Д-р Евлогий Станчев

Днес, 18 март, се навършват единадесет години от незаконната руска анексия на Кримския полуостров. На тази дата през 2014 г. руският президент владимир путин подписа договор за „присъединяване“ на „Република Крим“ и „град от федерално значение Севастопол“ в състава на руската федерация. Този акт се случи след провеждането на 

нелегитимен „референдум“

 относно статута на Крим, организиран в условията на руска военна окупация и недопускане на международни наблюдатели на гласуването. С окупацията на полуострова (започнала около месец по-рано) и последвалата анексия на практика започна руската война срещу Украйна.

Още в контекста на онези събития официалната руска пропаганда беше мобилизирана в разпространението на „исторически аргументи“ относно „изконно руския характер“ на Крим. Самият руски президент неколкократно правеше емоционални изказвания относно полуострова, определяйки го еднозначно като „свещена руска земя“. В този манипулативен разказ „отсъствието“ на Крим извън пределите на русия се разглежда като „историческа несправедливост“, с чието „поправяне“ се е заело настоящото руско политическо ръководство. Пропагандният акцент върху историческото минало изцяло заобикаляше безпрецедентната агресия срещу териториалната цялост на независимата украинска държава, а също нарушаването на международни договори относно интегритета на Украйна, от които самата руска федерация също е част. Нещо повече – основните тогавашни пропагандатори в русия (и тукашните им имитатори) съзряха в „присъединяването“ на Крим

 „възстановяване“ на великодържавния статут, 

принадлежащ по „историческо право“ на руската държава. 

Разказът за „руския исторически характер“ на Крим (намерил израз в предизвикалия публична истерия в рф хаштаг лозунг „Крым наш“) продължи да заема съществена част от пропагандата на кремъл през следващите десет години, разбира се, заедно с други манипулативни внушения относно привидната „историческа нелегитимност“ на украинската държава. 

През изминалите вече повече от десет години обществеността имаше възможност да се запознае с достатъчно позиции, изказвания и публикации в различни жанрове, фокусиращи вниманието именно върху незаконния характер на анексията на Крим. Беше казано нужното и относно абсурдността на употребата на историческото минало като аргумент в съвременната международна политика. Във връзка с това съвсем небезоснователни бяха множеството аналогии с Хитлеровия режим и неговите фантазми за „историческото пространство“ на германската нация. Този текст няма за цел да коментира добре известните факти относно правната и политическа нелегитимност на анексията на полуострова през 2014 г. По-скоро тук ще бъде обсъдена несъстоятелността на концепцията за „руската историческа принадлежност“ на Крим тъкмо от гледна точка на историческите факти.

1.

Дори повърхностният поглед върху по-голямата част от документираната история на Кримския полуостров разкрива неоспоримата липса на аргументи за руска политическа принадлежност или демографска доминация. В епохата на Античността преобладаващото население в северната степна част на полуострова са били ираноезичните скити, а южното крайбрежие се е намирало под политическото, но преди всичко културно господство на гръцки колонисти и техните полиси. Това е времето, когато южните и източни части на Крим (тогава известен като Таврически полуостров) се консолидират в т.нар. Боспорско царство – елинистична държава, оказала неимоверно влияние върху историята на полуострова и целия регион на Северното Черноморие през следващите векове. Важно е да се отбележи, че въпреки демографската динамика в региона, гръцката политическа самостоятелност в южните части на Крим се запазва до края на 15 век, когато е прекъсната от османското завоевание на черноморското крайбрежие. Също така Великото преселение на народите през Ранното средновековие оказва значително влияние върху големи части от полуострова. Своя отпечатък върху политическата и културна история на Крим оставят последователно 

готи, българи, хазари и т.н.

