Илиян Василев, bulgariaanalytica.org

Похвално е, че влизането в Еврозоната се поставя като непосредствена задача от това правителство – включително влизането в междинната зона – ERM2. Но управляващите пропускат да погледнат критично към ключови системни характеристики на българската банкова система. Предпочитат да се фокусират върху техническите критерии, без да оценяват равнището и дълбочината на рисковете и възможностите за конвергенция на българската банкова система в еврозоната. 

На фона на събитията около КТБ как мислите, дали имаме сериозен институционален капацитет да се справим със собствените си проблеми в банковата и финансова сфера, преди да не ги внесем в еврозоната? Имаме Централна банка, която надзирава и гарантира здравето на банковата система, но едновременно с това бивш и настоящ президент и властимащи се страхуват, че ще излязат нелицеприятни факти, които могат да застрашат конкретни банки и системната устойчивост. Дали опасенията са реални или опасността главно идва от кутията на Пандора със спекулативни интерпретации е без значение.
 
Какво послание смятате, че изпращаме към ЕЦБ, относно приемането ни в междинния механизъм на Еврозоната?
 
Нормално е да бъдат скептични, защото времето за снизходителност и самозалъгване изтече. Еврозоната няма нужда от нови пасиви или неясни стойности. Да, общият валутен дом в ЕС може да се тресе по шевовете, да няма дисциплина и мнозина да му предричат крах, но все пак ние искаме да влезем в този съюз, а не те при нас.
 
Решението за допуск до ЕРМ-2 е политическо и доверието е най-важната му съставка. Ако нещата действително са били зле по време на стенографираните срещи при президента, то каква е логиката в задържане на публичните факти при ясен и преобладаващ обществени интерес?
 
Ако споменаваните под сурдинка банки не са „гнили“ ябълки – все пак изтекло е достатъчно време, за да попълнят капиталовата си адекватност, да намалят лошите кредити, да подобрят отчетността и управлението.
 
Ако са все още има проблеми, така ли ще се справяме с рисковете, като ги крием от вложители, кредитори, инвеститори. Техните пари са на риск, не на политиците.
 
Ако пък разкритият проблем не е спeцифичен за отделни банки, а има системен характер, както ни посочват от Европейската комисия, МВФ и Световната банка, тайнствеността е пряко противопоказна. Тревожно ниво на лошите кредити, неадекватни капиталови резерви, отчетност и опасна концентрацията на кредити на свързани лица, каквито се разкриват в стрес-теста – какво от това ще решим със секретност?
 
Още в разгара на кризата с КТБ предупредих, че с форсирания по политико-олигархични причини фалит на банката, ние нито правилно диагностицирахме, нито терапирахме вируса – собствениците – инвестиционни банкери и кръга около тях. Именно политическия риск в системата, породен от моделът Кой? и неговото влияние е в основата и на сегашните ни терзания.
 
БНБ не е в състояние сама да противостои на нова банкова криза. Нищо не се е променило след КТБ – продължаваме да се намираме в режим на валутен борд, което ограничава възможностите на Централната банка да действа като кредитор от последна инстанция. Няма никаква гаранция, че Кой? е ограничил влиянието си и възможността да предизвика разрушително действия чрез прокуратурата ако прецени, че са застрашени властта му и трябва да упражни репресия.
 
Възможността на БНБ да реагира е пряко свързана с преценката на  правителството за целесъобразност. Тя е функция на интересите на политическият ни елит. Но всичко в последна сметка се гради върху доверието на обществото, което се изпарява, когато се засекретява достъп до свидетелствата за разум и опит.
 
И тук започват големите въпроси?
 
Оценките за стореното от правителството и политиците при кризата с КТБ не са еднозначни. Част от деструктивните въздействия върху банката са плод на предполагаемо умишлено бездействие, включително на министерството на финансите. По неясни критерии то реши да спаси една банка, а да жертва друга – професионален и балансиран дебат не е имало. Решението е взето в тесен кръг, без обективни и независими анализи. Трудно е да се спори, кое натежа повече – дали нуждата от бързо действие или защото са били уверени, че аргументите ще изплуват пост фактум.
 
Българските банки и независимостта на БНБ трябва да бъдат защитени от деструктивността на политическия ни елит. Докато западните банки или техните клонове у нас могат да си позволят да отказват кредити на протежирани от Кой? бизнесмени, защото имат „посланик“ и страна, която да ги защити, то банкерите в банки с български собственици нямат тази привилегия.
 
Цветан Василев е в Белград, без никакви възможности да влияе върху разпореждането с активите на КТБ и масата за несъстоятелност. Синдиците и квесторите свършиха доста за да насочат „ползите“ на фалита в „правилните“ ръце, докато държавата консумира щетите. Кой изобщо допуска, че това може да бъде актив при встъпването ни в ЕРМ2 или еврозоната?
 
Монетизацията на масата на несъстоятелността до този момент, не оставя шанс държавата да си възстанови кредитите към Фонда за гарантиране на влоговете на гражданите. Ако някой се тревожи дали разкриването на съдържанието на стенограми, в които според запознати гуверньорът на БНБ изрича нелицеприятни истини за състоянието на различни от КТБ банки, може да породи нова банкова криза, то той има основание.
 
