Архимандрит Никанор: В умовете и сърцата на много българи Русия е идол, който е изместил Бог, уповават се на Кремъл и Путин да им решат проблемите

Вече пета година, откакто се пролива невинна кръв, Българската църква все още не може да реши и не може да произнесе дори веднъж това, което не спира да повтаря Вселенският патриарх, и което го казваха и двамата римски папи: че руската агресия е акт на богоборство и е грях, казва духовникът в интервю за risu.ua.

Отец-архимандрит Никанор (Мишков) от България е известен в Украйна с честите си коментари по отношение на процесите и събитията в световното православие. Още от началото на пълномащабната руска инвазия той зае ясна проукраинска позиция, което не е особено характерно за широката общност на Българската православна църква.

Въпреки това той признава, че не винаги е имал такива възгледи по украинските въпроси. От 2003 г. той е монах в Черногорския манастир „Светите безсребърници Косма и Дамян“, който принадлежи към Софийската столична епархия. През 2008 г. той става йеромонах, през 2016 г. – игумен на манастира, а през 2017 г. лично от ръцете на патриарх Неофит получава званието архимандрит.

Манастирът му е основан още през Средновековието и е функционирал почти през цялото време, с изключение на два периода, продължили по няколко десетилетия — след 1739 г. и след 1944 г. Възстановен е като духовен център през 1997 г. Днес Черногорският манастир е един от най-големите по брой монаси в България.

Както отбелязва отец Никанор, що се отнася до събитията в Украйна, той, както и повечето българи, също е бил в плен на вековните руски нарративи за „единен народ“ и „несъществуваща държава“. А промените настъпиха тогава, когато украинското православие получи Томоса за автокефалия.

Интервю на  Тарас Антошевський

- През 2018–2019 г., когато Вселенската патриаршия започна процеса по предоставяне на автокефален статут на Църквата в Украйна, в разгорещената полемика „за и против“ имах възможност да се запозная с аргументите на привържениците на украинската църковна независимост и обективно промених възгледите си. Несправедливата агресия, която руската държава извърши през 2022 г., окончателно ме утвърди в убеждението, че украинската кауза е истинска и справедлива. Бях първият духовник в България, който осъди руската инвазия, и когато бившият Видински митрополит Даниил се опита да размие отговорността и да изопачи истината за това, което се случва в Украйна, аз публично се дистанцирах от неговите позиции. Впоследствие за моя беда той беше назначен за патриарх.

- Отче, преди една година RISU писа за Вашия конфликт с новоизбрания глава на Българската църква — поводът беше, че сте приемали в манастира си православни деца от Украйна, по-точно от Суми.

- Миналата година приехме украински деца в манастира за 10 дни — нещо, което бихме искали да направим и тази година. След това бях наказан от Патриарха с две седмици аргос — формално за неводене на счетоводна отчетност. Но тази практика при нас е от самото начало на съществуването на нашия манастир и аз я наследих от предишните двама игумени — йеромонах Йоан-Владимир и архимандрит Евгений, и тя беше със знанието на предишните патриарси Максим и Неофит. Въпреки това ме наказаха мен сега. И след този случай нито един български манастир не се осмели да приеме украински деца, въпреки чудесните условия, с които разполагаме.

- А в какво се състоеше проблемът, че сте приели украински деца, които живеят фактически в зоната на фронта? Какво не е наред тук?

- Тук “не е наред” нашата обществена позиция като православни духовници в подкрепа на справедливата кауза на Украйна и нейните хора. “Не е наред” това, че ние изобличаваме писмено и устно всеки лукав опит за намиране на оправдания на руската агресия, за изравняване на жертвата и палача, и за лукаво уж “духовно” безразличие към ежеминутното страдание на цял един народ. Ние пречим и с позициите си, и със самото си съществуване. В приемната на нашия манастир, където всеки посетител може напълно безплатно да получи топъл чай през зимата, мекици или супа през лятото, висят две украински знамена, които са ни оставени от страдащите деца на Украйна за спомен - с имената им, написани собственоръчно. Има сили в България, които целенасочено работят против солидарността и състраданието на българите с кървяща Украйна и на тях такива инициативи, каквито ние осъществяваме, са им крайно неприятни. Защото, когото хората видят снимката на едно мило украинско дете, и потисната тъга в очите му, хиляди мегабайти добре платена проруска пропаганда отива в канала. Това те не могат да ни го простят!

- Неправилно от гледна точка на патриарх Даниил, но правилно от ваша гледна точка?

- От негова точка може би беше неправилно това, че ние имаме свое собствено виждане и го споделяме с хората, без да чакаме “Църквата да реши”. Защото вече пета година, откакто се пролива невинна кръв, Българската църква все още не може да реши и не може да произнесе дори веднъж това, което не спира да повтаря Вселенския патриарх, и което го казваха и двамата римски папи: че руската агресия е акт на богоборство и е грях! Интересно, че Синода в София намери думи за трагедията в Газа, но за много по-голямата трагедия в единокръвна и единоверна Украйна си мълчи. А според нас точно Църквата е този, която не само трябваше категорично да осъди руското нахлуване, но трябваше и да се обърне с послание лично до Путин да прекрати незабавно войната. Защото Българската църква е по-старша сестра на руската и от нас, българите, руснаците са получили и кръщението, и вярата, и писмеността. Константинопол само е управлявал тези процеси. 

- Какви са отношенията ви с ръководството на БПЦ след този случай?