В края на 10 век части от Кримския полуостров попадат под властта на Св. Володимир I, великия княз на Киивска Рус – събитие, което се свързва с приемането на християнството от страна на киивския владетел и последвалата широка християнизация на неговата държава. Обикновено се приема, че Володимир е покръстен в Херсонес Таврически (гръцка колония, намираща се в пределите на днешен Севастопол), въпреки че някои съвременни изследователи допускат, че актът може да се е случил в Киив или дори във Василив – някогашен важен търговски и занаятчийски център, намиращ се на територията на съвременна Чернивецка област на Украйна. Въпреки безкритичното обвързване на християнизацията на руската държава с Крим от страна на модерната руска историография и днешното ѝ пропагандно продължение, подобна идентификация е повече от проблематична. В съвременната историческа наука не съществува консенсус относно налагания от руската и съветската историография монопол върху правото за историческа приемственост между Киивска Рус и държавата, която днес познаваме като русия. Напротив, водещите изследователи на средновековната източноевропейска история са категорични, че наследството на киивската държава участва в генезиса на Украйна, Беларус и русия, то не може да бъде „узурпирано“ от само една от тези страни и нейния народ. В този смисъл разглеждането на ранномодерната и модерна руска държава като единствен исторически наследник на средновековната Киивска Рус отразява по-скоро идеологически стремежи за изтъкване на политическа легитимност чрез приемственост, отколкото действителни исторически процеси.

Опустошителното монголско нашествие през 13 век допълнително подсилва ролята на традиционния тюркски елемент в политическия и етнически облик на Кримския полуостров и неговия континентален хинтерланд (обхващащ днешните Херсонска и Запорижка област на Украйна). В резултат на постепенната дезинтеграция на Златната орда през първата половина на 15 век, в региона се образува Кримското ханство, впоследствие установило се като доминираща сила в Северното Черноморие и прилежащите му територии в продължение на следващите три века. Политическото, културно и демографско наследство на това ханство на практика определя развитието на Крим до края на 18 век. Всъщност полуостровът е едно от последните места в света, където чак до навечерието на Френската революция продължава да 

властва династията на Чингиз хан

 В контекста именно на тази държава постепенно се консолидира народът на кримските татари – общност, която е генетично обвързана с Крим и чието наследство е допринесло в най-голяма степен за културния облик на полуострова.

2.

За първи път Крим става част от политическата история на руската държава едва през 1783 г., когато Екатерина II анексира полуострова в нарушение на чл. 3 от договора от Кючук Кайнарджа (1774 г.), признаващ кримските татари като независим народ с право на свое политическо устройство. Следват близо век и половина на изселнически вълни на местното, предимно татарско население към Османската империя. Тъкмо през този период започва постепенното заселване на славяноезично население (руснаци и украинци) на полуострова. Въпреки това, до средата на 19 век делът на етническите руснаци в Крим е все още незначителен – през 1850 г. руското население е 6.6% срещу 77.8% кримски татари. Документите показват рязко усилване на руска колонизация на полуострова едва след Кримската война (1853–1856) и паралелната масова татарска емиграция.

В основата на руското завземане на Крим стоят преди всичко геополитически цели – отдавна желания достъп до топло море, за който руската държава води серия от войни. Както и днес, тогавашна царска Русия търси оправдание и „легитимиране“ на своите завоевателни стремежи по отношение на Кримския полуостров чрез разпространението на различни исторически разкази и идеологически клишета. Още оттогава руското политическо ръководство инвестира огромни усилия, за да внуши на поколения руснаци чувството за 

„руска историческа принадлежност“ на Крим,

 гарантирайки по този начин широка обществена подкрепа за руските геополитически амбиции в Черно море.

Въпреки посочените дългосрочни процеси на изселване на коренното население и постепенната „русификация“ на Крим през 19 век, културното обновление именно сред местните татари е с основна тежест за изграждането на модерната политическа архитектура на полуострова. Влиянието на кримскотатарското национално просвещение има съществен отзвук и повлиява на модернизацията на множество мюсюлмански народи – както в Руската, така и в Османската империя. Основната фигура в този идеен климат е кримскотатарският интелектуалец и просветител Исмаил Гаспрински (1851–1914), дал живот на изключително важната образователна реформа сред руските мюсюлмани, известна като джадидизъм (от „ал усул ал джадид“, т.е. „нов метод“). Политическият резултат от тези процеси е възникването на модерна национална интелигенция сред кримските татари, която впоследствие изгражда гръбнака на кратко съществувалата Кримска народна република (декември 1917 – януари 1918 г.), представляваща опит за установяване на модерна и демократична държавност в региона. Републиката не получава исторически шанс за развитие, тъй като съвсем скоро е окупирана от болшевиките, а през следващите няколко години Крим става арена на един от най-ожесточените фронтове на Гражданската война на територията на бившата Руска империя.

