Путинският застой просто няма идеология, по-страшен е дори от времето на Брежнев и СССР
Първият в Кремъл не готви бъдеще, не позволява да се появи този, който би могъл да управлява след него, казва философът, идеолог на евразийството
Интервю на Дмитрий Зуев, "Свободна преса"
- Господин Дугин, днес мнозина сравняват Русия със СССР от брежневския период, дори припомниха термина "брежневски застой". Намирате ли това сравнение за справедливо?
- Да, отчасти съм съгласен, защото усещането е същото. В късния съветски период имахме точно това чувство - нито насам, нито натам - не можем да се движим, заклещени сме в безвремието. Съветският съюз действително се беше заклещил. И в крайна сметка това доведе до парализа на мисълта, когато огромната, гигантска система просто рухна, защото комунистическата идеология престана да живее, престана да работи.
И цялата инфраструктура рухна, защото в някакъв момент този сенилен, късносъветски елит просто не можеше да мисли. Въобще не беше способна на това и все още жизнеспособната континентална държава, притежаваща огромни, неизразходвани ресурси, стана жертва именно на този ментален колпас.
На първо място той погуби Съветския съюз, а застоят беше просто ярък признак за този процес.
Аз виждам признаци на такъв ментален колапс и сега. Със сигурност. И той има сходна природа със съветския, неспособност за мислене, неспособност да видиш нещата такива, каквито са, неспособност да се сблъскаш с идеологическите предизвикателства.
Има и разлика между брежневския и путинския застой: в Съветския съюз съществуваше идеология, в някакъв момент тя започна да работи на празни обороти, не можеше да бъде подложена на reality check. Тя не съответстваше нито на реалността, нито на вътрешната воля. Тя беше "забила" и фактически пречеше, не позволяваше да се живее.
Но все пак я имаше тази идеология.
А сега изобщо нямаме никаква идеология, властта се бои от идеологиите като от огън. Путинският застой просто няма идеология.
В съветско време не беше позволено да мислиш, защото може да достигнеш до истината. Казваха ни, че има кой да мисли вместо нас: Ленин, Маркс, партията, пролетариатът.
В крайна сметка старческото политбюро се оказа единственият носител на "мисленето", но то не беше в състояние да го направи и оттук дойде "късото съединение" в брежневския период.
А в путинското време изобщо не е разрешено мисленето, не защото някой мисли вместо теб, а защото е опасно, не е полезно за кариерата, защото отнема ресурс.
В путинският застой аз виждам две фази:
Първата фаза беше "сурковската" (По името на съветника на Путин Владислав Сурков, автор на някои идеологеми като "суверенна демокрация", оправдаващата агресията срещу Украйна "новорусия", и "руския свят", който е там, където има руско езични, независимо дали това са суверенни държави), когато можеше да мислиш, но предпазливо, по някакви изкуствени, набелязани от президентската администрация "маршрути".
И ако някой започне по-ярко да мисли, веднага намираха човек, който да прилича външно на него или по име, създаваха непременно дублиращи политици, партии, движения.
Забрана няма, но има подмяна.
И по този начин беше създадена управляема система с тези така наречени "партии", които просто са държавата, а не партии.
А във втората фаза, последните близо 10 години, въобще изчезна всякаква мисъл. Изчезна дори фиктивната мисъл от "епохата на Сурков", технологично тя явно няма голямо значение за властта.
Преди това, което правеше Сурков ни изглеждаше ужасно, а сега вече разбираме, че тогава поне имаше някаква симулация на интелектуален процес. След това отпадна дори и тя.
Сега дори и когато Путин публикува някакви верни, правилни тези, които разни хора му пишат, личи, че той няма никакво отношение към тях: някакви добре сглобени изречения, които никого с нищо не задължават, на първо място него самия.
- А Вие лично имате ли политически амбиции?
- Отначало, след като Путин влезе в Кремъл към моите идеи за евразийството се отнесоха много положително.
Поканиха ме веднага след като Путин дойде на власт, казаха ми, че при Елцин са ни управлявали отвън, а сега ще има не атлантизъм, а ще процъфтява евразийството.
Аз искрено повярвах в това, включих се с идеи, с инициативи. Вярвах, че ето сега, с Путин, няма да има никакви прегради за реализацията на евразийството. Но не съм искал пост или роля за себе си.
Тогава публикувах "Основи на геополитиката", които промениха стратегическото мислене, особено на силовиците и военния елит.
