Разни таралежи се таралежят по телевизорите. От време на време гледам по малко - по много не е здравословно, така че лекарите са ми забранили – и ту се смея, ту плача.
Първо, смея се на таралежите, защото ги виждам колко са смешни.
Единият, дето Слави го гласи за държавен вожд на каишка, бил учил в не знам си кой престижен австрийски университет. Абе, всъщност – не точно бил учил, а бил ходил там като стипендиант да чете в местната библиотека подходяща литература за дипломната си работа.
Ами с това по принцип не се фукаш особено, бе, г-н небъдещ премиер. На жена ми като докторант ѝ предлагаха стипендия за 6 месеца в Холандия мисля, ама тя отказа. Будала, трябваше да отиде и после да твърди, че е завършила в Амстердам.
Другият, бях изненадан да чуя, говори за себе си в царско множествено число: Той има доверието на Вожда, Той няма да предаде четата, Той е от не знам си къв храбър род и други подобни. Освен това изпада в особено подозрителен възторг винаги, когато спомене себе си, своите минали и бъдещи чутовни дела.
Сигурно мнозина не помнят, но така преди 25 години говореше
един политически клоун, наречен Жорж Ганчев
Не искам да му местя кокалите, но тогава човекът беше използван от кукловодите, за да разсейва народната мисъл в правилната за кукловодите посока. Сега каква е целта на занятието с този, не е още съвсем ясно.
Той щял да става вътрешен министър, правосъден министър и какъв ли не още. Ами да става, поводите за кодош в тази страна никога не трябва да свършват, щото иначе ще вземем като общество да се развием в някоя правилна посока, а тогава кукловодите какво ще правят, горките. Не, че опасността от това е прекалено голяма, де, но такава винаги съществува в една страна, пълна с дървени глави – никога не знаеш някой Вуте с какво може да те изненада.
Смешен е също и онзи таралеж, дето, кой знае защо, му викат Тошко. Той говори така, сякаш знае всичко, а за онова, което не знае – никой няма право да го пита. И също за онова, за което не иска да бъде питан. Всъщност, като се погледнат нещата по-отблизо, човек разбира, че никой няма право да пита Тошко за каквото и да било, освен за онова, което той благоволява да иска да каже. И което казва, дори без да е питан.
Много умно, много демократично, много диалогично, много принципно и много политически издържано е това поведение, направо в най-добрите български традиции. Ашколсун, машалла, аферим, бе, чоджум! (Така де, да дадем и ний доказателство, че чужди езици назнайваме, щом шоумените подбират господа министърите по езиците им, могат и нас да подберат за висока държавна служба.)
Но да се върнем на Тошко. Като го гледам как се държи и като го слушам как говори, мислех, че е голям началник, а той бил просто зам.-шеф на партията със смешното име „Има такъв народ“. А представяте ли си какъв гръмовержец е шефът му?
Ама сигурно си го представяте. Той по телевизора не се явява, щото така му се иска, обаче от време на време пуска по някоя смешка във Фейсбуката. Последно например каза, че всички останали партии са предатели, защото най-вероломно не искат да правят онова, което той каже.
Не знам как на нормален човек, особено такъв, който напира да се занимава с политика в дадена демократична страна, му хрумва да се държи по този начин, но съм сигурен, че човекът не е изкарал дори кратък курс по политология, но може би е намерил на тавана трудовете на Ленин и Сталин, та от тях да е възприел принципа, че
той самият винаги има право, а останалите да го духат,
дори ако има опасност да го издухат.
Като говоря за смешни таралежи обаче, не трябва да пропускам онези, които вече цял месец гледат в устата и чинно чакат какво гореописаните ще съчинят и ще им предложат. Нещо повече – гънат се около тях и подвикват: ами помислете и за нас, не ни оставяйте, не клатете лодката, ако искате да ви помогнем да я тикате и други подобни.