- Никакви. Вместо да ни подкрепят, вместо да дойдат при децата, да им донесат сладкиши или някакви подаръчета, те предпочетоха да си разчистват сметките с нас и то по най-подлия начин - като хвърлят съмнение върху нашите финансови дела, които са изрядни. Аз блокирах всички там в митрополията - от патриарх до секретар. Не общувам с тях и да ви кажа - чувствам се щастлив и доволен от живота. Засега не са ни досаждали, но ние сме готови за следващ рунд, защото те са изпълнени с ненавист и няма да се успокоят. Работата е там, че в умовете и сърцата на много българи Русия е идол, който е изместил Бог от първото място. Те не на Бога се уповават, а на Русия и Путин - да дойдат и да им решат персоналните и житейските проблеми. Това е идолопоклонство. И когато украинците не само отказаха да се подчинят и да служат на този идол, ами направо взеха, че го строшиха и го направиха за посмешище пред очите на цялото човечество, злобата на идолопоклонниците към Украйна и всичко, свързано с нея, стана безгранична. Това е въпрос на  психология.

- Тук трябва да уточня: българските духовници и книжници са повлияли на формирането на Църквата в Рус, Киевската държава — Московия тогава дори не е съществувала. А по-късно българските митрополити са подкрепяли Киевската митрополия, но гръцките митрополити са подкрепяли амбициите на московските князе. Тоест, Московската църква е била формирана като поддържава от самото начало, а киевляните, както и българите, са тези, които са създали свои собствени нации.

- Така, както Киев е получил кръщението и книгите от ръцете на българските духовници, така на свой ред Москва получава вярата и писмеността от Киев. Това имам предвид, като казвам, че Москва е по-малка духовна сестра на София. Българските митрополити, които са били изпращани от Константинопол - Киприян, Исидор и Григорий, са срещали голям отпор в своята мисия от страна на московските уделни князе, които са се стремили да подчинят Църквата на своите интереси. Историята помни как угодните им архиереи освобождават князе и боляри  от дадената клетва пред съперниците на Москва - нещо, което е в противоречие с Евангелието и етоса на християнството. Вече след падането на Константинопол и окатоличването на Литовската Русь гръцкото духовенство залага на Москва като нова сила и своеобразен политически център на православието, но се оказва излъгано в своите надежди. 

- Какви промени настъпиха в Българската църква с избора на новия патриарх?

- Съжалявам, но засега няма нищо положително. Този избор не беше посрещнат с одобрение нито в обществото, нито като цяло в БПЦ. Патриарх Даниил спечели само с 2 гласа разлика, и това вярно отразява настроенията. Настъпи разделение и атомизация, всяка епархия заживя сякаш свой, изолиран живот, силно намаляха общите църковни събития. Патриаршеската Софийска епархия повече от година не може да си намери протосингел - всички поканени отказаха, а на много достойни пък им се няма доверие - не са “свои”. Цари партийна атмосфера, а не евангелска. Църквата се поддържа на изкуствено дишане благодарение на финансовата и институционалната подкрепа на държавата. Но ако и когато (неизбежно) това се промени, всичко ще рухне, и както е писано, срутването й (на Църквата) ще бъде голямо! В нашата Софийска епархия властта премина в ръцете на православни хунвейбини - хора, които предишният патриарх Неофит държеше далеч от управлението на епархията, сега решават съдбините на онези, които в духовно отношение стоят много над тях. Мисля, че единствено страхът - това, че фронтът не помръдва и “братската освободителна армия” е още много далеч, ги възпира от това да направят истинска чистка в Църквата, подобна на тази след идването на комунистите през 1944г. Затова и аз казвам - Слава на Украйна!

- Слава на героите! В предишни години в България имаше скандал с руски духовници, които открито работят за интересите на Кремъл. Вашите политици и държавни служители бяха възмутени от снизходителното отношение на патриарх Кирил Гундяев към Българската църква и държава. Каква е настоящата ситуация по отношение на „руския свят“, предвид църковните и политическите избори?

- Българското общество още от Възраждането е разделено на две антагонистични групи. Едните, които неизменно подкрепят Руската империя/Съветския съюз/Руската федерация и другите, които винаги са се чувствали европейци и са били наясно с подлата руска политика спрямо България и нейните интереси. Тези вторите са двигателите на българската история: те създадоха антиосманската революционна организация, те осъществиха съединението на България, те водиха войните за национално обединение, те осигуриха присъединяването на страната към НАТО, ЕС и последно еврозоната. Русофилските политици са докарвали само беди на страната като националната катастрофа от 1913, предопределила и краха на националния идеал през 1919. Поклонниците на Русия след това водят война срещу българското общество през 1920-те години, сучастват активно в създаването на македонизма, избиват цвета на нацията след окупирането на България от Червената армия през 1944г., по-късно причиняват икономическата катастрофа от 1996 и създават мафиотско-олигархичния модел, който и днес задушава България. Всички признават стопанския и социалния възход на страната през 30-те години на ХХ век, но малцина се запитват какво е причината. А тя е проста: през това време Русия е прекалено заета със себе си - гладомор, индустриализация и чистки - и не може да се занимава с нас. И нещата ни вървят. За съжаление днес има една никак не малка част от обществото, което замени басните за светлото бъдеще с митовете за светлото минало, и е готово да подкрепя политическите сили, които предлагат включването на България в наратива за “руския свят”. Това е един пропаганден мираж, една паралелна реалност във въображението на хората, защото никакъв “руски свят” не съществува на практика. В дома на българина днес няма нито една вещ, уред или апарат, произведени в Русия. Но тази илюзия е опасна, защото тласка отделните хора и целите общества към взимането на погрешни решения въз основата на въображаеми факти и обстоятелства, които обаче могат да имат фатално отражение върху бъдещето на цялата държава. Точно в такъв труден период се намира в момента и България, като тепърва ни очакват много сериозни изпитания и катаклизми. Дано Бог отвори очите и сърцата на хората да проумеят истината!

