Даниела Горчева

(доклад, прочетен на международна конференция в Аушвиц, август 2024)

На днешната дата се опитваме да съхраним паметта и да почетем жертвите на Аушвиц и на концлагерите за масово унищожение.

Концлагерите за масово унищожение не трябва да се бъркат с другите концлагери, където също има висока смъртност. Тези 

ужасяващи фабрики на смъртта

 бяха създадени от тоталитарна Германия на територията на окупирана Полша.

А защо в Полша, а не на територията на самата Германия или някъде другаде, където също имаше концлагери? 

Това е много важен въпрос. Това е ключът към разбирането как бе възможно да бъде осъществен Холокостът и аз ще се върна на него след малко.

Защо изследваме злото? 
Отговорът е прост: за да може да го разпознаем навреме и евентуално да го предотвратим. 

Справяме ли се с това?

Очевидно не. 

Жертвите на днешна Русия: чеченци, грузинци, украинци и т.н. са доказателство за провала на Запада да разпознае новия руски тоталитаризъм още в зародиш. 

Разбира се – ние като историци и изследователи на тоталитаризма, както и руските правозащитници от Мемориал, руските журналисти от Новая газета като Анна Политковская алармирахме света според възможностите си. Но нашите тревоги бяха посрещани с недоверие, дори бяхме обвинявани, че преувеличаваме.

Защо западните политици и дори западните медии – иначе така чувствителни към нарушаването на правата на човека, не разпознаха новия руски тоталитаризъм?

Причините не са една и две, но една от основните причини се крие в 

компромисите спрямо съветския тоталитаризъм

Защото пострадалите от тоталитарна Германия далеч не бяха единствените жертви по време на Втората световна война. 

За жалост не по-малко са и жертвите на другия подпалвач на войната – на Съветския съюз.

Историческата почтеност изисква да се признае, че Втората световна война има не един, а двама подпалвачи – Хитлер и Сталин. Едва ли Хитлер би посмял да нападне Полша, ако не се беше споразумял предварително със Сталин за нейната подялба.

Разглеждайки различните причини за избухването на Втората световна война, българският историк проф. Пламен Цветков е категоричен в едно:

“Надали обаче може да има съмнение, че ключът към избухването на Втората световна война в Европа се държи от Сталин, без чието насърчение и съучастие Хитлер никога не би започнал своята малка “светкавична война” през септември 1939 г.”[i].

Факт е, че само осем дни след като се договаря със СССР, Германия нахлува в Полша.

А едва два дни по-късно – на 3 септември 1939 година, Берлин нервно пита Москва кога най-после смята да навлезе в Полша, за да окупира съветската си зона съгласно предварителната уговорка между двете държави[ii].

На 17 септември 1939 г. Червената армия нахлува в Полша и почти веднага след това страховитият НКВД (Народен комисариат на вътрешните работи на СССР) предприема етническо прочистване, масови убийства и депортации.

Разбира се, че в СССР и в окупираните от него по време на Втората световна война държави, в които бе насилствено наложена комунистическата система, 

историята бе пренаписана 

и всички неудобни факти бяха изхвърлени от учебниците. 

Неприятната изненада за източноевропейците идва оттам, че дори в западните демократични страни може да има практика да се заобикалят щекотливите въпроси. 

Лорънс Рийс пише, че в британската историография до падането на комунизма не е било отреждано подобаващото се място за действителната роля на СССР през Втората световна война. Според историка: “така беше по-лесно, отколкото да се изправим срещу множество неприятни истини“[iii].