Първото, за което всички можем да се досетим е състоянието на ФГВГ, чийто пасиви са три пъти над активите. От това по-голям риск за банковата система – здраве му кажи. Преди кризата в КТБ във фонда имаше близо 2 милиарда лева, които не достигнаха за да покрият всички гарантирани влогове. Днес са четири пъти по-малко. В момента има поне три банки, които са предмет на препоръки за вдигане на капиталовите резерви и подобрение на управленските практики при лошите кредити и тези за свързани лица.
 
Текущите резерви на ФГВГ са категорично неадекватни за съществуващия риск, камо ли за връщане на кредита по КТБ. Вариант с рязко вдигане на вноските на банките не е състоятелен, нито рационален, защото логиката на солидарната отговорност и споделения риск опира в нелогичната търпимост към дефицитите в надзора на БНБ, към реакциите на правителството и към „гредите“ в очите на банкерите-инвеститори.
 
Правилото гласи, че за банките трябва да се говори тихо, защото може да се създаде недоверие и напрежение. Но тази тишина може и се превръща в удобно прикритие за всякакви престъпления. Кой? стана с милиард по-богат след фалита на КТБ докато институциите и всички мълчаха. Докато публиката се съобразява с това правило една част от мълчаливите обедняват, а други се обогатяват.
 
Докога с тази сбъркана логика, че трябва да замитаме границата между лоши и добри банкери, да прикриваме грехове в надзора на БНБ и отговорността на управителите на банките? Порочните практики не са родени и не свършат с Цветан Василев. Ключовият системен риск е преминаващия от банка в банка тайфун от егоизъм и посредственост на политици, олигарси и обслужващите ги институции за сметка на националния интерес. Те заедно и по отделно контролират достатъчен властови ресурс, за да блокират БНБ и съдебната система в търсенето на отговорност и решение.
 
Кой разследва репресията на прокуратурата спрямо членовете на Управителния съвет на БНБ и натискът в началото на кризата, които накрая завърши със смяна на позицията на управителния съвет за състоянието на банката и възможността да бъде спасена?
 
Кой може да допусне, че към онзи момент в прокуратурата са знаели по-добре и по-пълноценно за терминалното състояние на КТБ и за последствията, отколкото Управителния съвет на БНБ? Ами тогава за закриваме надзора на БНБ и да прехвърляме тези функции върху прокуратурата.
 
И тук стигаме до най-важното заключение, тъй като прокуратурата няма този капацитет и не се предполага да го има, а БНБ не е била проактивната сила, то тогава някой извън тях, без да има право и пълномощия, е координирал действията им. Ето това е ключовия и неразпознат риск за националната сигурност. Няма гаранция, че този Център не действа и сега и че няма да реши да фалира друга банка или да снеме правителство.
 
Ако сте на мястото на ЕК и на ЕЦБ какви мисли ще Ви споходят? Забележете, главното не е дали една или друга оценка на ситуацията с КТБ или другите банки е била правилна или не, а за качеството на преценка, за независимостта на хората, които вземат решенията, за процеси, правила и процедури.
 
Моделът Кой? е възможен само благодарение на действие или бездействие от името и с парите на данъкоплатците през държавния бюджет за да се покрият щетите, които причинява. Дори съдебната системата да го защитава, никой не може да го спаси от гнева на хората и затова бюджетните пари са архиважни за да се потушат пожарите на общественото недоволство.
 
Рано или късно вирусът Кой? ще вземе следващата жертва, защото е по-силен от институциите, защото е самодостатъчна Система.  Правителство, Парламент, служби, прокуратура няма имунна защита, защото са част от него. В този смисъл иде реч за вътрешно тяло, неразпознаваемо като заплаха.
 
Не се учудвайте, че в Европейската Централна Банка и нейният екип ще наблегнат на неформалните критерии за членство в Еврозоната – качествата и капацитетите на институциите. В нашия случай те не са особено окуражителни – реформите буксуват, а още по-точно просто ги няма. Ключови институции са пленени от зависимости, политическият риск за бизнеса, включително и за банките, е неуправляем. Той прозира зад фасадата на привидната стабилност и спокойствие.
 
Подозирам, че най-накрая в правителство са стигнали до осъзнаване на заплахите от липсата на адекватен и независим надзор и собствени буфери в банковата система, които са несъвместими с модела Кой?. Дилемата е ясна – или трябва да махнат валутния борд, за може не правителството, а Централната банка да „спасява“ банките  или да намерят спешно път към еврозоната, като обуздаят модела Кой?
 
Не се кахърете за съдбата му, защото той вече изсветлява и кешира значително част от влиянието си през институциите и го превърна в милиарди собственост. Проблемът е, че неговият капитализъм е паразитен и опустошителен – ако няма топла връзка с банки и привилегировани кредити, му трябва свързаност с бюджета или участие в схеми с други по-креативни бизнесмени на принципите на доброзорното партньорство. Но без прокуратура и репресия зад гърба си не може.
 
Вариантът, в краен случай, е милиардерско „изгнание“ в чужбина.
 
Вие решете след горният анализ в чий интерес, дали и при какви условия трябва да се публикуват стенограмите при президента? Крайно време е гражданите да знаят кои банки се управляват добре и кои са с двойно дъно, а собствениците или управителите превръщат депозитите на гражданите в лично и групово благосъстояние.
 
Публикацията на стенограмите, сама по себе си, не е панацея. Но откровеният, експертен и публичен разговор по темите и най-вече реалните действия и промени са.
 
Не само и толкова защото искаме да влезем в Еврозоната, а заради самите нас.