- А как стои въпросът с дейността на Руската православна църква в България? Не се ли наблюдават опити за възстановяване на църковно-агентската мрежа, която беше нанесена вреда наскоро? Имам предвид експулсирането на руски духовници от страната.

- Новият представител на Московската патриаршия у нас е потомствен разведчик - баща му е заемал същия пост в София през 70-те години на миналия век. Той самият пристигна тук от столицата на шпионажа - Виена, и се държи изключително внимателно. За разлика от своите предшественици е по-тих от водата и по-нисък от тревата, стои далеч от светлината на прожекторите и е почти напълно незабележим. Ролята му засега изглежда е да удържи рубежа и да не допусне преминаването на т.нар. Руска църква в София изцяло в български ръце, каквато опасност се бе появила в края на 2023г. Впрочем, за да оценим важността на този форпост на руското влияние на Балканите (а София е разположена почти в географския им център), можем да направим допускането, че изборът точно на Даниил за нов български патриарх, при наличието на много по-качествени русофилски кандидати от него, беше наложено форсиран от руските тайни служби именно, защото в качеството си и на Софийски митрополит той няма да посегне на Руското подворие - нещо, което не можеше да се каже за неговия предшественик Неофит. Но това е една много неприятна за размишление линия, понеже и смъртоносната болест на предишния български патриарх започна точно във времето след изгонването на руските шпиони в раса и назначаването с негов подпис на изцяло български клир в Руската църква. Тягостни мисли…

- Миналата година български журналисти описаха дейността в страната на руски пропагандисти от мрежата на т.нар. Съюз на православните журналисти, регистриран в Кипър и ръководен от руски агенти. Усеща ли се влиянието на руските православни медии в България?

- Този т.нар. “Съюз на журналисти”, а всъщност главен пропаганден рупор на ФСБ/ГРУ/СВР в религиозната сфера, е изключително ефективен инструмент в ръцете на Путин за манипулиране на вярващите и на обществата в свободния свят. Това са точно описаните в Евангелието вълци в овчи кожи, от които сме предупредени да се пазим. По един демонично находчив начин тези уж-журналисти (анонимни) се представят за защитници на “гонимата” УПЦ-МП, като успяват да заблудят общественото мнение на Запад, че става въпрос за действително религиозни преследвания - тема, към която в свободния свят има изключително голяма чувствителност. В тази техен успех обективно им помага неинформираността на западния човек и пълното му непознаване  на механизмите, чрез които религията бива използвана като инструмент за денационализация, асимилация и политическа индоктринация на Изток. Същото виждаме да се случва в Черна гора, където местните реагират, но също така остават неразбрани. Причината за това е, че хората на Запад не познават спецификите на православието, което за разлика от католицизма и протестантството е много по-етатистко и етнофилетично, да не кажем направо националистическо по характер. Нужно ли е да напомням ентусиазма, с който православното духовенство от най-различни юрисдикции, посреща Адолф Хитлер - Николай Велимирович от Сръбската църква, Анастасий Грибановски от Руската задгранична църква и Атонските монаси му пишат възторжени писма, призовавайки го на помощ срещу “безродните космополити”, или в защита на националните си интереси - срещу българите в случая със светогорските отци. Бидейки напълно ненаясно с тази специфика, западната публика твърде лесно се хваща на въдицата “защита на свободата на съвестта”, която СПЖ й пуска чрез манипулативни или откровено лъжливи статии. Помня какво бяха написали за мен, след като патриарх Даниил ме наказа заради украинските деца - че съм едва ли не крадец, че срещу мен се водело следствие и какво ли още не - пълни лъжи. Истината е, че и до този момент не съм получил доклада от вътрешната епархийска ревизия, за да мога да дам отговор на въпросите, които евентуално биха били поставени в него. Но вие нали не се съмнявате, че ако имаше как, отдавна щяха да са ми “отрязали главата” чрез някое канонично наказание или обвинение във финансови злоупотреби? Просто нямат за какво да се хванат, но са оптимисти и търсят - вече година и половина не ми дават отпусно от Софийска епархия и нещата отиват към това да търся защита от съда за напушени човешки права. Но ако четеш и вярваш на СПЖ, аз съм аргосан или низвергнат, и едва ли не излежавам вече присъда за присвояване… Всъщност имам писмена благодарност от предишния патриарх Неофит и от епархийския съвет за добро стопанисване на манастирското имущество и за опазване материалните интереси на светата обител. Това е са казваш на черното бяло и СПЖ го правят много добре. За мен делата им са сатанински не само заради лъжите и клеветите, които пишат, и борбата им срещу каноничните устои на Православната църква, но особено заради пъклената им роля в оклеветяването на Украйна и ерозирането на подкрепата на западното обществено мнение за украинците, чиято кръв изтича ежедневно (а общественото мнение е решаващо в демократичните страни). По-скоро се чудя защо западните служби спят и позволяват безнаказано за се осъществява тази манипулация на вярващите от една структура, която неслучайно е забранена в самата Украйна. Като че ли имунната система на демократичните общества е обхваната от някакъв вирус, който я отслабва до степен да не реагира на очевидни предизвикателства като “СПЖ”…

- Доколко активно тази и подобна пропаганда влияе върху българите, има ли кръгове в Църквата и обществото, които работят за нейното разпространение?