 „Човек бързо научава – пише британският историк Норман Дейвис,– че Съветският съюз е нахлул и окупирал половината Полша през септември 1939 г., точно както Германия е нахлула и окупирала другата половина. Но западните историци продължаваха да пишат изключително за “нацистката инвазия в Полша“. Съветската окупационна зона просто не се смяташе за окупационна зона. И ако нацистката пропаганда по тези въпроси бе отхвърляна веднага, то съветската не беше оспорвана. Знаеше се, че масовите депортации и убийства са извършвани от съветските окупатори, наред с другите престъпления, извършени от германците. Но все повече западното съзнание се фокусираше единствено върху Холокоста. Четеш за хиляди села, изравнени със земята, и за избитите им жители. Но единственото, което западните коментатори споменаваха, бе Лидице в Бохемия.“[iv]

Особено възмутително според проф. Дейвис е отношението на Западa към избитите по заповед на Сталин 25 хиляди полски военнопленници, предимно запасни офицери:

„Около 25 000 съюзнически офицери бяха изчезнали в Русия през 1940 г. Но освен 4 500 трупа, намерени от германците в Катинската гора край Смоленск през 1943 г., повечето от изчезналите не бяха открити никога. Нямаше абсолютно доказателство, но беше твърде вероятно останалите 15 000 или 20 000 да лежат в други масови гробове и смъртта им да е била наредена от Сталин, а не от Хитлер. Но в продължение на десетилетия официалните британски власти отказваха да коментират, без да посочат с пръст към нацистите. На британските офицери им беше забранено да участват в мемориални церемонии за Катин. Плановете за паметник в Лондон бяха спирани. А британската публика не проявяваше никакъв интерес за разкриването на едно голямо престъпление или на едно осъдително потулване. Позицията изглежда беше: какво общо има с нас Източна Европа? “[v].

За Норман Дейвис отношението към масовото убийство в Катин „може да послужи за лакмусов тест за историческа честност“, а Лорънс Рийс не се поколебава да нарече 

недостойно поведението 

на западните съюзници спрямо Полша:

„Отношението на западните съюзници към поляците е недостойно: от прикриването на Катинското престъпление до тайното споразумение в Техеран, в резултат от което впоследствие границите на Полша са изместени без съгласието на поляците; от срещата в Москва, когато Чърчил обвинява членовете на полското правителство в изгнание, че са „безсърдечни хора, които искат да опропастят Европа“, до недопускането на полските войски за участие в Парада на победата в Лондон през 1946 г.“[vi].

Вероятно най-силният мит, споделян особено пристрастно от американци и от руснаци, е този за справедливата война, в която Доброто се е обединило, за да победи Злото. 

Този „холивудски вариант на историята“ предизвиква загриженост у Лорънс Рийс.

За Злото спор няма, разбира се. 

Но кое е Доброто? 

Сталин ли? 

Всъщност един политически или военен съюз, който има легитимни цели и е сключен от немай-къде, е оправдан в по-голяма или по-малка степен. Все пак политиката е изкуство на възможното. 

Проблемите идват от двойния аршин спрямо победените и победилите държави и от опростенческото мислене. 

Политическо лицемерие е съюзът на САЩ и Великобритания с тоталитарната съветска държава – тоест, с единия от двамата подпалвачи на Втората световна война, да бъде оправдаван, а съюзът от немай-къде на малките европейски държави с тоталитарна Германия да бъде заклеймяван. 

Макар че е известно, че всички тези държави – сателити на Германия по времето на ВСВ „са притиснати в най-неудобните зони с Хитлер от едната страна и Сталин от другата“[vii].

Войната започна заради Полша. Но след края на войната, тя бе оставена в ръцете на единия от двамата подпалвачи – Сталин.

А с нея – и още десетки източноевропейски държави, които станаха жертва на съветската окупация и насилствено наложения съветски тоталитаризъм.

България бе една от тези жертви – жертва на подпалената от Сталин и Хитлер война

 и на съветската окупация след есента на 1944.

Когато войната избухва, България се опитва да запази своя неутралитет. 

Нека да си припомним, че от август 1939 до юни 1941 Сталин и Хитлер са съюзници, че съветски пристанища се ползват от Третия Райх, а СССР снабдява германския си съюзник с важни суровини и всячески подпомага въоръжаването му. 