Така че, отначало, когато Путин дойде на власт, първите две години бяхме много тясно свързани. Виждах как просто вземат моите идеи и ги реализират: Евразийският съюз, геополитиката, суверенитетът, даже суверенната демокрация, която се приписва на Сурков е взета от моята система на геополитиката.
Започнаха евразийските инициативи, мен Кремъл ме посъветва да създам Евразийска партия, казаха ми, че тя ще бъде много влиятелна.
Но постепенно нещата се променяха и разбрах, че няма сериозно отношение към тези идеи и инициативи.
Това беше много болезнено, защото смятах, че изпълнявам мисия именно от гледна точка на политическата борба, защото в средата и особено края на 90-те (При Горбачов и Елцин) това беше борба. Онзи режим беше нелегитимен, държавата се управляваше от антируски, русофобски елити, онзи режима стоеше на западни либерални позиции съвсем открито, а аз ненавиждах всичко това, исках да бъде унищожено.
И когато Путин дойде на власт носен от тази вълна и започна да говори приблизително същите неща, аз много се зарадвах и помислих, че мисията ми е изпълнена.
Но постепенно започнах да забелязвам, че този "застой", за който говорихме започва да се проявява.
Много неща не ми бяха ясни, не разбирах защо идеите за възраждане и укрепване на суверенитета на Русия не се прилагат. Отначало мислех, че противодействат враговете: агентите на влияние на Запада, либералите, политическия елит.
Но с тях можеше лесно да се справим, ако евразийството имаше подкрепата на първия човек.
Но уви, вниманието към евразийството отмина.
Освен това борбата отвън срещу евразийството продължава: мен ме прогониха от YouTube, наложиха ми санкции, не мога да пътувам в страните от Европа, НАТО, следят много внимателно, а Евразийското движение е в списъка на санкционираните организации.
За тях аз съм един от главните идеологически противници.
Но аз съм съсредоточил работата си на "външния фланг": там има потребност от нашите идеи, там расте броят на привържениците на евразийството и ненавистта към глобалните елити.
- В съвременна Русия, след 1991 година, пораснаха вече няколко постсъветски поколения, хора, които днес са в политиката, в бизнеса, в обществения живот. И за тези хора поляризацията е норма. Ти или си "патриот", или си "либерал". Или си етатист, или си яростен опозицонер. И практически няма поле за политически диалог. Как оценявате тази ситуация - като признак на криза или това е нормална тенденция, в която обществото може да се развива?
- Да, има разделение в обществото. Но то не е свързано, да речем, с две идеологии. Като минимум едната половина няма идеология.
Хората, които в постсъветското общество се обявиха "за" либерализма имат тази обща идеологическа структура. Освен това либералният полюс притежава доста сериозен властови ресурс. През 90-те години победи именно тази идеология, тази система на мислене, този светоглед и тя доминираше в продължение на 10 години.
През това време патриотичната половина беше в глуха отбрана и не можа да изгради идеологическа структура.
А мнозинството от старите действащи и активни либерали съвсем не са дисиденти, а партийни работници от късносъветския период, комсомолска номенклатура, циници, властолюбци, които в името на властта и материалната облага бяха готови да служат на всекиго.
Те избраха да служат на тази идеология, която им предоставяше блага, сакрализираше тези блага. Затова и в значителна степен те съставляват основата и ядрото на постсъветския елит.
Това е нашият "либерален" елит. Те не са убедени в либерализма, не са като Валерия Новодворская или Лев Пономарьов, истински либерали, хора, които имаха принципи и даже през 90-те бяха маргинали.
Сега имаме либерали от друго поколение: бивши комсомолски секретари, бивши агенти или служители на КГБ, късносъветски хора, заемащи високи постове, които са видели в либерализма своя исторически класов шанс.
Те не са готови да страдат в името на тази идеология, както дисидентите, които преминаха през кръговете на ада заради убежденията си и се оказаха никому ненужни на фона на тези комсомолски издънки.
Съвършено омерзителна прослойка, която днес е основата, ядрото на управляващата класа.
Те доминираха открито, еднозначно при Елцин. При Путин са малко завоалирани, отсъпили са мъничко, но едва-едва, но са си тук, никъде не са отишли.
А на тях се противопоставя второто направление - патриотичното. Тук не виждаме никаква идеология, а само отхвърляне на либералната идеология. Защото сред патриотите има и ултралеви, и носталгични комунисти, и националисти, и православни, и монархисти — който се сетите.
