Огнян Минчев

Ако настоящата администрация във Вашингтон държи да развива своите отношения с Европа на идеологическа основа, това само допълнително ще усложни и без това нелеките разломи между двете страни, които само допреди няколко месеца бяха част от едно общо геополитическо пространство - трансатлантическото. Тези разломи са свързани с търговските отношения - в руслото на наложените нови мита от Белия дом, с визиите на двете страни по проблемите на сигурността - особено в контекста на руската агресия в Украйна, с принадлежността към алтернативни позиции относно системата на международни отношения. Европа се придържа към принципите и ангажиментите на международния порядък, установен след края на Втората световна война. Америка на Доналд Тръмп се стреми към изграждане на международна инфраструктура, основана върху

отношения на "велики сили" и техните лидери. 

Идеологическите атаки на Вашингтон срещу европейски страни и европейски институции меко казано не допринасят за регулиране и решаване на тези нелеки проблеми, изброени по-горе. До преди три-четири месеца Америка и Европа бяха двете половини на една обществена система на културен авангардизъм, в която постмодерната левичарска култура постави периферни и ексцентрични ценности и практики в сърцевината на своята - включително политическа - идентичност. Обща визия за света като калейдоскоп от малцинства, ревизия на биологично определените сексуални различия с преход към "свободен избор" на сексуална идентичност - далеч отвъд утвърдените исторически сексуални малцинства, чиито права не могат да бъдат нарушавани във всяко цивилизовано общество. Разлом между заварена традиционна култура и алтернативни малцинствени, новодошли и новосъздадени групи по идентичност - етнически, верски, субултурни... Разглеждане на масираната имиграция като инструмент за производство на "прогресивен" обществен "мултикултурализъм". Това са само част от елементите на тази радикална левичарска "пост" култура от двете страни на Атлантическия океан, утвърждавана - често налагана като безалтернативно настояще и бъдеще на общественото устройство.

Критиките спрямо този тип левичарски радикализъм, 

изразяващи традиционалистка, консервативна, но също и така класическа либерална опозиция в по-голямата си част бяха фокусирани върху това, че подобна културна алтернатива не може да се налага като всеобща. Един вид - бъдете такива, каквито желаете, но не налагайте новите си идентичности върху нас, останалите. Имаше, разбира се и радикална консервативна несъвместимост - "или ние, или те". Този тип огледална непримиримост отдясно спрямо културния радикализъм отляво се утвърди и като подход на новата администрация във Вашингтон след 20 януари. Няма да се спирам върху развитието на това съперничество в днешна Америка, но е необходимо да подчертая, че тази консервативна идеологическа непримиримост се изсипва масирано върху европейските партньори на Америка. Няколко седмици след 20 януари Дж. Д. Ванс отиде на конференцията по сигурността в Мюнхен и изведе културните различия между администрацията и завареното статукво като основния проблем на сигурността в ... Европа. Един вид - защо закъснявате, ние вече

от три седмици сме правоверни консерватори, а вие още се либералеете... 

Ако проблемът беше само в междукултурния диспут, това би било все още управляемо различие. За съжаление, тези културно-политически различия се изразяват по един неприемлив, директно неуважителен начин от Вашингтон като императиви за намеса в цялостното обществено управление на Европа. Вашингтон директно и грубо лобира за въвличане в политическата власт на европейските страни на радикалния десен популизъм от типа на Алтернатива за Германия. Част от този политически спектър вдясно безспорно трябва да бъде припознат и интегриран в демократичните системи на Европа и това вече се случва - в Италия, в Нидерландия и другаде. Тече ревизия на имиграционни политики, образователни практики, "зелени" императиви. Но подобна интеграция на десния популизъм не би била безболезнена във всички случаи. И проблемът не е в допуска на алтернативна културна или социална визия. Проблемът е в това, че значителна част от тези партии - АфД, "Възраждане", Аур (в Румъния) - са преки

проводници на великодържавна кремълска враждебност и открита война

- пропагандна, шпионска и терористична - спрямо Европа. В Германия Службата за защита на конституцията е обявила АфД са "екстремистка" по причина "ислямофобия" (причина, която аз лично не припознавам за "екстремистка", освен ако не води до насилие срещу мюсюлмани), но истинският екстремизъм на тази партия се изразява преди всичко в нейната позиция на оръдие на кремълските военни действия срещу Европа. 
Недопускането на определена част от партиите на десния популизъм в политическия мейнстрийм е защита на национаната сигурност на съответната страна. Европа не живее в безоблачните дни на международния "либерален консенсус", когато подобни атаки срещу обществента сигурност бяха редки или дори невъзможни.

Европа живее в международна среда на агресия, упражнявана от Кремъл върху една голяма европейска страна - Украйна, в епоха, в която кремълският диктатор не крие намеренията си

да продължи своята агресия към други европейски страни.

Европа живее в епоха, в която новата администрация във Вашингтон развива политика на "специални отношения" към Кремъл и политика на враждебност спрямо Стария континент - по търговски, идеологически и отбранителни съображения. Европа се променя и ще се променя - в различни измерения на своите публични политики, включително културни и имиграционни. Но едва ли европейските страни в своето мнозинство сериозно ще припознаят този тип натиск от Вашингтон като легитимна намеса в тяхното обществено и политическо устройство. Ако Вашингтон желае да защитава "демокрацията" - в списъка на недемократичните практики има голям брой страни и лидери, към които да отправи своите претенции, преди да стигне до "прегрешенията" на Европа. Защото ако администрацията на Доналд Тръмп реши да оказва системен натиск за промяна на европейски политики, която би довела до ерозия на европейската сигурност, този неин подход еднозначно ще демонстрира по-скоро недобронамереност, отколкото загриженост за демокрацията в Европа.