Виолета К. Радева, специално за Faktor.bg
„Вярвам, че някои от моите творби ще надхвърлят неизбежната преценка на времето. Те ще останат да живеят във вековете и след материалната и духовната смърт на изобразените личности не защото са от мрамор или бронз, но защото в тях е вложено цялото мое майсторство, придобито от дългогодишен опит, и главно моята любов към човека. Във всяко произведение съм дал част от себе си.“
АНДРЕЙ НИКОЛОВ
Поводът да напиша този текст е една язвителна информация в популярен сайт, както и гневните коментари под нея. Там се казва, че „Вежди Рашидов тържествува”, защото сградата, където се помещава Центърът за култура и дебат „Червената къща”, ще стане най-после музей на големия български скулптор Андрей Николов. Председателят на парламентарната комисия по култура съобщил, че сградата „най-после е възвърната на държавата”. Информацията завършва със зле прикрита ирония: „Депутатът, който от години води битка с наемателите, тържествува, че къщата най-накрая е отнета от тях”. Сякаш тя е тяхна собственост! Всъщност къщата на Андрей Николов е дадена най-напред безвъзмездно на фондация „Гъливер клиринг хаус” за десет години, а след това е сключен договор за наем от 17 януари 2013 г. до 2018 година. Тъй като преди няколко десетилетия отблизо следих перипетиите около този апетитен имот, ще разкажа за някои действащи лица и за фактите около собствеността и
неизпълнените задължения на държавата
Тези редове обаче имат за цел също така да сигнализират и за съдбата на колекцията от скулптури на Андрей Николов, които се намираха в неговия дом, както и за обзавеждането на ателието и къщата. Трябва да се открият следите на тези експонати, да се види дали не красят някоя безценна частна колекция или лъскав олигархичен палат. Както и да се потърси отговорност на всички онези овластени чиновници, допуснали през годините разграбването и унищожението на високохудожествените творби, излезли изпод длетото на Андрей Николов.
На ул. „Любен Каравелов“ № 15 в столицата е къщата на големия скулптор Андрей Николов. Години наред тя беше оплескана, а и сега е, с червена(!) боя, с оронена мазилка и изпочупени стъкла, запусната и тъжна. Макар още от 1968 г. да е... музей!
Десет години след купуването ѝ от наследниците къщата беше забравена от новия си собственик – държавата. През 1978 г. се чества 100-годишнината от рождението на забележителния майстор на скулптурата (роден е на 29 април – 12 май нов стил 1878 г.) в Старо село, Врачанско. След тържествата във Враца дъщеря му д-р Лиляна Николова, която живееше в Италия (Рим, „Монте Видео“ № 27), пише до своя роднина Стоян Куртев, че е разтревожена от съдбата на бъдещия музей, тъй като узнала, че Комитетът за култура започва ремонт, за да пригоди помещенията за канцеларии. Настоятелни писма отправя и до арх. Пейо Бербенлиев, по това време заместник-председател на Комитета за култура, както и до Владимир Гоев – директор на Националната художествена галерия (НХГ). Резултатът е нулев.
Пет години по-късно, макар полупарализирана, тя дойде в София. Разчиташе на обещанието, че ще се срещне с председателя на Комитета за култура Георги Йорданов. Тогава имах възможност да вляза в заключените помещения, където се пазеха 176 творби на Андрей Николов, нейна лична собственост. Сред тях бяха бюстове на П. Р. Славейков, Пенчо Славейков, Иван Вазов, два на Цанко Церковски, на цар Борис III, няколко на Александър Стамболийски, Яна Язова, Христо Г. Минчев. Д-р Николова молеше да бъдат откупени още две-три работи освен откупените от НХГ за изливане в бронз 20, а ако не, да ѝ позволят да ги изнесе в Италия. Беше на инвалидна количка, придружена от жената, която се грижеше за нея. Свидетелка съм как 90-годишният тогава опълченец Христо Г. Минчев, приятел на баща ѝ и неин пълномощник, обикаляше от врата на врата в Комитета за култура. Придружавах го, защото беше си навехнал крака и трудно се движеше сам. Държавните чиновници обаче бяха
хладни и безмълвни като бронзови изваяния
Няколко десетилетия придворните художници, архитекти, писатели и идеолози на правешкия феодал и галеници на Людмила Живкова си разиграваха коня в полето на българската култура както им скимне. Защо например се отнасяха с обидно пренебрежение към наследството на майстор като Андрей Николов? Защо в къщата му вместо експозиция на неговите творби, се помещаваха чиновнически канцеларии? Ами защото негово величество комунистическият чиновник арх. Пейо Бербенлиев... се бил обидил на д-р Лиляна Николова, която в писмо от Италия го нарекла не знам как си.
