Иван Анчев*
Зомбирани от боричканията на партиите в Парламента, пропускаме стратегически важни неща от българския национален дневен ред. Едно от тези неща е преброяването в съседната ни Република Северна Македония (РСМ). Какво толкова, ще кажете, преброяване като преброяване, в България се извършва същото в момента. Не е точно така. Защото, ако във въпросното преброяване в РСМ като „българи“ се самоопределят само хиляда човека, това би ни лишило от всякакви аргументи в диалога ни с властите в Скопие през следващото десетилетие. Според български неправителствени организации работещи в РСМ не сме далеч от възможността на 30 септември 2021 г., когато свършва преброяването, да се окажем с подобен брой самоопределили се като българи в югозападната ни съседка. По неофициални данни на Фондация „Македония“ в първите два дни от преброяването в РСМ
като „българи“ са се самоопределили 72 души
Седемдесет и двама! При над 130 хил. български паспорти, издадени на северномакедонски граждани, получили ги поради „своя осъзнат български произход“. На всичко отгоре същите тези паспортопритежатели (не мога да ги нарека българи) са декларирали пред нотариус, че имат българско етническо самосъзнание, т.е. евентуално са попълнили декларация с невярно съдържание, което попада под ударите на чл. 313 от Наказателния кодекс на Република България, както и на чл. 22, ал. 1, т. 1 от Закона за българското гражданство.
На всички ни е ясно, че въпросните паспортни „българи“ гледат на българското гражданство единствено като на средство за намиране на препитание в страните от ЕС. Защото
„бугарскиот пасош“ ти дава зелена светлина
за работа и трайно установяване навсякъде в Евросъюза. Запознати с дискусионните групи във ФБ, превърнали се в основно бойно поле „за и против България“ са ми разказвали, че някои от най-злостните критици на България, някои от най-силно викащите „бугари – татари“ са горди притежатели на ненавистния „бугарски пасош“. От тази гледна точка следва да си зададем въпроса: необходими ли са ни такива български граждани? Приносители на български паспорт, но консуматори недопринасящи с нищо към българската нация и българския народ.
Именно поради тези пораждащи се у мен въпроси ще предложа нещо крайно: да отменим натурализациятаq т.е.
да отнемем българското гражданство
на притежателите на български паспорти (упорито отказвам да ги наричам „български граждани“), които не се самоопределят като „българи“ в преброяването на РСМ провеждащо се в настоящия момент. Има законов механизъм в нашата съседка, според който съвсем официално може да се докаже кой как се е преброил. След 15 октомври 2021 г. всеки може да изиска от Северомакедонския статистически институт (Државен завод за статистика), копие на апликационната форма, с която да покаже/докаже, как се е самоопределил. Ако е посочил „българин“ в графата за етническа принадлежност, то тогава, може да запази българското си гражданство и да се ползва от всички привилегии, в т.ч. и международни, които нашият паспорт му дава. Ако не е посочил „българин“ започва съдебна процедура, която да доведе до отнемане на гражданството. Юридическото основание може да бъде горепосоченият чл. 22, ал. 1, т. 1 от Закона за българското гражданство: „Натурализация, въз основа на която е придобито българско гражданство, може да бъде отменена, ако лицето си е послужило с данни или факти, станали основание за придобиване на българско гражданство, за които е установено по съдебен ред, че са неверни“. В конкретните случаи имаме налице неверни факти, а именно – нотариално е декларирано невярното твърдение, че имат „българско етническо самосъзнание“, а в същото време в преброяването се самоопределят с етнос, различен от „българин/българка“.
Стига да има желание и политическа воля българското Народно събрание с едно свое решение може да облече това крайно действие в правна норма. За съжаление обаче, днес
българският Парламент е арена на ежби, крамоли и дребнотемия,
които са тотално извън българският национален дискурс.
От последното изречение следват и по-глобалните въпроси: какви са политиките, гласни и негласни, на българската държава към нашите събратя на Югозапад? Има ли целенасочена държавна политика за развитие на български медии и културни проекти в РСМ? На какво ниво е академичният обмен с РСМ? Имаме ПМС 228/1997 г. на Министерския съвет на Република България, регламентиращо обучението на македонски студенти в България, но имаме ли дълготрайна концепция за работа с тези студенти, за професионалната реализация, които може да им предложи българската държава след дипломирането им? На какво ниво на развитие са инфраструктурните, енергийните и бизнес-връзките между България и Република Северна Македония? Подпомага ли се целенасочено българският бизнес, развиващ дейност в РСМ?
Ако не си отговорим на всички тези въпроси и ако не изградим дългосрочна стратегия за развитие на двустранните ни отношения с РСМ ще виждаме все по- лидираща на Балканите Сърбия, която е основен геополитически противник на България в региона. За наше огромно съжаление, всички тези натрупвани през годините проблеми и неотговорени въпроси са поради концесионирането на двустранния държавен диалог между България и РСМ на нашенски пишман-патриоти ръководени от Кремъл и неговите просръбски проксита на Балканите.
* Авторът е бивш генерален консул на Република България в Чикаго (САЩ) от 2016 г. до 2020 г.