В България единствените, които настояват тя да се присъедини към Тристранния пакт са българските комунисти, които по инструкции от Москва заливат София с позиви:

„Искаме военен съюз със СССР и със социално- прогресивна и героична Германия“.[viii]

Въпреки огромния натиск от страна на Хитлер, Мусолини и Сталин, България има цели четири отказа да се присъедини към тях. Че тези откази никак не са били лесни говори фактът, че една след друга Румъния, Унгария и Словакия са принудени да се присъединят към Тристранния пакт. 

За жалост след като Мусолини, който подпалва войната на Балканите, закъсва в Гърция, Хитлер се вижда принуден да му се притече на помощ. 
Вермахтът стоварва 600 хилядна армия на Дунава и България вече няма избор и не може да запази своя неутралитет. Тя трябва или да се присъедини към Тристранния пакт, или да бъде окупирана с всички последствия от това.

Все пак – дори в този момент, България успява да подпише споразумение с Германия, че няма да участва с бойни действия срещу никого, освен ако не бъде нападната на своя територия. 

 И наистина чак до есента на 1944 ( когато вече воюва срещу Германия), България не води нападателни бойни действия срещу нито една страна.  

Тя е единствената от сателитите на Германия, която не участва в завоевателните действия срещу Гърция и Югославия и която не изпраща дори доброволчески корпус на фронта срещу Съветския съюз. Нещо повече – въпреки увеличаващия се натиск на Берлин, Царство България не прекъсва дипломатическите отношения със Съветския съюз.   

По думите на известния германски историк д-р Ханс –Йоахим Хопе, българският Цар Борис е своенравният съюзник на Третия Райх - Hitler's Self-willing Ally (вж: Hans-Joachim Hoppe. Bulgarien-Hitlers eigenwilliger Verbündeter).

В интервюто, което взех от него през 2013 г., д-р Хопе, чиято докторска дисертация е по темата за българо-германските отношения през Втората световна война, заяви:

„Ако България не беше подписала Тристранния пакт, Хитлер щеше вероятно да постъпи с нея както с Югославия. Тоест, щеше въпреки това да влезе с войските си и да установи един режим, който не би имал вече никакви задръжки спрямо евреите.

Като съюзник на Германия цар Борис можа да запази известна самостоятелност и точно тази позиция му даде възможност да спаси българските евреи и да се задържи настрана от войната с Русия.“[ix]

На широката публика е малко известен фактът, че България е единствената страна, попаднала в орбитата на Третия Райх, която докрай устоява на чудовищния натиск на Берлин и от чиито предели 

не е депортиран нито един евреин,

 намиращ се вътре в държавните граници на Царство България – независимо дали е български или чужд поданик.

 Този факт е доказан на процеса срещу Айхман в Йерусалим през 1961 г., когато документите от германските архиви са внимателно проучени, а свидетелите - все още живи и където Холокостът се разглежда страна по страна.

Благодарение на този съдебен процес на света става известен подвигът на българския Цар Борис III, устоял на натиска на могъща тоталитарна Германия и отказал да депортира (изсели) извън България евреите, намиращи се на територията на Царство България. 

Eто защо, излизайки от съдебната зала, израелският прокурор Яков Бар-Ор заявява пред събралите се израелски и американски журналисти, а изявлението му е публикувано в десетки американски и израелски вестници: 

"Борис е бил герой. Той е блокирал напълно Айхман и е защитавал българските евреи." ("Boris was a hero. He absolutely blocked Eichmann and protected Bulgaria's Jews" - Eichmann 1961). Вж. също: The News and Courier, 22 май 1961 и други американски вестници от същата дата.

Да се противопоставиш на водената от Хитлер политика, особено по въпроса за евреите, се е изисквало не само смелост, но и огромен такт и съобразителност.

