Димитър Попов

Историческа справка

От историята е добре известен първия неофициален Триумвират в Рим - Гай Юлий Цезар, Марк Крас и Гней Помпей, които доминират в Римската република няколко години. После триумвиратът се разпада и започва гражданска война, след която победителят Цезар е обявен за император.
…
На пръв поглед политическата криза у нас в последните години се развива по закони, добре известни в политологията и практиката: читави лидери няма, електоратът им намалява, твърдите ядра вземат връх и се радикализират, партиите ги фетишизират, за да оцелеят, заради тях чертаят червени линии помежду си, което пък още намалява подкрепата им и води до скандали и до разцепления дори в самите партии. Логично е когато обществото се е обособило не на социални групи, а на племена, партиите също да се цепят на племенна основа и това го виждаме у нас ежедневно.

Последствията за държавата са драматични: 

дълбока институционална криза и блокаж на държавния апарат на всички равнища. Тъй като парламентите не излъчват правителства, работят само по няколко месеца и предизвикват следващите безсмислени избори, които отблъскват още избиратели, мнозина вече не виждат смисъл в такава демокрация. Стават актуални и въпросите за самата многопартийната система, и дали тя няма все пак алтернатива в авторитарните режими, които биха поставили на карта  републиканското управление на страната.
Дотук последиците от кризата могат да се предвидят и би трябвало да засегнат всички политически играчи. Само че у нас нещата се развиват по различна логика, с много въпроси без отговор. Например: защо са засегнати само някои партии, а не всички? Защо едни лидери имат големи неприятности, а други нямат никакви? Защо кризата вилнее в парламента, но не засяга президентството? Защо липсват финансови и социални измерения след такъв политически хаос?
Тези въпроси будят сериозни съмнения относно стихийния характер на процесите у нас. Те навеждат на мисълта за 

театрална буря,

 която не бива да размества дълбоките пластове под повърхността и следва логика, неотговаряща на публичните очаквания за промени в обществения договор и ново лидерство.
Какъв е сюжетът всъщност и наистина ли в страната цари театрален хаос?
В България има 

трима големи политически играчи

 в момента. Първият безспорно е Бойко Борисов. Той предвожда най-голямата партия и заради дългото си управление има свои хора в държавната администрация на всички нива. ГЕРБ владее и местната власт, което е огромен ресурс в ръцете на опитен управленец като Борисов, защото именно кметовете по места са реалната власт в страната. Промените в конституцията пък му дадоха контрол върху служебните правителства и силно ограничиха властта на неговия основен противник президента. В съдебната власт и в прокуратурата той има толкова влияние, колкото има и Пеевски. Освен това не са тайна връзките на Борисов и в икономически, и във финансови структури, които го правят сериозен фактор и в средите на бизнеса. В някакъв смисъл Борисов, вече не като премиер, контролира поне половината от реалната власт в България и това е достатъчно видимо в случаи като този с Калин Стоянов, който си отиде само след едно изречение на Борисов.
Другата мощна фигура е президентът Румен Радев. Той контролира ДАНС и специалните служби, вече е с втори мандат и има опита и политическия кураж да се държи като лидер с голяма обществена подкрепа. Освен това единствено Радев има стабилна държавна институция зад гърба си. Това му позволява дори да нарушава конституцията без да му мигне окото - последния път с върнатия мандат на Горица Кожарева и бруталната намеса в реденето на служебните министри. Той очевидно не се страхува от Конституционния съд, който не го санкционира и предишния път, когато назначи Кирил Петков като двоен гражданин; не се страхува и от безпомощния парламент. Освен това Радев привлече кръг от бизнесмени около президентството, лобира за интереси в банките и в енергетиката, което го направи силно приемлива фигура за олигархията в страната. 

Третият мощен фактор беше и все още е Делян Пеевски. Като председател на ДПС, и в същото време като наследник на Илия Павлов в Мултигруп, Пеевски натрупа огромен финансов и икономически ресурс, политическа власт, медийно влияние и контрол върху определени съдии и прокуратурата – един репресивен държавен орган, който плаши враговете му. С този ресурс Пеевски стана символ на завладяната държава и утвърди ДПС като политическа корпорация с ясен олигархичен профил. Освен това Пеевски зае една свободна геополитическа ниша – тази на яростен защитник на геополитическата ни ориентация към Запада. Зад гърба си с Доган и неговата етническа партия, той получи и мощното рамо на Турция в определени моменти. Това му даде куража да поиска открито властта и публично да се обяви за равностоен лидер на другите двама, макар да му липсва опитът, който те имат.

