Димитър Бочев
Тези дни – съобщиха международните осведомителни агенции – е починал предполагаемият убиец на Георги Марков – Франческо Гулино. Като човек, познаващ добре материята и спътник на Георги от живота към смъртта, ще уточня, че за мен Гулино е не предполагаем, а
несъмнен убиец – атентаторът на моста „Ватерлоо”
над Темза е. И колкото и да ме уверяват мои приятели и съмишленици, че не Гулино е важната фигура в това грозно престъпление, че Гулино е само физическият извършител, зад когото стоят други сили и личности, върху които трябва да се фокусираме, аз не им вярвам. Впрочем, вярвам им, но само донякъде. Съзнавам, че без задкулисните, без моралните убийци, нямаше да ги има и физическите, но това е само част от истината. Защото е вярно и обратното: без физическите убийци също нямаше да го има убийството.
Моралните и физически убийци са едно,
ортаци са, вплетени са в един общ механизъм, обединени в една злодейска българо-съветска машина за насилие, разруха и смърт. Несъмнената морална престъпност на високопоставените морални престъпници от ДС и КГБ не омаловажават несъмнената престъпност на атентатора Гулино – извършеното от него престъпление е също морално. Точно така, както личността на Гулино не може, не бива да послужи като извинение и алиби за проектантите и стратезите на едно от най-грозните престъпления в цялата ни хилядолетна национална история. От което пък формалнологически следва, че нашата преценка трябва да бъде двустранна, че и в нея всеки трябва да си получи заслуженото. Кесаревото – кесарю.
Както писах за рускоезичното издание на сп. „Континент”, когато новината за убийството на Георги ме застигна със разплакания и гневен глас на брат му Никола в телефонната слушалка, и в огъня на неописуемата болка аз начаса осъзнах, че през онзи проклет септември на 1978 г. в сърцето на Лондон палачите му убиха и част от мен самия – и това беше по-добрата част. А само допреди месец-два крояхме рамо до рамо такива оптимистични и заредени с толкова ненаситен живот проекти за сътрудничество, за издателска дейност, за съжителство като приятели и колеги в РСЕ, накъдето Георги се беше запътил! Какво да се прави – изстреляната в бедрото му отровна сачма се оказа по-бърза и точна от благородните ни намерения.
Преди време писах, че убиецът на един писател е многократен, масов убиец, сравним с убиеца на бременна жена. Както убиецът на бременна жена убива заедно с нея и плода в утробата й, така и убиецът на един литературен творец убива и всички онези образи, сюжети, фабули, вълнения, които писателят щеше да създаде, ако беше останал жив. А Георги не бе просо и само писател – той бе автор с неимоверен творчески талант, душата му бе пълна до пръсване със съдби и ситуации, които вибрираха нетърпеливо на върха на даровитото му перо на път към хартията. Всичко това мултиплицира извършеното убийство, адресира го и го преадресира и до всички онези персонажи, които фигурираха в творческите намерения на писателя. Така погледнато,
със смъртоносния изстрел Гулино е ограбил и нас,
неговите съвременници, и цели бъдещи поколения духовно, лишил ги е от несъмнените шедьоври, които Георги щеше да създаде за всички нас.
За литературното наследство и за гражданския път на писателя след насилствената му смърт бяха направени десетина документални филма. В почти всички, за да не кажа във всички, съм участвал и аз някак си, всички са преминали и през моята личност. Последният филм „Накаран да замлъкне” бе поръчан от престижната частна телевизия RTL и бе дело на германския режисьор и продуцент Клаус Дексел. След българската премиера на филма преди някоя и друга години в кино „Люмиер” Клаус покани част от участниците в снимките, между които и вдовицата на Георги Анабел, на нещо като ритуална вечеря. (Въпреки че присъствието му в сюжета бе осезателно, Гулино не бе между гостите.) В разгара на полемиката, когато вече пообъркахме броя и реда на бутилките, домакинът ме запита, как ми е харесала лентата, а аз отговорих без капка ирония: „Щеше да ми хареса повече, ако беше завършила с обесването на Франческо Гулино.” Клаус нищо не рече, но спонтанната му усмивка бе красноречив отговор.
Всъщност филмът на Дексел бе продължение на грозната национална традиция чужди творци,
чужди автори, чужди моралисти да ни обезщетяват за родните ни злодеяния
Чужденци са почти всички режисьори и сценаристи, които реабилитираха на екрана морално, граждански и литературно името на Георги Марков. През това време неговите сънародници и колеги, братята му по перо, които той превъзхождаше и творчески, и морално, бяха заети с друго: да продължат и довършат чрез клеветите и хулите си престъплението, да доубият писателя литературно и граждански. Така по стародавна балканска традиция те си отмъщаваха на Георги, че, за разлика от тях, той съумя да се себесъхрани и нравствено, и творчески в най-безнравствените и ялови времена в хилядолетната ни история. Така е било винаги:
който не може да твори, мъсти
А Георги? Георги няма нужда от това – в неговия неравен път по дъгата на земята литературата триумфира над злото, благородството на художественото му слово е най-достоверният сертификат за моралната капитулация на всичките му убийци – физически и нефизически.