А както се разбира едва след края на войната, по този начин българският държавен глава спасява евреите в България не само от депортация/изселване. Но и от неминуема смърт.

И тук трябва да се върнем на въпроса, който поставих в началото: защо тези концлагери за масово изтребление бяха създадени на територията на окупирана Полша, а не някъде другаде?

Отговорът е: за опазване на тайната.

 За да се прикрие истинската цел на депортациите

Стриктното опазване на същинската цел на депортациите е от съществено значение за гарантирането на успеха им. В противен случай, ако се разчуе, ще избухнат бунтове и безредици, а Германия не е в състояние да отдели по-голям ресурс за охрана. Това - че тайната е стриктно пазена до последния момент, вкл. вътре в самия лагер, твърдят и всички сериозни западни историци, изследователи на Холокоста.

Известният изследовател на Холокоста проф. Йехуда Бауер казва:

Депортациите винаги бяха прикривани. Казваше се, че евреите ще бъдат заселени на друго място или ще бъдат изпратени на работа.

Същото потвърждава и проф. Мартин Гилберт:

Опазването на тайната е от съществено значение, за да може Аушвиц да функционира като фабрика на смъртта. Депортациите са най-големият измамен трик в историята, защото днес ние знаем, че това е било измама. Днес ние знаем каква е била целта им. (вж. документалния филм "Escape from Auschwitz").

Впрочем, през Втората световна война депортацията се практикува масово, включително и от съюзниците. Сталин изселва около 40 народа и етнически групи. 

Демокрация като САЩ изпраща в лагери 100-хилядно предполагаемо вражеско население с японски произход. Англия прави същото с британски граждани от германски произход.

 А след войната към 12 милиона цивилни германци са експулсирани от родните им страни или са депортирани в Съветския съюз за принудителен труд – най-голямата принудителна миграция в новата история на Европа. 

Местните власти никъде в Европа не са в състояние да предотвратят депортациите на евреите, а също и на роми и синти. 

Нещо повече, депортацията се осъществява с тяхна помощ и с помощта на еврейските съвети на старейшините, които Айхман създава. И най-важното: по онова време почти никой не знае, че депортацията всъщност означава не просто физическо преместване, а физическо унищожаване на евреите.

Носели са се всякакви слухове разбира се, но те били смятани за пропаганда или за налудничави приказки. По време на войната никой не може да проникне в окупирана Полша и информацията идва от бегълци от лагерите за изтребление. Това става много бавно, защото те първо се крият в продължение на месеци, после чак предават сведенията си на еврейски общини или на полската съпротива. Особено бавно и мъчително е да бъдат убедени съюзниците в достоверността на тези сведения.  

Едва докладът на Върба и Вецлер, които успяват да избягат от Аушвиц, през лятото на 1944 година е възприет сериозно от западните съюзници.

Така спасявайки своите близо 50 хиляди български евреи от несгодите на едно изселване в неизвестността, България ги спасява и от неизбежна смърт. Но България спасява и много чужди евреи, които се укриват в България по време на войната. Между тях има германски, австрийски и полски евреи, както и много деца от еврейски произход. България е единствената страна, в която евреите след войната са повече отколкото преди войната.

През 1939 те са 48 000, а след войната и преди изселването им в Израел при установяването на комунизма са 56 000. 

Същото може да се каже и за ромите, нито един от които не е депортиран извън страната или убит по расови причини; пред 1939 г. българските роми са 149 000, а през 1946 - 170 000.

Всъщност това, което постига Цар Борис, е изумително. Нека обаче да дадем думата на Хана Арент:

  "България има причини да е благодарна на нацистка Германия повече от всяка друга балканска страна... И въпреки това България нито се показва благодарна, нито нейното правителство или народ проявяват слабостта да възприемат политиката на "безпощадна твърдост".

Това се отнася не само до еврейския въпрос. 