Това просто е народът, докато либерализмът е елитът.
Смътно, частично може да видите патриотични или консервативни елементи у самия Путин или при силовиците, или при военните. Понякога и в някой чиновник.
В някои случаи властта се обръща към патриотите, за да получи легитимност от тях, но запазва основните лостове на управление в ръцете на либералите.
Властта всъщност никак не иска нито една от тези сили да надделее и затова отвреме навреме нанася преватнивни удари срещу най-яростните и крайни прояви на опозиционност.
Едновременно с това властта още по-силно се бои от патриотичната идеологизация, затова се е вкопчила със зъби и нокти в някакви карикатурни образования, такива политически паразити, като парламентарните партии призвани да заменят лявата и дясната идея.
Те бяха създадени и провесени като чучела за защита от пробуждащото се народно самосъзнание още през 90-те.
Властта здраво се държи за тези симулации, защото се бои от пробуждането на патриотичната част, от това, че ще и се наложи да се съобразява с нея, някак си да се договаря.
Затова още преди 15 години пристъпих към оформянето на "Четвъртата политическа теория. Тя е резултат от цялата ми политическа философия, синтез на идеите ми: евразийски, национал-болшевишки, консервативно-революционни, традиционалистки, — които съм "измислял" през целия си живот.
- Но кой, според Вашата теория, ще бъде носител на народната воля? Как ще се случва волеизявлението? С избори или по някакъв друг начин?
- Знаете ли, Четвъртата политическа теория не дава еднозначен отговор на този въпрос.
Всеки народ, всяка традиция, всяка цивилизация е различно организирана.
Когато става дума за цивилизации, за държави-континенти, демокрацията трябва да има различен характер, в зависимост от една или друга култура, религиозни институции, може да има различни форми на волеизявление.
Не случайно, например съществува израза Vox populi vox Dei — волеизявлението на народа всъщност е тясно свързано с пророци, оракули.
Самият народ често може да не знае както иска, а когато се събере заедно, в някакви особени ритуали, той може да получи това знание.
Народът не е съвкупност от индивиди, той е нещо повече.
- Виждате ли днес политици, които са способни да преодолеят кризата, да транслират нови идеи, ако Путин се оттегли? Някой от несистемната опозиция, подставено лице или някой, който засега е скрит от нас?
- Не, не виждам, защото не позволяват да бъдат видени.
Тези, които са във властта сега до такава степен не мислят за бъдещето, че правят всичко възможно това бъдеще да не съществува.
А това бъдеще, което ще дойде след Путин, то по никакъв начин не може да бъде свързано с него.
Защото Путин не готви бъдеще. Не говоря за наследник, Путин не позволява да се появи този, който би могъл да управлява след него.
Не позволява да видим тези хора.
И аз не ги виждам, както и никой друг не ги вижда.
Тези, които са на показ, явно не са "тези", нищо не са. Показват ни тези, които нямат шанс да станат каквото и да било. И крият тези, които имат шанс. Това е просто стратегия.
Бъдещето зрее там, където не прониква погледът ни.
Путин превърна своето управление в едно безконечно настояще. Мисля, че той се е отрекъл от бъдещето, ограничил се е с настоящето, в което той е всевластен суверен.
Но бъдещето не му принадлежи. Той замени пълновластието в настоящето срещу възможността за участие в бъдещето.
Когато този период свърши, всичко ще започне отначало. Тогава и само тогава може някой да се "появи". Някой ще се разкрие и ще видим, че зад празната обвивка на отегчителната путинска рутина всъщност е имало някой, някой, който се криел там ще излезе, когато дойде времето.
Но засега заповедта към всички е да не си показват носа, да се преструват, че не съществуват. Да се преструват, че всичко ще продължава така винаги: такава една дълга държава, толкова дълга, че ще успеете да остареете и да умрете, докато тази дължина бъде измерена. Просто някаква такава епоха.
Затова смятам, че Путин е консервативен нихилист, "нихил", тоест, "нищо".
Това е проточил се момент от прехода, вече всички забравиха откъде "прехождаме", къде "прехождаме".
Новото поколение израсна в това състояние на полудрямка - не можем нито да заспим, нито да се събудим наистина. Хората изивяха живота си в този путински режим.
И политиката, животът, историята, ще започнат едва когато Путин си отиде. А това "нищо" в което живеем или ще бъде запълнено с нещо или окончателно ще рухне.
Превод: Faktor.bg