Европа като култура, Европа като менталност е недостижима за ленивия и разплут руски ум

Виолета К. Радева, специално за Faktor.bg

Поредната завоевателна война, която Руската федерация води от 24 февруари 2022 г. срещу суверенна Украйна, отново разпали страстите около „великата руска литература” и нейната роля при формирането и възпитаването на поданиците на Северната империя, без значение как се е наричала през вековете и дали е била управлявана от самодържец сатрап, болшевишки палач или авторитарен кагебеец. Зверствата спрямо цивилното население, извършени от руските солдати в окупираните украински градове и села, от които бяха изтласкани тези дни, изумиха и отвратиха световната общественост. По последни данни на световните медии, потвърдени и от министър-председателя на Украйна Денис Шмигал, руската армия се е изтеглила изцяло от три украински области: Киевска, Черниговска и Сумска.  
Това е по същество провал на генералния план за „блицкриг”, разработен от висшето военно командване на РФ. Провал на обявената от Путин задача да бъде завладяна и окупирана цяла Украйна, за да се извършела „денацификация” и демилитаризация на суверенната съседна на Русия държава. Руската армия не само се провали и не постигна успех, но понесе много сериозни загуби. Какви са мащабите им – трудно е да се даде обективна оценка, защото Кремъл мълчи за тях, отрича ги и само сателитни снимки показват изоставена, обгоряла, ръждясала руска техника край Киев.
 Успех не постигна, но пък достигна небивали 

висоти в зверствата си

 към цивилното и беззащитно население, в уродливостта, в разголването на това, което всъщност представлява руснакът – звяр от онези, допотопните. От онези динозаври, бронтозаври и други първични зверове, лишени от следи на мозъчна дейност, притежаващи само огромно, безполезно тяло, унищожаващо де що срещне по пътя си... 
Успех не постигна. Но постигна всеобщо отвращение и погнуса в цял свят.  Освен потресаващите кадри с обезобразени и разчленени трупове, до световната общественост  достигна и страстният, гневен, но толкова дълбоко разтърсващ текст на Олена Пшенична от Киев за „великата” руска култура и за „великото” руско изкуство. 
Цитирам някои от пасажите:
„Всеки път, когато говорите за големия руски балет – излива наранената си душа тази интелигентна жена, – ще ви разказвам историята на млада учителка от Бровари, която многократно е била изнасилвана пред родителите си и след това отвлечена от руски злодеи. Десетки, може би стотици са изнасилените украинки. Често пред очите на децата им. Около 15-16-годишни момичета от Бородянка са претърпели страшно насилие от шайката на Кадиров. /Ще ви разказвам/ за труповете на пет изнасилени млади момичета, които бяха убити и оставени на пътя. Ето какво ще ви разказвам в отговор за преследвания голям руски балет... Всеки път, когато ми говорите за големия руски театър, аз ще ви разказвам историята на една жена от Броварския район, от чиято къща руски мародери извадиха и откраднаха металните плочи. За танковете и бронетранспортьорите на „Втората  армия в света”, натоварени докрай с ограбени вещи от украинските домове. За откраднатите телефони, таблети, телевизори, перални, килими, бижута, бутилки алкохол, тигани, дрехи, играчки, обувки, бельо – всичко, което видят тези изроди. Когато стигнаха до Беларус, изпратиха плячката си в Русия по пощата. За това как са продавали крадени стоки на беларуските пазари. Ето какво ще ви кажа в отговор за преследвания голям руски театър... Всеки път, когато ми говорите за великата руска литература, аз ще ви разказвам за десетки разговори на руски войници с техните майки и жени. Разговори, в които няма нищо друго освен мръсен език. Разговори, в които жените им нареждат какво да крадат от украинските домове. Разговори, в които майките се смеят, когато синовете им разказват как братовчедите им са изнасилили „hohl”.  И ако всички мръсни думи бъдат изхвърлени от тези разговори, те ще останат със „здравей” и „чао”. Ето какво ще ви кажа в отговор за потискащата велика руска литература...”
„Вече няма голяма руска култура, литература, кино, живопис, театър и балет – завършва Олена Пшенична. – Има държава на изроди, мародери, изнасилвачи и убийци. Диви хора, които нямат място в цивилизования свят!”
Ето, това е викът за лично видяното и лично преживяното, който прокънтя в целия свят, 

