят на елитарен език, далечен от ежедневните проблеми на хората. Това позволява на популистки и националистически движения да запълнят вакуума с ирационални послания, които се възприемат с охота от жадната за сензации масова публика.

5.           Господстващата и зададена от Европа парадигма на "мирния преход", която в нашите условия изключваше извършването на окончателна раздяла със съветско-комунистическото минало и изключваше извършването дори на частична лустрация и дори поемането на отговорност от страна на господстващата класа на комунистическата номенклатура за фалита на държавата през 1989-1990 г. - трети поред след 1944 г.

Силите на статуквото не позволяваха не само радикална, а каквато и да е промяна, освен козметична. Затова и бяха мъчителни промените, които така и не доведоха за 35 години "преход" до окончателна раздяла със съветско-комунистическото минало и наследство. 

6.           Рецидивите на комунизма доведоха до няколко вълни на реставрация на миналото - пълзяща "фасадизация" на българската демокрация и налагането на олигархични, фактически непазарни модели на развитие. 

1. 2001 г. - отстраняването на СДС от власт чрез изборен преврат, организиран в полза на "царското движение" НДСВ и утвърдено с избор на неокомунист за президент през същата 2001 г. 

2. След царското правителство, движещо се по инерцията на реформите на СДС от 2001-2005 последва втора по-мощна реставрационна и корупционна вълна през 2005-2009 по време на управлението на първата "тройна коалиция". Това доведе до "антикорупционните протести и появата на ГЕРБ , както и техният опит за промяна през 2009-2013. Дори този плах опит бе спрян от контрадемократичните протести за реставрация на комунистическото минало с опита за февруарски пуч и Костинбродския изборен преврат през 2013. Те доведоха до правителство на Орешарски и избора на Пеевски за шеф на ДАНС, което отприщи летните антиолигархични най-дълги и масови протести в българската история, продължили от лятото на 2013 г. до май 2014 г. Последва кратък реформистки опит за демократичен реванш, завършил с избора на нов проруски неокомунист за президент през 2016 г. и "националистическа" реставрация по време на третото правителство на Борисов. Протестите от 2020 г. бяха закъснял опит за подновяване на демократична промяна, но затънаха в популистки устрем, нямаха ясна идейна програма и се оказаха поредна подмяна на необходимата радикална антиолигархична институционално-политическа промяна. 

7.           Парадигмата на "мирния преход" наивно се разбираше като "естествено" и "логично" врастване на господстващата комунистическа номенклатура в "нормален" и "демократичен" политически елит. Това бе една светла утопия, която позволи трансформацията на номенклатурата от господстваща политическа класа на комунистическата система, превърнала държавата в своя частна собственост, в "нормален" квази-капиталистически елит на посткомунистическата олигархия, която плячкоса обществената собственост като я превърна в частно-корпоративна. Само че това не можеше да спомогне за решително скъсване с тоталитарното минало и не преодоля рецидивите на комунизма. 

8.          Неопитните и политически разпокъсани демократични сили от началото на прехода допуснаха да бъдат манипулирани от свързани с комунистическите тайни служби агенти, допуснаха посткомунистическото задкулисие и новопоявилите се мафиотски структури, и създадени от престъпната руско-комунистическа държавна сигурност. 

Според мнението д-р Желю Желев (изказано през 2013 г.) , най-голямата грешка на демократичните сили по време на прехода е, че не е била забранена Българската комунистическа партия (БКП) и не е бил осъден Тодор Живков и ръководството на ЦК на БКП за опита да превърнат България в 16-а република на СССР. Само че това тогава не бе възможно (а сега едва ли е нужно) и влизаше в пълно противоречие с парадигмата на "мирния преход към демокрация и пазарна икономика". 

9.           Подмяната на легитимни политически решения с нелегитимни решения на „дълбоката държава“ непрекъснато подменяше Промяната. А дълбоката държава у нас е руска, каква да е?“ Т.нар. „задкулисие“ – структури, произлезли от бившата Държавна сигурност и партийния апарат, които овладяват икономиката и политиката, всъщност след 2020 г. вместо да се скрие още по-дълбоко седна на първите парламентарни банки. Вместо да бъдат ограничени, силите на „дълбоката държава“ постепенно след 2001 г. се превръщат в основни играчи, ерозирайки доверието в демократичните институции. След свалянето на първото демократично правителство, второто квази коалиционно правителство на Любен Беров всъщност даде път на подмяна на икономическата промяна и вместо пазрана, получихме олигархична икономика. Но ако тогава този модел на Мултигруп, т.е. на посткомунистическата олигархия и заченатата от нея организирана престъпност приключи с убийството на неговия лидер, това създаде предпоставките не за изчистване на пазарната икономика, а за появата на нов модел на мутрокрация, при който икономическата олигархия се преформатира или прегрупира като политическа. Приватизацията на практика спря някъде към 2005 г., но главното е, че тя след 2001 г. се осъществи без следприватизационен контрол от страна на държавата. 

Масовата и касова приватизация до 1997 г. доведе до плячкосване на държавата според Венелин Ганев, а разграбването на държавни активи след 2001 г. доведе вместо до изграждане на пазарна икономика с ясни правила до ново корупционно разграбване, довело до протестите от 2020 г. 

10.             Липса на стратегическа визия и лидерство: Демократичната общност често действа реактивно, без дългосрочна програма за реформи. С началото на популисткия цайтгайст от 2001 г. се отбелязва и началото на дълбоката криза на демократичното лидерство, при която харизматични, но некомпетентни и често дори инептократични фигури изместват политиците с широка визия и професионална експертиза.

Това се прояви на първо място в липса на последователност в институционалните реформи. Необходимостта от съдебна реформа е ясна, но тя не е достатъчна, ако цялата правоохранителна система, заедно с образованието, медиите, службите и изобщо всички институции са останали посткомунистически. Лустрацията не е панацея, но нейното неизвършване оказва и до днес пагубна роля за спиране и компрометиране на промяната. Всъщност господството на ляволибералната вяра, че комунистическите вълци ще почнат да пасат трева се оказа пагубно.

Не се разбра, че е необходима не само съдебна, а цялостна институционална реформа, която да преодолее посткомунистическата система - нещо, което вече стана във всички европейски бивши социалистически страни. Вместо това „реформа“ стана мръсна дума, промяната бе забавена и компрометирана, което позволява на посткомунистическата олигархия да затвърди чрез корупцията своята власт.

Липсата на независимост и прозрачност не само в прокуратурата и съдилищата, но в службите за сигурност, армията и другите силови структури не просто подкопава правовата държава, а създава полицейска държава от нов тип, подобна на изградената от путинската мафиокрация в Русия.