Виолета К. Радева, специално за Faktor.bg
В характерния си маниер на директно и често пъти „през просото“ говорене и писане, Пенчо Славейков в статията си „Българската поезия“ /1906 г./ пише: „Преди половин век ние бехме една просташка маса, която няколко „луди глави“ едвам убедиха да се нарича българин. Подвига на тия „луди глави“ бе да открият българина и го удържат такъв, като му вкарат в душата, почти насила, луч от национално съзнание. И поведоха те тоя новооткрит българин подире си, с наивна вяра, че той е дорасъл дотам, докъдето сами те се смятат дорасли.“1. В анализа на нашата поезия преди Освобождението той се отнася твърде сурово към първите изяви на възродената българска поетична стихия. Самият Славейков признава, че неговите възгледи за нашата поезия са били „всякога резки и отрицателни“. Сред поклонниците от миналото на музите Калиопа и Ерато2. той има добри думи само за трима, които нарича „три стълпа“: Петко Р. Славейков, Любен Каравелов и Христо Ботев. Макар да е прав за плодовете на „стихотворството“, подето в началото на XIX век от даскалите по всички краища на Българско, които започват по думите му да дрънкат на „тамбура сладкопойна“, то открояването само на споменатите трима представители на художественото творчество от миналото е твърде субективно и продиктувано от лични симпатии и връзки.
Жрецът на модерната поезия винаги се е гордял с баща си П. Р. Славейков . Смята се, и с голямо право, за негов продължител и като поет, и като ценител на българското народно творчество. Една от безценните книги, които ни е оставил Пенчо Славейков, е сборникът „Книга на песните“ с подбрани от него образци на народни песни. С Петко Каравелов семейство Славейкови са тясно свързани още от Освобождението, като приятелството им се задълбочава особено в Пловдив покрай борбата им за съединяването на Княжество България с Източна Румелия. Възхитата от просветителската и книжовна дейност на по-големия брат Любен Каравелов със сигурност е стимулирана от това тясно човешко приятелство. А гибелта на вдъхновения харамия, публицист и поет Христо Ботев, белязала трагичния финал на Априлското въстание, вече го е поставила в центъра на всеобщото поклонение и признание.
От дистанцията на изминалите повече от 110 години след излизането на тази Славейкова статия, без да отричаме или да омаловажаваме делото и творческите постижения на споменатите от него трима класици на новата българска литература, не само можем, но сме задължени да подходим към миналото и да оценяваме това минало не от позициите на лични, партийни или идеологически страсти, а
според фактите и обективните обстоятелства
Защото извън „даскалската поезия“, критикувана впрочем още от Хр. Ботев, в книжовното дело и в художествената литература на Българското възраждане и преди „трите стълпа“ има книжовници, творци и обществени деятели, посветили целия си живот, всичките си сили за пробуждането на онзи „луч от национално съзнание“, довел до подема на националните духовни сили, изригнали като вулкан особено след Освобождението. Защото „трите стълпа“ не се появяват от нищото, творчеството им не се ражда в духовна пустиня, поезията им не е разцъфтяла върху Арктически ледник. Сред най-видните, премълчан от Славейков, за съжаление премълчаван и поставян на заден план и много по-късно, е онзи, за когото Иван Вазов пише, че в Букурещ е успял: „да направи от името си знаме, около което се въртеше всичката българска емиграция в Румъния. Като политик, революционер, писател и поет Раковски бичува, разгромява и вълнува всички българе…“3. Но Раковски не само вълнува онези, които вече са пробудени от вековния полусън на безправни раи и някакъв „рум миллет“. Вазов е категоричен, че чрез издаването на „Предвестник Горскаго пътника“ и „Горский пътник“ в Нови Сад през 1857 г. Раковски е „стреснал“ и „разклатил“ духовете на цяла България и „всеки с възторг четеше поменатите издания и се замислюваше“.
По идеологически и геополитически причини почти до ден-днешен Васил Левски остава в сянката на Христо Ботев, макар революционният замисъл и конкретното революционно дело на Апостола да е с размах и мащаби, надхвърлящи рамките и на времето, и на българския етнос. То, да се изразя с един модерен термин, има цивилизационен избор, предопределя пътя на българите към Европа, редом с европейските народи и в благородно състезание с тях.
По същите причини това подценяване, оставяне в сянка, премълчаване в още по-голяма степен се отнася до идеолога на националната революция Георги Стойков Раковски, чиято 200-годишнина от рождението му премина твърде вяло, безлично, удавена от низши политически боричкания на уж държавните мъже. Загрижени единствено за оцеляването си на върха на властовата пирамида, те, вместо като Раковски и Левски да търсят съратници, да обединяват българите в името на една обща национална цел, разединяват и насъскват, загрижени за собственото си оцеляване и благополучие.
