„Ако аз имам някаква заслуга към българската поезия през това време, тя се състои в моето неучастие. В този смисъл аз приемам с гордост наградата за неучастие в поетическия живот на онова сенилно време...“

С тези думи бележития поет и драматург Иван Радоев  отказва да приеме наградата за поезия, присъдена му през 1993 г. Днес се навършват 98 години от рождението му (30 март 1927 – 10 юли 1994 г.). 

Радоев е един от малкото хора на изкуството, които не са правили компромиси през комунистическия режим, и от онези малцина, които последователно са отказвали всякакви постове и награди след демократичните промени. В последните години от живота му, когато е тежко болен, мнозина търсят срещи с него, зачестяват и жестовете на уважение. Той обаче не приема разговори с хора, от които се е разочаровал.

На 20 май 1993 г. Иван Радоев отказва да приеме награда за поезия от Съюза на българските писатели. По този повод той пише:

"Приятели! Дами и господа!

Никога не съм си представял този миг – на 66 години да получа награда за поезия от СБП. Това значи, че или поезията е съмнителна, или наградата.
Една награда увенчава едно дело или е стимул за нови успехи.
Венецът на славата за моята глава отдавна е изсъхнал. Ако наградата ми е дадена като стимул, то на тия години може да се стимулира само човешката глупост.
Но аз благодаря!...“

За изключителния му талант и принос към изкуството Иван Радоев получава извънредна награда за цялостно творчество, присъдена му от Международната академия на изкуствата в Париж.

Да си спомним за големия талант на поета с това стихотворение.

НЕДЕЛЯ

Не бях виждал много отдавна – една майка бие детето си...
Медея, Касандра-пророчица, Венера Милоска, Голата Маха...
Крещи, нанася тежки удари, танцува с отмъстителни токчета,
размазвайки жълтото мозъче на изтървания сладолед.
Да го оближеш!
Да го оближеш!

Детето се блъска –
механична играчка в ръцете й,
свива се като бръмбар под крилете си,
смалява се и само очите му
стават големи като очи.
Надзирателката – упоена от власт,
майката бие целия свят по очите.
Упоена от власт...
Упоена от власт...

Спри се, жена!
Петрарка е писал за теб!
Ренесанси направихме от твоето тяло,
животно такова!

Движението беше регулирано.
Пешеходците пресичаха правилно.

Беше неделя – пееше църковният хор.
Поетите пишеха срещу някакъв
латиноамерикански диктатор... Това
ставаше точно между Народното събрание,
Академията на науките и храма паметник
„Александър Невски“, в София, столица
на Народна република България.