викът на Олена от Киев

 Колкото и да забива нос в бумагите, от които декламира лъжите си руският представител в ООН, колкото и заплахи и обвинения към украинските войници да редят Лавров и Захарова, Песков и останалата криминална върхушка в Кремъл, те не могат да заглушат гласа, плача, проклятията и гневните викове на изнасилените момичета и жени, на майките, чиито деца са убити, на бащите, пред чиито очи руските солдати са се гаврили с дъщерите, сестрите и жените им! „Проклети да сте!” – тази клетва кънти и сгъстява въздуха в небето над Украйна. „Проклети да сте!” – бучат водите на украинските реки. „Проклети да сте!” – повтарят изораните от снаряди, танкове и ракети, засети със смъртоносни отломки от руски касетъчни бомби украински поля, черни като смъртта, обгорени като бездънната човешка мъка... Ако светът остане глух за тези стенания и клетви, то Бог ще чуе. Бог ще чуе и ще възмезди убийците садисти и мародери!
Чест прави на сайта Faktor.bg, че публикува интервю с Олена Пшенична, която разказва ужасяващи подробности за издевателствата и зверствата на руснаците над цивилното население и поголовното унищожаване на гражданска инфраструктура, на тоталното сриване на украински градове и по-малки селища. Бомбардират болници, родилни домове, училища, театри, цели жилищни квартали. Така постъпват мужиците с онези, които Путин нарича „братя”, които иска да „освободи” от „националистите”. Защото нямало украинци, те били малоруси, руси – един народ. Така постъпват руските войски, носители на ценностите, възпитани у тях от „най-великата и най-хуманна литература”! 
Подкупените политици и заслепените от атавистична русофилия зомбита се опитват да внушават, че едно е господарската върхушка в Кремъл, независимо дали става дума за Руската империя, за болшевишкия СССР или за днешната путинова Руска федерация, а съвсем друго нещо е митичният „руски народ”, който имал „широка душа”, бил „всемирно отзивчив”, не можел да бъде разбран с ума. Разни капацитети твърдят, че руската литература била „велика”, „недостижима”, „учителка на народите”. Руските писатели не падат по-долу от „гении”. Особено Ф. Достоевски, който бил най-гениалният. Какво представляват там някакви си писатели като Шекспир, Гьоте, Сервантес, Балзак, Юго и т. н.! Не стига това, ами бил и най-великият хуманист, мъдрец, пророк!
Погнусата, която изпитах още при първата си среща с творчеството на Достоевски, както и амбицията да разбера защо моите колеги литератори припадат по разните Сончета Мармеладови и Девушкиновци, а мен ме отвращава, отблъсква и потриса описаният с такова прехласване, с такива гнусни детайли живот на едни психически болни, извратени човешки същества, беше подтикът още в началото на следването си в Софийския университет да прочета всички негови прехвалени романи. Постепенното ми запознаване с руската и със съветската литература трайно затвърди убеждението ми, че тази литература е 