- Тази пропаганда е особено ефективна в България и въобще в страните, които в миналото са били изложени на информационно въздействие от руските/съветските служби и сантиментът към Русия е традиционно силен. Акцентът на пропагандата е да улесни предразположените към емоционална симпатия спрямо Русия слоеве от населението да намерят опорна точка, основание, или морално оправдание за своя проруски избор пред лицето на абсолютно нелицеприятните факти на агресия, откровени зверства и военни престъпления, извършвани от руската армия в Украйна. И действително, след първоначалното стъписване и шока от руските бомбардировки над мирните украински жители - далеч от “линията на съприкосновението” в Донбас, подкрепящите Путин, които в първите дни на войната буквално бяха онемели, получиха своите опорки от рода на “къде бяхте осем години” и “украинците сами са си виновни” и бързо си възвърнаха смелостта, бих казал дори безочието, да застанат на страната на откровените убийци в Кремъл. За голяма жалост, БПЦ не остана встрани от тази “кампания по реабилитиране” на агресора, и тогавашният Видински митрополит, и сегашен български патриарх Даниил, издаде окръжно (sic!), в което застъпваше тезата за “споделена вина” и “принуждаване на Русия да нападне”. Това беше важен сигнал към проруските сили в БПЦ, че има санкция от най-високо място Евангелието да бъде дерогирано за сметка на новата еретическа идеология на “свещената война”. Уви, тогава никой не реагира адекватно на това, както и на множеството последвали медийни прояви на Видинския митрополит - вкл. задочния му спор с Атонските монаси в едночасов клип по ютюб, в които той повтаряше дума по дума кремълските опорки, оправдаващи войната и прехвърлящи отговорността за избухването и продължаването й изцяло върху украинската страна. В интерес на истината трябва да кажа, че въпреки навременното информиране, украинската държава не взе съответните мерки - а те бяха включване на (тогава) митрополит Даниил в санкционните списъци, което следваше да бъде акцептирато и от ЕС и щеше логично да завърши с неговото оттегляне от митрополитската катедра (понеже нямаше да има легитимност да подписва ведомостите за заплати в епархията си, изпращани от държавния бюджет). Вместо това днес го виждаме на върха на Българското Православие, за което следва да поздравим руските служби със забележителния успех! Дали от някого в Украйна някога ще бъде потърсена отговорност за пренебрегнатите сигнали, не знам. Но знам, че ако срещу тази пропаганда беше реагирано адекватно и навреме, сега доста неща в България и в българо-украинските отношения щяха да са други. В крайна сметка никога в България не беше приложен чл.419а от Наказателния кодекс, под чиято хипотеза попадат действията на почти всички проруски пропагандисти - както светските, така и църковните. 

- Когато патриарх Неофит почина, на погребението по покана на Вселенския патриарх пристигна и предстоятелят на Православната църква Украйна митрополит Епифаний. Как тогава реагираха в Българската църква на неговото посещение?

- Не знам каква беше целта на тази покана, и кой какви впечатления е създал у Всесветейшия патриарх Вартоломей, но идването на Киевския митрополит Епифаний послужи отлично на каузата на избирането на митрополит Даниил - най-заклетия враг на ПЦУ, за български патриарх! Както казах още в деня на избора му, всичко беше като по учебник на КГБ. В месеците преди патриаршеския избор беше успешно създадена психоза, че БПЦ рязко ще промени курса си в посока на сближаване с Фенер, признаване на ПЦУ и възобновяване на участието й в икуменическия диалог - все неща, които години наред бяха дамгосвани като “отстъпление” и “пришествие на Антихриста”. Усилването на зилотската (и едновременно с това антизападна) пропаганда в България започна скоро след мюнхенската реч на Путин, като не срещаше никакво противодействие от страна на висшето църковно ръководство, като изключим определени мерки, които взе в своята епархия патриарх Неофит през 2017г. Но още на следващата година започнаха и неговите здравословни проблеми, довели до преждевременната му кончина… В дните преди избора за нов патриарх настроенията сред вярващите у нас бяха почти апокалиптични. В Сливен беше отменен един съвсем редовен избор на симпатизиращ на Русия кандидат за нов митрополит, петима български архиереи служиха съвместно литургия с представители на ПЦУ в Цариград, и за капак самият митрополит Епифаний се появи в Патриаршеската катедрала в София. В тази обстановка мобилизацията на проруския лагер беше пълна: първо се избра тройка, в която и тримата избрани бяха с различна степен на симпатии и зависимост от Русия, а след това на самия избирателен събор възможно най-радикалният и безкомпромисен сред тях беше избран за нов патриарх с минимална разлика. Мога да кажа само едно: внимавайте с даровете на Данайците! Допускам, че БПЦ може и да подпише решенията на Събора в Крит, но да признае ПЦУ за канонична църква - евентуално едва след края на ерата “Путин”. 

- В същото време в момента патриарх Даниил се среща и придружава патриарх Варфоломей. Какво можете да кажете за тази среща и визита?

