Димитър Попов

Политическата 2024 година премина в рамките на очакваното – хаос, гарниран с два извънредни парламентарни избора и задълбочаваща се политическа и институционална криза. Повече за изминалата година в политически план не може да се каже. А и да може, няма смисъл, защото ще прилича на черен хумор.

Прогнозата за следващата година също е песимистична. Очакванията са тя да е като близнак на тази, с нови парламентарни избори през пролетта и по-късно през есента. Резултатите отново няма да превъзмогнат политическата криза, а ще поставят още по-остро въпроса - защо изобщо правим избори. Защо наистина, след като загубилите в тях няма да признават резултата, а победителя няма да намери съюзник за редовно правителство. 

Вече е очевидно, че рецептата за справяне с политическата криза в страната не са предсрочните избори. Те са представителна декорация, която поддържа усещането, че живеем в демокрация и убеждава западните ни съюзници, че

 не сме попаднали изцяло в лапите на Кремъл

 Както обикновено става с лъжците, най-вече лъжем себе си, иначе отвън без друго не ни вярват отдавна, че знаем как да се управляваме сами.

И все пак рецепта за излизане от кризата има. Ще ни спасят отново избори, само че не парламентарните. Защото корените на политическата криза у нас са в президентските избори. Всичко започна през 2016 година с избора на Румен Радев. В специалния доклад на Държавния департамент на САЩ  за руската дезинформация и пропагандната екосистема на Кремъл, неговото избиране беше отбелязано като

 успешна намеса на Русия 

в българската политика. Заслугата беше на пенсионирания руски генерал Леонид Решетников, който след поръчано от неговия институт социологическо проучване за нагласите на българите, наложи на БСП Румен Радев като кандидат, удобен за Кремъл.

През 2020 година, вероятно по указание от Кремъл, Румен Радев беше активиран за основната си мисия – да разбие многопартийната демократична система и да доближи страната до руския авторитарен модел на управление. Замисълът е бил мащабен и добре обмислен. Протестните настроения в българското общество, недоволството от корупцията, желанието за управление с твърда ръка, русофилските нагласи, слабостта на традиционните партии, парите на недоволните от Борисов и Пеевски олигарси, погнусата на съюзнически посолства от българското статукво – всички тези предпоставки трасираха пътя за налагането на Радев като алтернатива на парламентарната демокрация. В изпълнение на своята мисия президентът започна война срещу българския парламент и зададе параметрите на настоящата политическа криза в страната.

Вече трета година той успешно саботира всички редовни правителства, като използва прокси партии и най-вече специалните служби, които са под негов контрол, за да всява раздори и вражди сред лидерите. Стратегията му е очевидна – парламентът да бъде блокиран дълго време, така че да разочарова обществото от многопартийната демокрация и да го склони към промяна на държавното устройство. Социолозите вече отчитат такава тенденция и силни симпатии към авторитарно управление.

Не мисля, че заслугата е на самия Радев, който няма нито интелектуален, нито политически ресурс да замисли такава мащабна промяна. По-скоро той е 

инструмент в една сложна хибридна война, 

която Русия води на Балканите. 

Радев е само изпълнител на чужда поръчка, който обаче добре знае какво прави. И ако той съзнателно участва в тази хибридна операция срещу парламента, партийните лидери го правят от глупост и алчност. Техният принос не е отбелязан в специалния доклад на Държавния департамент за руската хибридна война, но заслужава специално внимание. Българските партии активно и всеотдайно режат единствените два клона, на които седят – парламентарната демокрация и конституцията. Вече на седми избори те не могат да формират работещ парламент, заети помежду си с крамоли, от които печели само Радев, който търпеливо ги чака сами да тупнат на земята. От глупост не виждат също че войната на президента не е срещу Борисов, срещу Пеевски или срещу шарлатаните; тя е война срещу самия парламент и конституцията – и двете отричани и погазвани от Радев многократно през последните години. Вместо да прогледнат за огромната заплаха, надвиснала над тях от този кандидат за диктатор, партиите сами отрекоха и резултатите от самите избори, с което поставиха под въпрос смисъла на своето съществуване. Защо са ви наистина партии, които се състезават заради самото състезание, без пет пари да дават за работата, която имат да вършат, и за създаването на стабилен парламент и управление на държавата!

Рецептата за оздравяването на парламентарната република минава през 

победа над агресора Радев, 

създаване на стабилно редовно правителство и затварянето на президента в неговата институция, където му се полагат представителни, а не властови правомощия. Българският парламент, с партиите в него днес не е в състояние да свърши тази задача и през следващата година политическата ситуация ще остане в същото хаотично състояние, в каквото се намира сега. Много вероятно е Конституционният съд да върне отнетата възможност на Радев сам да назначава служебни правителства, което ще му даде нова енергия в битката за пълното елиминиране на парламента като върховен орган на властта.

Поради изброените причини краят на политическата криза не се вижда през следващата година. Истинската 

развръзка се очаква едва през 2026 година, 

когато ще има президентски избори. Тогава Румен Радев трябва да напусне президентството и парламентът да се отърве от един агресор, който му нанесе тежки рани в последните години, а и предизвика политическа криза, която силно разклати самите държавни институции. С други думи времето ще излекува кризата, а не партийните лидери!

Това е оптимистичния вариант обаче. Има и песимистични. Например, преди следващите президентски избори да съсипем държавата окончателно. Догодина ще се режат разходи, заплати и доходи, а радикално настроените избиратели, които гласуват за безотговорни и глупави лидери, може да направят тази държава съвсем неуправляема с масови протести срещу безпомощното правителство. Първите сигнали се видяха във Велинградско, където никой не успя да се оправи с едно заразено стадо овце и с плачещите техни собственици, готови да ги бранят с мотики и лопати. Ако икономическата криза се задълбочи, а това е напълно възможно, неподчинението може да стане повсеместно и да предизвика анархия, която трудно ще бъде овладяна без извънредни мерки. Дали Радев ще се изкуши да елиминира парламента и да вземе цялата власт в ръцете си тогава? Той  многократно е нарушавал конституцията без да понесе последствия, така че изкушението да я суспендира с извънредни мерки остава реална възможност.

Ако държавата все пак оцелее до президентските избори и изпратим Радев в пенсия, дали някой генерал от Кремъл няма пак да ни пробута негов двойник за следващ президент? Вижте какво стана с Калин Джорджеску в Румъния! Каква е гаранцията, че партийните лидери наистина ще опазят парламентарната република тогава, след като сега я предадоха без бой в ръцете на един проруски президент като Радев?

Така че политическата прогноза за догодина не е оптимистична, а и дългосрочната прогноза също не е кой знае колко обнадеждаваща. Въпреки това 

животът продължава и не всичко е политика

Българите сме се научили да се оправяме кой както може, по онази приказка „всяка коза – за свой крак“! От гледна точка на общото благо това е лоша традиция, но в години на криза е единствения път за поединично оцеляване.

Какво пък, с тази тактика сме оцелявали и в по-трудни времена, ще оцелеем и с такива политици като днешните! 

Нека през новата 2025 година да има здраве и мир, другото все ще се нареди някой ден!