литература на извратеността, на болестта, на безнадеждността

 Който е чел например романа на Гончаров „Обломов”, ще разбере за какъв типичен руски екзистенциален проблем става дума. По времето на 45-годишната откровено болшевишка власт в българските училища се изучаваше романът на Гогол „Мъртви души”. Не знам дали все още е включен в програмата по литература за средните училища. Макар украинец по националност, Гогол е от смятаните за велики руски писатели. В известния си роман той пресъздава типични руски характери и описва типичната руска действителност – бюрократична, подла, създадена от духовно нищи и мързеливи, впиянчени мужици. Там няма нито един светъл характер, нито един литературен образ, отварящ прозорец към по-смислен, по-чист, по-достоен живот. 
На особена почит се радва и поетът Александър Блок заради присъединяването му към „революционната, болшевишка” линия в руската поезия, чийто най-ярък представител е Владимир Маяковски. Възхваляват поемата му „Дванадесет” като апотеоз на болшевишката революция. Ще приведа няколко  реда от нея:
„Черное, черное небо
Злоба, грустная злоба
Кипит в груди...
Черная злоба, святая злоба...” 
В същата поема Блок пише, че дванадесетте болшевици, носители на новия, светъл живот, вървят и вървят, готови на всичко, без да изпитват никаква жал, а стоманените им винтовки прострелват Катя „стервата”, страхливите „буржуи”. Болшевиците, въоръжени с австрийски пушки, си доставят и други развлечения:
„Запирайте етажи,
Нынче будет грабежи!”
А ето и стиховете, предизвикващи възторга и гордостта на руснаците, независимо дали на тези, били съвременници на Блок и мародерствали по време на болшевишките изстъпления, или на днешните привърженици на Кремълската върхушка, възнамеряващи да възстановят империята в старите ѝ граници:
„Мы на горе всем буржуем
Мировой пожар раздуем,
Мировой пожар в крови – 
Господи, благослови!”
Все през същата 1918 г., когато Блок пише поемата „Дванадесет”, се появява и стихотворението му „Скити”. В него отчетливо, недвусмислено е очертана вековната омраза на великоруските интелектуалци към Европа, която той нарича „старият свят”, обречен на загиване. Още първите стихове са показателни: 
„Мильоны – вас. Нас – тьмы, и тьмы, и тьмы.
Попробуйте, сразитесь с нами!
Да, скифы – мы! Да, азиаты – мы, –
С раскосыми и жадными очами!”
За Блок Русия е „Сфинкс”, който се облива в „черна кръв” и гледа Европа „и с ненавистью, и с любовью”. Русия завижда на Европа за всичко: за гения на германците, за галската ученост, за прохладата на Венеция, за кьолнските катедрали. Завижда и мрази. Дивашката азиатска стихия ражда стихове, от които човек настръхва:
„Мы любим плоть – и вкус ее, и цвет,
И душный, смертный плоти запах...
Виновни ль мы, коль хрустнет ваш скелет
В тяжелых, нежных наших лапах?”
„Елате при нас!” – зове Блок. Елате в нашите „мирни обятия” , а ако не дойдете, то ще станете жертва на „нашето вероломство”, ще обърнем към вас, казва поетът, „своята азиатска муцуна”. За да няма съмнение какви идеи изповядва един от най-почитаните руско-съветски поети, ще отбележа само, че през 1919 г. в статията си „Крахът на хуманизма” Блок твърди, че Русия има да играе тепърва „велика роля”. Че музикалните акорди на руската „жестока природа” /А. Блок/ винаги са звучали в ушите на Гогол, Толстой, Достоевски. Хуманната цивилизация е приключила своето движение и било дошло времето на „човека-артист”, който щял да бъде способен „жадно да живее и действа в откриващата се епоха на вихри и бури, към която неудържимо се е устремило човечеството”.  
Дори само тези бегли редове дават представа, че най-доброто от руската художествена словесност всъщност е твърде далече от хуманизма, тя е израз на жестоката руска природа, тя  възхвалява тази жестокост. Това е литература, възпяваща завоевателната политика на руските самодържци още от времето на Иван Грозни – отвратителен садист, убиец, облечен в безгранична власт, изрод, а не човек. Но тази литература с не по-малко страст е славила и сатрапите Ленин, Сталин, Дзерджински, Будьони, болшевиците, взривявали хиляди църкви и манастири, избили десетки хиляди монаси и духовници, разстрелвали стотици хиляди селяни, за да им вземат земята и хляба...

Европа като култура, Европа като менталност е недостижима за ленивия и разплут руски ум

 Защитната реакция на мужишка и болшевишка Русия е да намрази това, което няма и не може да има. Руснаците живеят извън времето, а в някакъв смисъл и извън пространството. Те са като африкански скакалци. След като опустошат една територия и я превърнат в пустиня, в място на печал и омерзение, те настъпват хищнически към съседните територии... Войни, насилия, терор, жестокост са вековните средства за експанзия на дивите азиатски орди.

А светът стои и гледа... Докога ли?!