3.

Последвалият 70-годишен съветски период – прекъснат за кратко от нацистката окупация през Втората световна война – има най-съществен принос за трайното русифициране на полуострова. Руското демографско превъзходство в Крим е установено тъкмо тогава, вследствие на мащабните процеси на урбанизация и индустриализация, но също чрез жесток натиск срещу неруското население на полуострова. След първоначален период на имитативна национално-културна автономия през 20-те години (свързан с политиките на т.нар. „коренизация“), консолидацията на едноличната власт на Сталин води до 

спирала от репресии, 

в много случаи имащи ясно откроима етническа насоченост. Силно отражение върху демографския облик на региона имат също две вълни на масов глад, предизвикани от политиките на съветското ръководство – през 1921–1922 г. и особено Гладомора през 1932–1933 г.

През пролетта и лятото на 1944 г. повечето неруски общности в Крим са насилствено депортирани на хиляди километри от своята родина поради обвинения в „масов колаборационизъм“ с немците през войната. Депортацията на целия кримскотатарски народ през май е последвана от прогонването на всички гърци, българи и арменци от полуострова (по-рано съветското ръководство изселва всички кримски немци и италианци – съответно през 1941 и 1942 г.). През 1945 г. Кримската АССР е лишена от своя автономен републикански статут и е трансформирана в област. През следващия близо половин век полуостровът е изцяло детатаризиран, всяка следа от татарско културно наследство е заличена, а изоставените имоти на кримските татари са заети от новодошло руско население. Въпреки че през 1956 г., в контекста на десталинизацията, Никита Хрушчов реабилитира голяма част от депортираните от Сталин народи и им позволява да се върнат в своите исторически родини, кримските татари не получават тази възможност още над три десетилетия. Тези зловещи събития показват ясно, че русификацията на Крим, която днес служи като „аргумент“ за конкретни политически решения на москва, е осъществена чрез съзнателни и брутални геноцидни политики срещу коренното население на полуострова.

През 1956 г. Кримска област е прехвърлена от Руската СФСР в състава на Украинската ССР поради административни, икономически и не на последно място пропагандни причини – решение, което впрочем наскоро кремъл „денонсира“, колкото и абсурдно да звучи това. Статутът на автономна съветска република на Крим в рамките на Украйна е възстановен в началото на 1991 г. след провеждането на местен референдум относно административния статут на региона. Кримските татари получават възможност да се завърнат в своята историческа родина едва по време на перестройката, през 1989 г., с което започва тяхната дълга и тежка борба за възстановяване на имоти, извоюване на колективни права и публична видимост.

4.

На 24 август 1991 г. Украйна обявява своята независимост от Съветския съюз и Крим остава в пределите на новата суверенна държава – първо като „република“ (1992–1995), а сетне като „автономна република“ (след 1995 г.), което е фиксирано в Конституцията на украинската държава. Въпреки немалкото обществени и политически проблеми, последвалият 23-годишен период от историята на полуострова се характеризира с повече свобода, инициативи за демократизация и промяна на местния политически климат. Това е времето, когато репатрираните кримски татари опитват, едновременно с решаването на сложните социални проблеми, да възстановят своя политически и културен живот. През 1991 г. е създаден Меджлисът на кримскотатарския народ – най-висшата политическа организация на общността. Нейният лидер в периода от 1991 до 2013 г., съветският дисидент Мустафа Джемилев, има изключителни заслуги за популяризирането на каузата на кримските татари далеч отвъд пределите на Крим и Украйна. През 2006 г. в Симферопол започва излъчването си ATR, първият кримскотатарски телевизионен канал.