Но докато тези кашавари на нашето време, както ги нарича П. П. Славейков, ще изчезнат от паметта на потомството дори приживе, то то въпреки русофилската омраза към автора на „Преселение в Русия или руска-та убийствена политика за българи-ти“,
ореолът около личността на Раковски никога няма да потъмнее
Трябва да признаем, обаче, че и нашите бащи, и ние самите сме в дълг към паметта на уникалния за нашата действителност енциклопедист Раковски. И ако за Левски, поради мъченическата му смърт и всенародната жал за погубения му живот, особено през последните десетилетия, когато политическото русофилство не е официална държавна политика, чието неспазване се наказва сурово, все пак отдаваме заслужените почести и признание, то за неговия наставник и учител Раковски продължаваме гузно да мълчим. Тържествено отбелязване на юбилея във Военната академия, чийто патрон е Раковски, няколко информации за това събитие и предвидените в програмата му съпътстващи изяви, едно хубаво предаване по БНТ в рубриката „История“, няколко статии в два-три популярни сайта и комай това беше всичко.
В тази оскъдица изпъкнаха, за наш срам, съобщенията за честването на юбилея в Делхи, в училище, което носи името на Г. С. Раковски и в чийто двор има негов хубав паметник – единствен паметник на българин в Индия. Още по-фрапиращо беше, че то не е единственото там, чийто патрон е нашият възрожденец. Броят им е 12 /дванадесет!/. Тази популярност сред индийското общество на един отдавна отишъл си българин от миналото се дължи на факта, че журналистът Раковски отразява във в-к „Българска дневница“ бруталните военни действия, с които Великобритания смазва голямото индийско въстание от 1857 година. Докато е емигрант във Франция, той се запознава с древната индийска култура и борбата на индийците извиква у него съчувствие и силен отзвук, сравнявайки сходната участ на двата древни народа – българите и индийците.
Направих си труд да проверя колко и какви училища у нас носят името на Раковски. Не, не бях изненадана. Бях огорчена. Бях засрамена. Бях разгневена. Като изключим Военната академия и Болградската гимназия, в България седем средни училища носят името на Раковски. Те са: Варненската търговска гимназия, 22 средно училище в София, профилираната гимназия за романски езици в Бургас, средни училища във Велико Търново, Стара Загора, гр. Каолиново и гр. Костенец. С едно повече са основните училища с патрон Раковски, като само три от тях са в градове – 120 ОУ в София, едно във Варна и 7 ОУ в Перник. Останалите са в селата Оризаре, Търнак, Болярци, Бързия и Гълъбец. Не гарантирам, че съм достигнала до точната бройка. Грешката ми обаче ще е почти пренебрежимо малка.
Вече изтъкнах, че името и делото на Раковски е съзнателно поставяно в сянка от взелите връх русофили, властващи в България след Освобождението с един малък прозорец от време, когато с решителни действия станалият държавник някогашен апостол Стефан Стамболов успява да предотврати превръщането на българските земи в Задунайска губерния, каквито са плановете на Руската империя. Има и още една причина, свързана с наивното схващане, че достойни за възхита и преклонение са само онези личности, които са станали жертва на насилствена смърт като Васил Левски, Христо Ботев, поп Харитон, Панайот Волов, Георги Бенковски, Тодор Каблешков, Бачо Киро, Ангел Кънчев и много други.
Дори днес, когато отбелязваме Деня на народните будители, отново отдаваме по-голяма тежест на онези наши предци, които са били преди всичко революционери, а не толкова „будители“ в смисъл на дейци, вършили самоотвержено просветителска, духовна мисия. Но дори в този план погледнато, отново трябва да признаем, че Георги С. Раковски е умишлено поставян в сянка. Достатъчно е да се запитаме кой формулира идеологическите основания и положи практическите начала на национално-освободителното движение, за да се превърне то постепенно от хайдутлук, от лично отмъщение, от вид разбойничество в обща кауза, в осъзната по-висша цел – след извоюването на църковната независимост и отхвърлянето на гръцкото духовно робство, да се постигне и политическа независимост, да се наредят българите редом до останалите европейски народи.
Първоначалните дръзки авантюри на младия Раковски, естествени за кипящата младост на един огнен, сангвиничен темперамент, след преживените теглила в цариградската тъмница Арсенал се трансформират в целенасочена деятелност, подчинена на националната свръхзадача – отхвърляне на непоносимото азиатско господство. Така
пътят от личното отмъщение до идеята за всеобщо въстание
извървява и като личност, и като идеолог не друг, а именно Георги С. Раковски. Левски, който е минал неговата школа, издига тази идея на по-високо стъпало и посвещава себе си на практическото ѝ осъществяване. Но днес е по-редно да отдадем почит не на революционера Раковски, а на просветителя, на будителя Раковски.
