Американският удар в Иран - ход на Тръмп по средата на шахматна игра

Гари Каспаров, Каспаров.Ру

В шахмата идва момент, когато партията шах достига до своята кулминация и неизбежно трябва да се вземе решение. Играта, така или иначе, трябва да приключи и затова е задължително да направиш последен ход. Решението може да бъде правилно, може обаче да се окаже грешно. Но това е неизбежно. 

През 20-те години, откакто се оттеглих от професионалния шах, ми направи впечатление, че в реалния живот събитията често се развива по подобен сценарий. Такъв е случаят с Иран: преминахме кулминационната точка на десетилетното противоборство между Иран, от едната страна, и САЩ, Израел и техните съюзници - от друга. Никога не е имало истински статус-кво, а

само илюзия за стабилност,

в който се е спотайвала тиха, но нестихваща ескалация. Съвсем наскоро Израел, с мълчаливата подкрепа на САЩ и Европа, отслаби противовъздушната отбрана на Иран и разгроми неговите проксита в Ливан и Сирия. При такъв развой на събитията Иран или би могъл да постигне целта си - да създаде ядрена бомба, или да бъде възпрян от Запада да я постигне. Сбърканата ядрена сделка от ерата на Обама беше опит за временно спиране на процеса, но тя не промени фундаменталните цели на нито една от двете страни.

А в шаха няма таймаути.

Това, което е неизбежно е някой да се опита да сложи точка.

Доналд Тръмп направи своя ход – и по този начин показа, че всичките му предизборни изявления за това, че е „президент на мира“, не са нищо повече от празни приказки. В събота вечерта САЩ удариха основните ядрени съоръжения на Иран във Фордо, Натанз и Исфахан.

Почти по всички теми аз не съм съгласен с Тръмп – нито по същество, нито като символика, нито с неговия стил. Не го крия. В същото време аз оценявам всяко действие обективно, безпристрастно. И в този подход аз не съм единственият.  Дори конгресменът Адам Кинзингер, герой демократ по мнението на RDI и човек, който очевидно не изпитва симпатии към президента, нарече  ударите в Иран „правилно решение“.

Призовавам всички, които оценяват ситуацията, да го правят сдържано и обективно. Ако вие осъдите тази атака, тя били била справедлива, ако беше извършена от Обама. И ако си сложите ръка на сърцето и кажете, че бихте я подкрепили, тогава не я осъждайте и сега.

Мисля, че вече осъзнахте:

подкрепям решението на президента Тръмп

да унищожи ядрената програма на Иран. Разбирам изкушението да се правят паралели със събитията в Ирак през 2003 г., но това са различни операции, различни държави, различни президенти – и съответно заключенията също са различни. Има и други исторически аналогии, които ни водят до различни заключения. Израел два пъти унищожи зараждащата се ядрена инфраструктура на своите врагове – и в Ирак (1981 г.) и в Сирия (2007 г.). Но тези нападения не доведоха до продължителни войни – напротив, те предотвратиха потенциални катастрофи. Сирийската гражданска война и така си беше достатъчно кървава, когато диктаторът разполагаше с химически оръжия и варелни бомби – представете си, ако Асад беше шантажирал собствения си народ и с ядрени оръжия. На този етап не виждам предпоставки за продължителна война между Съединените щати и Ислямската република. Унищожаването на ключовите ядрени съоръжения на Иран би могло да доведе

до бърза развръзка и край на конфликта.

Ако се вгледате във вътрешнополитическата реакция на хората в САЩ, става ясно, че обявяването на каквато и да е сериозна стъпка на президента, водеща до „конституционна криза“ – тя ще бъде на ръба на политическата безотговорност. Гарантирам, че истинските конституционни кризи тепърва ни предстоят, преди още да е приключил мандатът на Тръмп. Така че нека запазим самообладание/ спокойствие, нали?

Разбира се, не храня голямо доверие към подобен панаир, на какъвто прилича кабинетът на президента Тръмп. Пийт Хегсет е бутафорна фигура като министър на отбраната, а и по всичко личи, че дори самият Тръмп вече не вярва на директора на Националното разузнаване Тулси Габард. Така че, макар да мисля, че президентът взе правилно решение, не подкрепям начина, по който се стигна до него. И съм разтревожен от това,

как този некомпетентен екип ще се справи с последствията. 

Не трябва да забравяме, че врагът също има право на отговор и няма съмнение, че скоро ще има ответна реакция от страна на Иран. Иска ми се в този момент страната да беше в по-надеждни ръце.

Можем да спорим за способностите на Доналд Тръмп да се справи с кризата, докато тя се развива. Можем да обсъждаме как са се разширили правомощията на президента през годините. Но това, което Тръмп направи, по принцип, не се различава коренно от военните удари в Ирак и Йемен, които бяха извършени от президентите Обама и Байдън. И ако не сте съгласни с ударите в Иран – е ваше право. Но формулирайте аргументите си от гледна точка на политиката, а не на  демокрацията. Да приписвате събитията от 21 юни (събота) на авторитарните наклонности на Тръмп, както прави колумнистът Рут Бен-Гиат, или да ги наричате незаконни и повод да му бъде искан импийчмънт (на Тръмп), както правят KOC и Рашида Тлайб... Е, това изглежда подчертано партиен подход за американците, които знаят, че враждата между САЩ и Иран датира много по-рано от последния януари и които помнят добре подобни мерки, предприемани от  предшествениците на Тръмп. Това подкопава значимостта на истинските протести  срещу очевидно неприемливото поведение на американския президент и прави американската опозиция да изглежда несериозна.

Когато правите ход по средата на шахматна игра, не винаги знаете дали той ще доведе до победа. Изходът от интервенцията на Тръмп в Иран все още никак не е ясен. Ако той поиска допълнителни ресурси за воденето на по-мащабна война - да, ще се наложи Конгресът да наложи контрол над президента. Но все още нещата не са стигнали дотам, а и не съм сигурен, че някога ще се стигне до това. В Twitter, където могат да те „хванат в крачка“, не се цени нито толерантността, нито задълбоченият анализ на фактите. Но в реалния живот – особено по време на война – това определено са добродетели.

Превод: Faktor.bg