През целия период след 1991 г. обаче Кримският полуостров остава 

силно обвързан с постсъветската руска олигархия и политически кръгове

 Електоралната история на автономен Крим през тези години показва доминиране на комунистически, националистически или сепаратистки партии, заемащи открито проруски позиции – най-популярни сред тях са т.нар. „Руски блок“, „Комунистическа партия на Украйна“, „Партия на регионите“, „Съюз“, „Руско единство“ (през 2014 г. вляла се в „Единна Русия“ на путин) и др. под. В продължение на две десетилетия тези политически сили правят всичко възможно, за да възпрепятстват пълноценната интеграция на Крим в континентална Украйна. Във връзка с това полуостровът беше съзнателно обособен от кремъл и неговите локални прокси марионетки като

 „бомба със закъснител“, 

която във всеки удобен момент може да бъде активирана срещу целостта на украинската държава, а също и за грубо нарушение на установения геополитически баланс в Черноморския регион. Началото на проевропейския Евромайдан в Украйна през есента на 2013 г. беше само формален катализатор на отдавна планиран стремеж на руския иредентизъм да „върне“ Крим в пределите на русия. Осигуряването на сухопътна връзка между полуострова и континентална русия (Ростовска област) за сметка на още окупирани украински територии беше една от основните цели на започналата на 24 февруари 2022 г. пълномащабна руска война срещу Украйна.

5.

Този кратък очерк недвусмислено показва, че днешният преобладаващо руски етнически характер на Кримския полуостров, въз основа на който путин твърди, че Крим е „неразделна част“ от русия, е постигнат след близо три века на последователни 

репресивни и геноцидни политики

 срещу местните кримски народи. През този продължителен период руското управление постепенно, но необратимо заличава културното многообразие, заложено в генетичния код на полуострова, който по своята пъстрота частично напомня на друг отдавнашен обект на руския империализъм – Кавказ. След незаконната анексия през 2014 г. руските окупационни власти започват нова серия от репресии срещу другомислието в Крим, които са насочени преди всичко срещу местното украинско и кримскотатарско население и техните институции. През 2015 г. телевизионният канал ATR принудително спира излъчването си, след което се премества в Киив, откъдето предава и до днес. На следващата година руските окупационни власти забраняват Меджлиса на кримскотатарския народ поради обвинения в разпространение на „етнически национализъм“ и „екстремизъм“. Също така десетки хиляди жители на Кримския полуостров напускат своята родина – предимно украинци, татари и опозиционно настроени руснаци. Едновременно с това съществуват документални свидетелства, показващи заселване на стотици хиляди руски граждани на територията на полуострова в годините след 2014 г. (според някои данни броят достига до 1 млн. души). Това означава на практика почти цялостна подмяна на населението на полуострова в рамките на само едно десетилетие.

В настоящите условия на пълномащабна война и военна окупация всяка обществена или дори лична позиция, която може да бъде заподозряна в проукраински или антивоенни чувства, води до изключителни репресии – затвор, отвличания, убийства. Показателен за смазването на инакомислието е т.нар. „Кримски СМЕРШ“ (https://t.me/s/cremeasmersh) – канал в мрежата Телеграм, чието име означава буквално „Смърт за шпионите“ и препраща към зловещата едноименна съветска контраразузнавателна (но преди всичко репресивна) организация от годините на Втората световна война. Този канал предоставя възможност за „докладване“ и „разобличаване“ на хора в Крим, за които се счита, че са настроени срещу „специалната военна операция“, както руската пропаганда цинично нарича войната срещу Украйна. Впоследствие тези лица са задържани от органите на полицията и тяхната самоличност е публикувана в платформата.

От тази перспектива става видно, че аргументите за „изконно руския характер“ на Крим се основават на пропагандни внушения, целящи оправдаване на руската агресия срещу Украйна, а не върху действителни факти, притежаващи нужната историческа дълбочина.  Единственият шанс полуостровът да съхрани малкото останало от своя автентичен облик, въплъщаващ съжителството на различни култури и религии през вековете, е той да бъде

 освободен от руска военна окупация

 и реинтегриран обратно в украинската държава и нормалния цивилен начин на живот. За съжаление, продължаващото вече повече от десетилетие милитаризиране на Кримския полуостров, а също експанзионистичната политика, която води кремъл, показват повече от категорично, че това не би могло да се случи по мирен път.