- Вижте, ако на пиарите на патриарха без колебание бих написал двойка, то на неговите църковно-канонични съветници не мога да не дам отлична оценка. След известно колебание в самото начало и известно забавяне, патриарх Даниил много бързо се ориентира в реалната обстановка на междуправославните отношения и направи своята мирна визита във Фенер, а след това и второ посещение - изцяло на добра воля, за да участва в личните празници на патриарх Вартоломей. Това е главоломна промяна на посоката - според някои по заповед или с позволението на Москва, но във всеки случай за мнозинството вярващи и в България и по света, изненадата е огромна. Поведението на патриарх Даниил се очакваше да следва линията, очертана от сръбския патриарх Порфирий, който нито направи мирно посещение във Вселенската патриаршия, нито съслужава с патриарх Вартоломей или негови архиереи. Вместо това Даниил демонстрира почти синовна привързаност към личността, която довчера безжалостно критикуваше - не само чрез словата си, но и като се постави в положението на съ-домакин на Вселенския патриарх при посрещането и изпращането на румънския си съименник на о. Имврос. Отстрани изглеждаше сякаш българите отново са част от Църквата-Майка, а патриархът им е просто екзарх на прототрона. Този жест може да се тълкува и като съзнателно самоумаляване на патриарх Даниил в знак на смирение и искане на прошка за предишното му неподобаващо поведение. През декември, по време на мирното посещение във Фенер, Даниил обеща на Вселенския патриарх лично да внесе за обсъждане в българския Синод въпроса за признаване на решенията на Критския събор от 2016г.,  на който Българската църква тогава се отказа да присъства. Това все още не е изпълнено, и може донякъде също да обясни поведението на българския патриарх на Имврос. Така или иначе, за БПЦ външното признание - и то именно от страна на този, който легитимно може да претендира да представлява Световното православие, е от решаващо значение. Това е така, понеже каноничния Синод през 90-те години на миналия век изгуби юридическата война с разколниците и с окончателно решение на висшата съдебна инстанция беше обявен за нелегитимен, което наложи приемането на специален (и оспорван от ЕСПЧ) закон за вероизповеданията през 2002г., даващ възможност на каноничната БПЦ да съществува в българския правен мир въпреки решението на Върховния съд. Само че, вместо националната регистрация, БПЦ изцяло разчита на т.нар. “канонично признание” отвън, за да се легитимира в българското общество. Това е и причината въпреки всички очаквания, и сякаш напук на най-запалените си привърженици, патриарх Даниил да не може да върви по стъпките на своя сръбски събрат. Естествено, не бива да пренебрегваме и вековните традиции на византийската дипломация, както и чисто човешките качества на патриарх Вартоломей, който успява да предразположи към себе си дори такъв студен човек като Даниил, който почти не се усмихва. Българският патриарх обаче знае и да си прави добре сметката, понеже много скоро “в играта” като кандидати за патриаршеския престол ще влязат митрополити, които имат несравнимо по-голяма подкрепа сред тези, които взимат решенията в България, от самия него. Без знаковата подкрепа на Църквата-Майка патриарх Даниил би се превърнал в лесна плячка за по-младите си и амбициозни колеги.

- Тоест властта на патриарх Даниил не е толкова силна, колкото би искал. И той зависи от отношението на младите си епископи. Като се има предвид това и обстоятелствата, които са съществували преди избора му, както Вие описахте, като цяло проруската му позиция в Българската църква не е твърда. А доколко българските политици и правителствени служители го подкрепят, има ли той политическо лоби?

- Със сигурност властта на патриарха далеч не е толкова голяма и силна, колкото той би искал. Преди всичко бих посочил това, че неговите прерогативи са ясно очертани и в някакъв смисъл ограничени от Устава на БПЦ, който съгласно чл.10 от Закона за вероизповеданията има юридическата сила на подзаконов нормативен акт. Много пъти вече патриарх Даниил показа, че не познава добре този документ, или че не желае да бъде ограничаван от неговите предписания, но нещата няма да са така, ако срещу него застане мотивирана да отстоява правилата сила от средите на БПЦ. Тогава на патриарха ще му се наложи да отстъпи, защото законът си е закон и няма политическа сила, която да би го подкрепила, ако реши тихомълком да суспендира църковния устав. С други думи казано, с оттеглянето на тандема Борисов-Пеевски (двама силно суеверни политици) патриарх Даниил остава без особена политическа поддръжка - той ще може да разчита само на институционалната подкрепа, с която Църквата се ползва у нас. Но тя е ограничена. Макар и с новия български премиер привидно да са от едно и също, проруско, обществено лоби, но Радев няма да допусне държавата да се унижава и да прави отстъпки пред Даниил по начина, по който това ставаше преди и който дразнеше обществото. В този смисъл новата власт в България е много по-секуларна и в добрия смисъл на думата “неутрална” по отношение на вероизповеданията. Неслучайно екипът на премиера вежливо отказа на свещеници от БПЦ да отслужат водосвет в неговия кабинет. По традиция българските военни се отличават със силно атеистични възгледи. 

- Терористичните действия на Руската федерация срещу Украйна са благословени от Кирил (Гундяев) и много други архиереи на Руската православна църква (МП). В същото време по света често се появяват публикации, дори книги, в които се отправят обвинения лично срещу Кирил в ерес и заради неговата пропаганда на „руския свят“. Но това по-скоро напомня обвиненията срещу Путин – моля, той е виновен за войната, но руснаците като цяло не са. Така е и с Кирил – той благославя войната и агресията, а Руската православна църква като цяло е почти бяла и пухкава. В същото време, дори онези от духовенството на РПЦ, които са се обявили против войната или дори са били изхвърлени от РПЦ, не е изключено също да са империалисти в възгледите си и да не приемат правото на украинците да бъдат отделна нация с автокефална Църква.

- Според вас, доколко в самата РПЦ е влиятелна антивоенната и антиимперска позиция?