Всъщност тази тройка лидери, този триумвират, успешно дирижираше процесите в страната през последните години и осигуряваше баланс на интересите между три центъра на власт в държавата. И за тримата беше удобно да има слаби парламенти и безотговорни служебни правителства, така че реалната власт да се разпределя между тях задкулисно, без намесата на парламента и на неудобните партийни агитки. 
Естествено, тримата не се понасят психологически и това е част от играта, в която 

значение имат само интересите,

 а не харесването. Компромисите и битките между тях бяха видими и се редуваха с променлив успех. Когато единия от тях ставаше твърде силен, другите двама бързо го сваляха на земята. Това се случи първо с Борисов, който изгуби премиерския пост завинаги, после и с Радев, който беше победен от сглобката и загуби контрола на служебните правителства.
Накрая дойде реда и на Пеевски. Когато заяви амбиция за цялата власт, за половината министри в коалиционно правителство с Борисов, и за всички облаги в парламент, контролиран от мнозинство на ГЕРБ и ДПС, той стана неудобен, защото при такова редовно правителство, Радев щеше да е само церемониален президент, а Борисов щеше да е съвсем зависим от Пеевски партньор. Това не хареса на двамата от триумвирата. Борисов отказа такава коалиция, внесе правителство на малцинството и трепери до последно да не мине, а Радев дръпна за шлифера ИТН и така осуети всякакво мнозинство в парламента. 
После Доган получи обещание от двамата големи, че ако си върне партията и отнеме на Пеевски политическата власт в ДПС, ще заеме неговото място в триумвирата и битката започна с пълна сила.
Пеевски обаче не се предаде. Той показва хъс да се бие с противниците и го прави успешно засега. Притисна Доган и му отне големите благини от ТЕЦ- Варна и другите свързани фирми. Осигури си ръководствата на ДПС в поне 12 области, а и партиен устав, който го прави несменяем лидер засега. Освен това притисна геополитически силно уязвимия по руска линия Радев, като му напомни за предишни прокурорски дела и шпионите в президентството. Прикачи му и прякора мистър Кеш около сделката с Боташ и далаверите на Копринков. Пеевски не е глупав и не отвори фронт срещу хлъзгавия Борисов. С него той се държи като огорчен съюзник, а не като враг, но очевидно няма да забрави предателството му. Колко ще удържи в такава битка Пеевски е риторичен въпрос – няма да е дълго! След поредните избори през октомври той или ще е лидер на малка партия в парламента, или просто ще изчезне от политическата сцена. 

Въпросът е какво ще правят другите двама от триумвирата без него?
Преди всичко трябва да се разделим с идеята, че Радев иска да си направи своя партия, която да оглави лично. От поведението му досега личи, че той предпочита да има кръг от партии, които гравитират край него, и работи за това неуморно. Възраждане, която не е необходимо да ухажва, защото по руска линия са съвсем близки, винаги е готова да го защити при нужда. ИТН, която също обслужва Радев и е зависима от олигархичния кръг, който президентът създаде около себе си, в трети парламент доказва колко е зависима от неговата воля. Другата партия, БСП, досега му се изплъзваше, но Нинова я няма и тече процес на овладяване през Зафиров и Гуцанов, които търсят контакти с президента. Новата тактика – да има няколко партии край себе си означава, че той не се готви за партиен лидер, а 

за олигарх, 

който ще владее и политическите, и икономическите процеси, които се развиват паралелно в нашите географски ширини.  
Борисов от своя страна има същата тактика: да направи кръг от партии, които в бъдеще да гравитират около него. Едната е неговата ГЕРБ, в която въпреки намаляващите избиратели и броженията сред лидерите, разцепление и вътрешни скандали няма. Другата е ППДБ. Колкото и странно да звучи за някои, именно Борисов не позволява в тази коалиция да има сериозни трусове, които беше логично да се очакват с лидери като Киро. Борисов не използва момента да приключи с ППДБ още в началото на тази година, когато Пеевски беше готов да ги погне с пълна сила. Вярно е, че със сглобката им намали избирателите, но те са все още достатъчно за бъдеща коалиция. Борисов упорито се надява да използва поне ДБ като партия от своя евроатлантически кръг. 

Същата надежда има и за ДПС. Той не се разбира с хлъзгавия като него Доган, нито с твърде амбициозния Пеевски, затова ще изчака развръзката и ще предложи нещо като договор по интереси на победителя. Но той не отписва и двете ДПС от своя кръг, напротив, надява се, че ако партията на Доган се разцепи, или ще привлече едната и половина за бъдеща коалиция, или пък ще се договори поотделно и с двете, за да не отиде другата половина при Радев. Затова Борисов не воюва открито нито с Пеевски, нито с Доган – надява се и на двете страни за редовно правителство. След изборите през октомври обаче Пеевски ще бъде твърде слаб, за да доминира, а Доган ще бъде по-малко хлъзгав и по склонен на компромиси и на всичко, което Борисов му дава.
Ако описаният сценарий наистина работи, а това изглежда много вероятно, следващите избори ще се окажат 

задънена улица 

по няколко причини. Първо – Радев няма да има достатъчно партии за правителство или коалиция заради руската си връзка. Второ – не е сигурно дали мнозинство на ГЕРБ с ППДБ и половината ДПС ще е гарантирано в парламента. Това означава само, че една от партиите около Радев трябва да мине при Борисов, което е много малко вероятно. По-скоро е възможен кабинет като служебния на Главчев, реден от Борисов, Доган и Радев зад кулисите, а самия Димитър Главчев да се окаже най-дълго управлявалия премиер в българската история.

Ако този сценарий се осъществи, той едва ли е планиран от някого предварително. Просто лидерите и обстоятелствата в страната са такива. Що се отнася до историческата справка от Римската република, която преведох в началото, тя е само напомняне, че от историята трябва да се учим. Естествено триумвиратите и империите ги няма в 21-ви век, в който и граждански войни няма, защото рекламодателите са ги забранили.