Времето, когато е роден и формира характера и разбиранията си за света и хората, е белязано от духовен мрак и двойно насилие – от господстващата османска власт и от гръцкото лукаво свещенство. Тогава е било истински подвиг българинът да се нарече българин. За голяма и непростима дързост се е смятало да се моли на своя бащин език. Първа задача, мисия на будните синове на духовно спящите българи в това време на мъртвило е да освестяват народа, да участват в политическите борби, да чертаят пътища и да водят слепците към идеала на Възраждането – свободата и от духовен, и от политически гнет с помощта на всички достъпни им средства: просвещение, образование, наука, поезия, художество. И Раковски, този универсален гений, се заема и да просвещава сънародниците си, и да се интересува от училищното образование на децата, и да се занимава с наука, и да твори поезия. Най-близо до сърцето му са проучванията за славното минало на българите. Вълнуват го въпросите за техния произход, за езика им, за историческото им битие. Интересува се от общите ни корени с индийците, анализира техните нравствени, езикови и фолклорни измерения. В архива му има списък на много книги, посветени на санскритската книжнина и интересът му към Индия и нейната култура не отслабва през целия му живот, независимо от всички превратности и изпитания, които животът му поднася.
Изследвалият най-задълбочено духовното наследство на Раковски акад. Михаил Арнаудов го смята за непоправим романтик, за ентусиаст, но отрича художествената стойност на поезията му – няколко стихотворения и поемата „Горски пътник“. Според него идеалите и настроенията в поемата са остарели, формата, в която са изразени е несръчна, но все пак не може да отрече огромното ѝ въздействие и влияние. Тази оценка е твърде сурова и в голяма степен неоправдана, макар изтъкнатият наш учен да се възхищава от преклонението на Раковски към миналото на българите, от патоса в трудовете му, от амбициозната задача, която си поставя в събирането и изследването на народното творчество. Възхищава се от огромната му любов към родното. „Отчаян дилетант“4. в неговите очи на академично школуван ум, котленският самобитен изследовател се откроява сред съвременниците си със своята ерудиция и с размаха на научните задачи, които си поставя.
Раковски е обичан поет, чиято поема учат наизуст всички будни българчета, потърсили наука и по-високи знания в чужбина, млади учители из различните краища на Българско. Поемата „Горски пътник“ прави епоха Няма да е пресилено да се каже, че по силата на въздействието, което оказва върху пламенните духове на събудените си съвременници, като събирач на документи за българското минало и негов историк Раковски се нарежда до сакралния образ на Паисий. Неговите трудове в тази сфера вълнуват народното въображение, вдъхновяват младите да вложат усилия за постигане на духовна и политическа независимост. Темпераментен журналист и публицист, той превръща своите вестници „Българска дневница“, „Дунавски лебед“, „Бъдащност“ и „Бранител“ в трибуна за своите крилати идеи, които развива и отстоява с огнени слова в статиите си, които въпреки архаизмите и специфичния си език предизвикват възторг и печелят все нови и нови привърженици и последователи.
Днес малцина, предимно учени историци и специалисти по български език и литература, разлистват страниците с наследството на Георги С. Раковски. Единици разгръщат поемата му „Горски пътник“. В навечерието на Деня на будителите, като израз на благодарността ми към предците, чиито усилия и всеотдайност са ни опазили като етнос, прочетох част от духовното наследство на Раковски. Донякъде с изненада установих колко актуално звучат неговите размисли и съвети! Думите, които ще споделя от неговите „Замечания към Горски пътник“, с пълна сила могат да бъдат отправени към нашите съвременници, познаващи и помнещи все още какво сме преживели през 45-годишното комунистическо господство и
през годините на лъжа и подмяна,
с обещанието, че ще разградим социалистическия свинарник. Ако техният опит бъде предаден на децата и внуците им, може би ще има шанс най-после България да загърби миналото с неговите ужаси и извращения.
/Ще осъвременя леко цитата, за да е по-лесно за възприемане от несвикналите със своеобразието на езика, който е характерен за Раковски/:
"Ако в разни времена учени българи, кои са били доста, но за наше нещастие прилепвали се при гърци и са списвали за гърци и на гръцкий език, и при други народи, ако, казвам, всекий от тях би бил начертал нещичко и за наш бедний народ, воистина, че и ний днес имали бихме доста известия о нему, не само прежде що е и какъв е бил, но и после падането царства его, знаели бихме що е бедний пострадал и не бихме в толко дълбокий сън на невежество останали, но бихме намерили и лек за спасение, и облекчение на нашите страдания..."
Често в миналото са казвали, че Георги Стойков Раковски отразява идеите на Българското възраждане. Чрез поезия, религиозни размишления, наука и политическа мисъл той формулира нови идеи и задава задачите, пише дневния ред на възрожденското българско общество. Ако по-често препрочитаме неговите публицистични и поетични произведения, със сигурност ще избистрим и дневния ред на сегашното българско общество.
1. Славейков, Пенчо. Събрани съчинения, том 5. Изд. „Български писател“, С., 1959, с. 173-174.
2. Две от деветте музи, водени от Аполон, са покровителки на поезията – Калиопа, муза на епическата поезия и красноречието, и Ерато, муза на любовната лирика.
3. Вазов, Иван. Събрани съчинения. Изд. „Български писател“, С., 1957, том 18, статия „Раковски“, с.799.
4. Арнаудова, Искра. Михаил Арнаудов – човекът и ученият. С., 1977, с. 95.