- Вижте, при нейното създаване на 4 септември 1943 г. Московската патриаршия е така конструирана, че в нея поначало да не може да има никакви други “влиятелни позиции” -без значение дали провоенни, или антивоенни, освен тази на ръководството. Другарите Сталин, Берия и Карпов въобще не са предвиждали РПЦ като някакъв остров на свободната съвест в съветското тоталитарно море. На РПЦ са възлагани определени задачи и надежди, които са били пряко свързани със съветската държава и нейните вътрешно- и външнополитически цели. Неслучайно малко по-късно се създава и ноторният Отдел по външноцърковните връзки (какъвто не е съществувал преди болшевишкия преврат) под ръководството и опеката лично на Лаврентий Павлович. Изпълнението на спуснатите от държавата  задачи не би било гладко или дори възможно, ако в Руската църква би имало свобода на съвестта или целеполагане, различно от това на Комитета по делата на религиите - например съобразено само с Евангелските принципи. Така че, в Московската патриаршия, разбира се, може да съществуват много вкусове и течения, и ние познаваме някои от техните лидери, които се ползват с медийна известност, но никое от тях няма “влиятелна позиция”. В момента, в който някой духовник се самозабрави и реши, че може да оказва влияние на църковното ръководство “отдолу нагоре”, съдбата му е предрешена, независимо от това колко могъщи олигарси, губернатори, министри или тълпи народ има зад гърба си. Ще ви напомня само за игумена Сергий Романов от Урал, който сега е в затвора. Няма “лек” за Московската патриаршия и няма разумно мислим начин за нейната трансформация отвътре. Или пълно разпускане, или принуждаване на почти целия епископат да се оттегли - но това са стотици архиереи… Порочното зачатие в обятията на Сталин ще тегне завинаги над тази структура, както и на зависимите от нея, намиращи се извън границите на Руската федерация. Това е и причината за нерадостното положение на УПЦ МП в момента - никоя сериозна и самоуважаваща се държава не би могла да допусне подобна структура на своя територия без сериозен риск за националната сигурност. Колкото и да са искрени в своя патриотизъм лидерите й, колкото и да са фанатично предани нейните последователи на уж “чистото православие”, проблемът е в духовното й ДНК. То е сталинско. Що се отнася до ересите на патриарх Кирил - уви, след като е предстоятел на тази църква, и по римокатолически модел името му се споменава от всеки неин служител на всяко богослужение, то всички стават причастни на неговите лъжеучения. Ако се събере Събор на Пентархията да го съди, под осъждане ще попадне и цялата пълнота на Московската патриаршия до последната бабичка в Петропавловск-Камчатск. 

- Що се отнася до Украинската православна църква (Московска патрония), какъв е нейният статут в момента и как я признава Българската църква? Настъпиха ли промени в отношението след т.нар. Събор във Феофания през май 2022 г.? Как виждате нейното бъдеще и какви стъпки смятате за най-подходящи за нея?

- Вижте, колкото и да не ми е приятно да го кажа, защото съзнавам какви ще да последиците на ежедневно-битово ниво за много събратя и за паството им, но в очите на Световното православие УПЦ МП е приета за канонична църква само и доколкото е поделение на Московската патриаршия. Имаме пряк паралел с Църквата в Северна Македония - докато тя беше извън евхаристийно общение с нейната кириархална църква в Белград, всички я смятаха за схизматична и избягваха общението с нея. В момента, в който бе приета в канонично общение  - но все още без Томос, тя е приета като автономна Митрополия на Сръбската православна църква и вече с нейните клирици може да се съслужава. Какво е отношението на БПЦ ли? Ами аз не съм чул досега българския патриарх Даниил да поменава митрополит Онуфрий като един от православните предстоятели. Ясно е, нали? А какво е отношението на самата Московска патриаршия ли? Хм. Може би няма да ми повярвате, но не е като на глупавите руски църковни блогъри. Сега внимавайте в текста! В Руската църква има един такъв забележителен светец и изповедник - патриарх Тихон. Е, в едно много смутно време той издава един указ, който никой никога не е отменял официално. Това е Указ номер 362 от 20.11.1920г., според който части от Руската църква, ако поради особени обстоятелства -  като това да се намират от другата страна на фронта, не могат да поддържат връзка с централната църковна власт, те могат да преминат към самоуправление, де факто към автокефалия! Умному мало довлеет. Сега ясно ли ви е в какво канонично - подчертавам, напълно канонично - положение се намира митрополит Онуфрий? Съжалявам, че ви разкрих това!

- Тоест, за света Украинската православна църква (МП) е част от Руската православна църква, а в условията на война и невъзможността да се поддържа нормална връзка с Майката църква, тя може да придобие статут на Руска православна църква в чужбина — временна автономия или автокефалия. Въпреки това това все пак трябва да бъде обявено. Вместо това те премахнаха от устава пред държавата споменаването за единството на РПЦ, но остана точка 1.1, където всъщност тази връзка е запазена — грамотата на Алексий II от 1990 г. за самоуправлението на УПЦ.

Как мислите, ще може ли УПЦ МП да премине към канонично обявяване именно на автокефалия? Как виждате нейното бъдеще, какви стъпки смятате за оптимални за нея?

- Аз ви обясних, че те могат съвсем “канонично”, въз основа на указа на патриарх Тихон отпреди 100 години, да се самоуправляват. Конкретната форма не е важна. 