Българската монархия няма основания да се безпокои от местното фашистко движение – "Ратници", защото то е незначително по мащаб и без влияние от политическа гледна точка, докато Парламентът запазва всеобщата почит и работи в разбирателство с Царя. 

Така те се осмеляват да не обявят война на Русия и никога не пращат дори и символичен експедиционен корпус от "доброволци" на Източния фронт.

Най-учудващо от всичко обаче е обстоятелството, че в пояса със смесено население, в който антисемитизмът е по принцип широкораз­пространен сред всякакви етнически групи, придобил качеството на официална правителствена политика далеч преди идването на Хитлер, на българите липсва, каквото и да било "разбиране по еврейския въпрос".

И резултатът от всичко е, че не е депортиран или умрял от неестествена смърт нито един-единствен български евреин..."[x] 

 Наистина, под натиска на тоталитарна Германия, България също като всички останали сателити и окупирани държави, е принудена да въведе антиеврейски закони. Но те са въведени, за да се притъпи натиска на нацистка Германия. 

Признава го прокурорът на процеса срещу Айхман в Eрусалим, който заявява пред съда, че според документите става напълно ясно, че българското правителство е изселило евреите от София в провинцията, за да избегне натиска на Германия и за

 да ги защити от депортация извън пределите на страната

А за българския „Закон за защита на нацията” Хана Арент казва, че е „нелеп от нацистка гледна точка”. И това е наистина така, защото той допуска много изключения. В германските доклади е документирано раздразнението и недоволството на Берлин от „българското правителство, което вече открито подкрепя становището на царя относно евреите”.

Всъщност в България няма ксенофобия в резултат от два фактора: историческата пъстрота на българската нация и това, че в епохата на борбата за национална държава през 19 век българският национализъм се създава като граждански национализъм от европейски тип и това заляга в Конституцията и законите на новата българска държава, в политическите и обществените норми и традиции и на етническото деление на нацията никога не се е гледало с добро око нито в политиката, нито в бита. 

Това води и липсата и недопускането на пропаганда, насъскваща едни групи хора срещу други хора, а доколкото такива екзотики се появяват рядко в печата, те са привнесени от Руската империя. Така е до съветизацията, започнала с окупацията през 1944 година.

Спасяването на българските евреи и роми от българската държава със съучастието и подкрепата на българското общество и спасяването на стотици хиляди полски евреи от “Жегота” Żegota и полската държава в нелегалност с целия риск и дадените жертви са изключително важни събития както със спасяването на човешки животи и следователно на нишката на поколения хора, така и с изключителния хуманен пример за днешния и бъдещия ден.

[i] Цветков, Пл. Светът на мегамитовете (резюме). – В: Нов български университет. [онлайн]. [прегледан 12.08.2022]. https://proftzvetkov.nbu.bg/bg/publikacii-i-rezjumeta.
[ii] Telegram No. 253 of September 3 BERLIN, September 3, 1939-6:50 p. m. – В: The Avalon Project at the Yale Law School: Documents in Law, History and Diplomacy. [онлайн]. [прегледан 15.05.2022]. https://avalon.law.yale.edu/20th_century/ns061.asp.
[iii] Пак там.
[iv] Дейвис, Н. Европа във война...
[v] Пак там.
[vi] Рийс, Л. Тайните на Втората световна…
[vii] Дейвис, Н. Европа във война…
[viii] Горчева, Д. Комунистите са единствените, които искат България да влезе в Тристранния пакт. - В: Debati.bg[онлайн]. [прегледан 09.08.2024]  Комунисти искат 1940г. България да влезе в Тристранния пакт (debati.bg)
[ix] Горчева, Д. Цар Борис успя да запази известна самостоятелност на България, В: Mediapool.bg [онлайн]. [прегледан 09.08.2024]  Цар Борис успя да запази известна самостоятелност на България - Mediapool.bg
[x]  Arendt, H. Eichmann in Jerusalem. A Report on the Banality of Evil