Направо ми се къса сърцето за тях. Разумните хора отдавна, още от първия опит през април, а други още от началото на протестите през миналата година, отчетоха, че с тези хора работата няма да стане, защото, независимо, че са събрани в тъй наречените „партии на промяната“, те не могат да променят нищо, дори себе си. Имам предвид – не могат да променят навиците си да говорят политически глупости с такъв апломб и блясък в очите, сякаш не говорят политически глупости; да се бият с книжни тигри, докато книжните тигри ги победят; да фантазират вихрено, дори когато реалността ги удря през пръстите. Просто не знаят как се прави това.
Така че като видя Манолова, Дончева, Хаджигенов, Иванов и другите да се вайкат по телевизора заради пълното политическо пренебрежение, което демонстрират към тях не само Слави, а и неговите гавази, ми става смешно.
Съжалявам да го кажа, но така ми идва отвътре. Не, всъщност излъгах – не съжалявам!
Тази страна напълно заслужава себе си
Тези политици са такива, каквито „народът“ е излъчил изсред себе си и е пратил на жълтите павета да го представляват. Те са точно такива, каквито хората са ги избрали и могат точно толкова, колкото избирателите им очакват от тях.
Майната им!
А няколко думи за БСП и нейното участие във войната на таралежите за това кой повече глупости ще надрънка няма ли да има – ще попита някой. Ами да, ще има. БСП, оказа се, е еманацията на цялата българска политика, квинтесенцията на всичко, което се случва в България напоследък, мръсната пяна, която избива отново на повърхността, щом пуснеш вентилатора в кенефа.
Слави отговорно, пред френски вестник, заяви неотдавна, че неговите идоли в политиката са Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. В самия връх се е прицелил, няма що, за малко даже да го заобичам като брат, защото и аз мисля, че тази двоица трябва да търсим за пример.
Но не, оказва се, че Слави само се докарва пред някаква хипотетична публика като мен - иначе нямаше с охота да се сговаря за сътрудничество с БСП и да приема като свои нам си колко от техните политики.
Рейгън и Тачър никога не биха си плюли на суратя, като се сговорят с комунистите,
обратно, те направиха всичко възможно да ги притиснат в ъгъла и да ги изчегъртат от световната политика. Това не става като се прегръщаш с тях.
За пчеличката Мая и Поразяващата уста Дончева подобна прегръдка е по-разбираема, все пак, били са сред вождовете на тази партия и не се срамуват от това. Какво да кажем обаче за готовността на „десни“ хора като министър Христо и генерал Наско да седнат на една трапеза с комунистите? Ами по-добре нищо да не казваме, а? Защото ако кажем каквото и да било, ще ги обидим, а така ще обидим и себе си, хората, които ги избират и им възлагат надежди.
И накрая, но, както гласи клишето – не на последно място – смешни са ми таралежите, дето по разни телевизии задават развълнувани въпроси на всички дотук споменати.
Да, знам какво е нивото на журналистиката в милата ни Рòдина, знам че тук всеки, който се покаже веднъж по телевизора става звезда, а онзи, който се показва всеки ден, е цяло съзвездие. Но изглежда съм непоправим оптимист - всеки път, щом погледна екрана, очаквам да чуя умен въпрос, да видя достойно поведение, да попадна на поне един читав човек, който е изучил занаята от нулата, знае как се правят нещата и му стиска да ги направи.
Не би. Онова, което виждам, ме хвърля в потрес. Разни кифли, дето изобщо не знаят за какво става дума, стоят пред микрофона, само за да може Тошко Африкански да си упражнява иронията и да изглежда велик на техния фон – нищо, че те имат джуки и цици, а той няма.
Други пък, защото така са ги учили и толкова могат, се надпреварват да подават реплики на новото политическо началство, за да може то спокойно да разясни на електората великите си идеи за това как великите му идеи ще станат достояние на всички, веднага щом великите идеи се зародят в главата на новото политическо началство.
Но най-лоша е третата категория таралежи в журналистиката – онези, които знаят правилните въпроси, но не ги задават. Има и такива, малко са, но ги има.
Както казах, всички тези ме разсмиват неистово всеки път, щом ги погледна. Лошото е друго – че същите тези ме и разплакват неистово.
И то по същите причини, поради които ме разсмиват.