За съжаление не е възможно УПЦ да стане канонично автокефална църква, защото съгласно установената и осветена от вековете практика е Томос за автокефалия при липсата на Вселенски събор да издава Патриархът в Константинопол. Но той вече издаде такъв за Църквата в Украйна на 6 януари 2019 г., а както знаем от Символа на вярата, Църквата е само Една. Две църкви не може да има на едно и също място в едно и също време. Така че, не виждам никаква възможност УПЦ на митрополит Онуфрий самостоятелно да заживее свой каноничен живот извън Московската патриаршия. 

Макар и да е много трудно, единственият правилен път е взаимно признаване, помирение и обединение на двете канонични църковни структури в Украйна - автокефалната ПЦУ и московската митрополия в Киев, като за известен период от време се запази някаква форма на административна самостоятелност на УПЦ от ПЦУ. Но митрополит Онуфрий ще трябва когато служи да поменава митрополит Епифаний като свой предстоятел. Това е каноничният път, друг разумен път няма. Нужна е прошка и любов, уви, и към враговете. Но нали точно към това ни призовава и това ни заповядва Христос! Нека украинските епископи поставят любовта и послушанието си към Христос над обвързаностите си и над собствения си инат!

- През последните няколко години в Европа възникнаха не малко скандали, свързани с шпионската дейност на духовенството на Руската православна църква. За случая в България вече споменахме. Имаше още такива в скандинавските страни, Финландия, Чехия, Франция и други. При това това са само случаите, в които тази шпионска мрежа се е разкрила. Може ли да се каже, че в Европа са разбрали каква роля играе РПЦ в дейността на руското правителство, или все пак я възприемат предимно като църковна институция?

- За съжаление не съм убеден, че хората в Западна Европа осъзнават до каква степен всичко в Русия - по традиция от Съветския съюз, е проникнато от пипалата на тоталитарния октопод. Те не са преживели това време и им липсва житейски имунитет. А това е много опасно, защото под маската на свобода на съвестта и на религиозните убеждения руските тайни служби интензивно използват мрежата от храмове на московската патриаршия в Европа за широк спектър от дейности, насочени срещу интегритета на западноевропейските общества и срещу сигурността на страните от Западна Европа: от откровения шантаж до най-изтънчени манипулации на общественото мнение посредством контактни аудитории.

- Отче Никаноре, наскоро публикувахте на страницата си в социалната мрежа два обширни коментара, всъщност статии, относно дейността на Йерусалимския патриарх Теофил III.

Според вас, защо той се активизира толкова много в църковно-политическата сфера? Кой има интерес от такава негова активност?

- Йерусалимската патриаршия заема особено място сред поместните православни църкви заради това, че седалището й е в свещения град Йерусалим, където са се разиграли основите евангелски събития и в нейно притежание е храма на Гроба Господен. Едновременно с това тя е принудена да съжителства с множество други християнски църкви - в града освен православния, има още латински и арменски патриарси, както и с мюсюлманското и юдейското мнозинства. Многообразието на религии и култури в Йерусалим придава на Патриаршията космополитичност и икуменичност.

От това се възползват определени сили, действащи в православния свят, чиято крайна цел е пълно преформатиране на Православната църква и реорганизация на нейния вековен каноничен ред. На тези сили не им е удобно първенството по чест и по особени прерогативи да продължава да бъде държано от Цариградската патриаршия, защото нейното уникално положение в мегаполиса Истанбул - част от Турската република, при плътната подкрепа на Гръцката държава, а от 1945г. насам - и на Държавния департамент, я прави трудно контролируема и почти недостъпна за превзимане отвътре. А на посочените сили им е изключително нужно Православието в качеството на заместител на компрометиралата се Комунистическа партия, като смокиново листо за прикритие на неоимперските амбиции и като вид “социален цимент”, бетониращ политическото статукво във формално най-голямата православна държава. 

Не е широко известно как и с помощта на какво Йерусалимският патриарх Теофил е впрегнат да играе ролята на втори първенствуващ, или на паралелен авторитет вътре в Православната църква, но вероятно става въпрос за добре познатите на историята от най-дълбока древност методи. Някои се опитват да оправдаят поведението му със страха от евентуално руско църковно нахлуване на Светите места по подобие на това, което се случи с Александрийската патриаршия, но поведението на Теофил Йерусалимски изглежда много по-мотивирано в сравнение с едно такова безпокойство. Това, което той демонстрира - пълно игнориране на утвърдения църковен ред и на елементарните норми на учтивост и братолюбие, а понякога и на дипломатическия етикет и гражданската лоялност - както беше в случая с позоваването на Омаровото законодателство в присъствието на турския президент Ердоган, омаловажаващо израелския суверенитет, говори в полза на хипотезата, че той се ползва с нечия много сериозна подкрепа. Както се казва, “има много силен гръб”.

Поведението му можем да обясним или с тайната му зависимост от Кремъл - съдейки по това в чия полза и за чия сметка са неговите действия, или с наличието на по-глобален план за изместване на духовните акценти и снижаване на духовния авторитет на несговорчивите за световния елит стари християнски катедри в Рим и Константинопол за сметка на издигането на Йерусалим - и то точно в източно-православната му версия. Която, впрочем, е достатъчно икуменическа, че да “вмести всички”. Ако е това второто, то определено носи апокалиптичен оттенък.

Това, което е важно да знае широката публика, и което подчертава казаното досега е, че Йерусалимската патриаршия е най-младшия партньор измежду древните патриаршии, или т.нар. “Пентархия”. Тоест дори да предположим, че по някаква реална причина Вселенската патриаршия не може да изпълнява своите канонично определени функции, логично е нейното място и нейната роля да бъдат поети от следващия по реда на диптисите - а това е Александрийската патриаршия, след нея идва Антиохийската, и чак след това за ръководна роля би могъл да претендира Йерусалимския патриарх. Така, както при отпадането на Рим от Пентархията след 1054г. мястото му се заема от следващата го катедра - Константинопол.

Така че пред очите ни се развива сценарий, който би могъл да бъде наречен “революционен”, а в църковни термини - разколнически. Вижте, институтът на Църквата като богочовешки организъм със своето земно проявление в нашия материален свят е от ключово значение за дефиниране на Православната доктрина, т.е. самата Църква има последната дума по въпросите на вероучението и догматиката - а това е същността на всяка една религия. Защото не Църквата е “там, където е правилното вероизповедание”, а всъщност правилното вероизповедание е там, където е Църквата. Именно видимата, осезаемата Църква. Тоест борбата не е просто за клерикална власт между Константинопол и Москва - борбата е за това кой би имал последната дума при оценката на всяко едно житейско явление от гледна точка на Евангелието - дали то е “свещено”, “богоугодно”, или пък “нечестие” и “грях”. И точно тук Йерусалимската патриаршия влиза в схватката като съюзник на Москва, който може би си има свои собствени сметки. Понеже за Москва преминаването на църковното първенство от Константинопол към Йерусалим е само междинно стъпка по пътя към окончателното въздигане на Московската катедра не просто като най-нов, “Трети Рим”, а като Православен Ватикан. Йерусалим очевидно има свое виждане по въпроса, опитвайки се да използва силата на Москва, но изцяло в своя полза. Ако се окаже, че патриарх Теофил няма зависимости от руските тайни служби, тогава явно в сила е втория сценарий, който посочихме, а именно - много мощни наднационални фактори искат да видят Йерусалим като един, единен и единствен религиозен център на света.

Каквато и да се окаже в крайна сметка истината за мотивите на патриарх Теофил III, едно нещо трябва да ни бъде пределно ясно: те нямат нищо общо с богословието!

- Какво мислите, дали тези вече стотици храмове в Украйна, унищожени от войната, или Киево-Печерската лавра, която сега е подложена на обстрел от руснаците — дали това по някакъв начин може да повлияе на оценката на руските агресори в световната православна общност? На оценката на тази война или на подкрепата за Украйна сред православните държави?

- Обстрелът на Киево-Печерската лавра предизвика неочаквано бурна реакция в цялата световна общественост. Дори ЮНЕСКО, под чиято егида е манастирския комплекс, официално осъди този варварски акт. В България, след като деликатно изчака да има някакво общо Синодално обръщение, със силни думи в подкрепа на страдащия украински народ излезе Русенският митрополит Наум. Този светотатствен акт на руските агресори остави дори платените рупори на руската пропаганда безмълвни и оправдаващи се. Наистина е необяснимо такова  посегателство над светинята от страна на тези, които уж водят “свещена война” за “защита на православието”. Досега ръка над Лаврата са вдигали само братоубиеца Андрей Бого-“любски”, татарите и болшевиките… вече и богоненавистникът Путин. Общественото мнение в България остро постави въпроса пред патриарх Даниил и пред целия свети Синод за липсата на адекватна реакция от тяхна страна. А аз си мисля, че може би Бог допусна това да се случи, за да може светът най-сетне да каже “стига” и да притисне бункерния плъх в ъгъла. Вижте как добре мина срещата на Тръмп със Зеленски във формата Г-7…

- В заключение, на фона на не чак толкова радостните събития и процеси в междуправославните и православно-държавните отношения, има ли някаква област, в която нещата биха били по-добри, условно оптимистично?

- Мисля, че ако търсим някаква особена област, то това е положението на фронта и въобще съотношението на силите на бойното поле. Въпреки огромното напрежение и свидните жертви, Украйна издържа на натиска и все по-очевидно се превръща в един нов Давид, побеждаващ чекисткия Голиат. Но моите мисли са насочени другаде. Аз черпя оптимизъм от вярата в Живия Бог, Който никога не изоставя чедата Си, и Който се противи на горделиви, а на смирени дава благодат! Мисля си за вашия президент Зеленски, “комедиантът”, който със своето достойно поведение просто разби всички мислими стереотипи, утвърдени от векове. Виждам колко много Бог обича този човек, който все още не Го познава така, “както трябва” - обича го заради неговата човечност и човещина, заради неговата жертвоготовност и принудено мъжество. Знаете ли, между юли 1940г. и юни 1941г. един друг мъж, стоящ начело на своята страна, е бил съвсем, ама съвсем сам, изправен срещу най-ефективната и мощна военна машина на своето време. И не е преклонил глава пред силата на злото, не се е поддал на изкушението да приеме протегнатата ръка за “мир” от агресора. И е доживял да види своя враг повален в прахта. Зеленски обаче е по-велик от Чърчил - в точно същата мяра, в която днешна Украйна е по-нищожна в сравнение с тогавашната Британска империя. 

Между другото, никак не е случайно, че Обединеното Кралство е най-последователния и всеотдаен съюзник на украинския народ. Просто британците чувстват тази историческа аналогия. Знам, че вашият народ е уморен от страданието, отегчен е от властите и е много гневен, но моля ви, потърпете още малко! “Който претърпи докрай, ще бъде спасен!”, обещава нашият Спасител. Украйна ще бъде спасена, победата ще бъде за героичния украински народ - и в името на прекрасните деца на Украйна, които ние в нашия манастир имахме благословението да подслоним неотдавна! Вашите деца са вашите ангели в плът. Не се колебайте да жертвате мило и драго, и дори живота си, за тяхната свобода!

 Амин!