През 1992 г. се опитах да открия преписката от 1983 година. Чувствах се морално задължена и към д-р Лиляна Николова, и към Христо Г. Минчев. За познанството ми с тези благородни люде съм писала в книгата си „Обол за лодкаря Харон”. Никой не знаеше къде са архивите. Позвъних на Георги Йорданов: „Не си спомням нищо – каза той. – Сигурно сме ѝ платили нещо, ако не е било прекалено, но не помня, не помня. Търсете Пейо Бербенлиев, Светлин Русев или Христо Стефанов, те трябва да знаят”.
Музеят беше собственост на Националната художествена галерия. „Трябва да се ремонтира, за да стане музей – каза ми тогава нейният служител Никола Денев. Спомена, че през декември 1991 г. поискал за тази цел около един милион лева от министерството. Твърдеше, че всичко се съхранява добре. Пазител на собствеността на д-р Лиляна Николова беше Марин Стоянов. Запитах го поддържа ли връзка с нея, как е тя. „Допреди 2-3 години все още пишеше писма до Тодор Живков, Георги Йорданов, Пейо Бербенлиев – отвърна той. – Скоро не съм чул да се е обаждала.”
Така преминава славата на света, както са казали древните римляни.
През май 1993 г.с малък скандал по повод съдбата на архива на бившата Държавна комисия за приложни изкуства и архитектура, но без обществен шум започна ремонтът на къщата на Андрей Николова. Началото му съвпадна със 115-годишнината от рождението на големия български скулптор. Този факт накара учениците му и почитателите на неговото творчество да помислят, че най-после след четвърт век къщата на Андрей Николов ще се превърне в дълго чакания музей. Но тъй като живеем в страната на абсурдите, това не стана. Въпреки изричната клауза, че наследниците я продават с условието тя да се превърне в музей, ремонтът започна, за да се преустрои партерният етаж в италиански културен център. Парите за целта бяха преведени от италианска страна чрез Агенцията за чуждестранна помощ.
По това време работех във в. „Демокрация”. През 1992 г. бях писала в тогавашния в. „Подкрепа”
за погазената воля на д-р Николова
Реших да повдигна отново темата с надеждата, че публичното обсъждане може евентуално да повлияе и нещо да се промени, та най-после къщата на Андрей Николов да се превърне в толкова дългоочаквания музей. В Националната художествена галерия узнах, че е сключен договор за отдаването под наем на партера. В него беше записано, че площта е 140 кв. м и за тях ще се плаща наем 8400 лева. Срокът за ползване беше девет години. Актуализация заради инфлацията трябваше да се извършва на три години.
После посетих рушащата се сграда заедно с г-жа Ивана Иванова, генерално упълномощена от д-р Лиляна Николова да защитава интересите ѝ в България, включително и създаването на къща-музей „Андрей Николов“, главния експерт в Съвета за изобразителни изкуства към Министерството на образованието, науката и културата г-н Борис Климентиев и координатора на проекта за създаване на италиански културен център г-н Радослав Димитров. Разрухата беше ужасяваща. На първия етаж в две от стаите живееше със семейството си ундрюкерът (подпечатник) Гено Генов, който печаташе графиките на тогавашния директор на НХГ Стоян Стоянов. Кой плащаше наема, тока, водата? Нямаше отговор. На втория етаж решетка пазеше врата, върху която се мъдреше името на някоя си Лидия Сарджева. Преградни стени, олющени прозоречни рамки.
Ето най-същественото от тогавашния ни разговор.
Ивана Иванова: „Пред мен изплува образът на Андрей Николов как чука с длетото мрамора и много се вълнувам, че това е отдавна минало и то ще се забрави. Може ли един национален паметник, който е собственост на целия български народ, да бъде заменен с италиански културен център? Културната общественост трябва да бъде запозната с тези факти. Много от нашите скулптори са негови ученици. Те трябва да кажат своето мнение. Нека съдбата на тази къща не се решава от чиновници, макар и висши, а да се реши от българската културна общественост. Ние посрещаме официални чужди делегации пред Паметника на Незнайния воин, където
бди лъвът на Андрей Николов – олицетворение на силата и достойнството на българската нация
Ще допуснем ли къщата му, творбите му, личните му вещи, книгите му да се разпилеят?“
Борис Климентиев: „Гледката е потресаваща. Въпросът с къщата музей на Андрей Николов е едно много тежко наследство. Хората, които са виновни за това състояние на нещата, имат не само морална вина, те носят и административна отговорност. Договорът според мен трябва да бъде радикално коригиран, да бъде взаимноизгоден и да не ощетява българската култура в лицето на един от нейните най-изтъкнати представители. Още повече, че Андрей Николов е тясно свързан с Италия, негови творби се намират в италиански галерии.“
Радослав Димитров: „Площта, упомената в договора за наемни отношения, е много занижена. Става дума за 140 кв. метра, а реално тя е между 300 и 400. Това лесно може да се установи и чрез документите, и чрез измерване. Фрапиращо ниска е цената – 8400 лева. Не е упоменато, че парите ще се получават от НХГ, а тя е собственик на сградата, за което притежава и нотариален акт. Смятам, че трябва да се потърси отговорност от лицата, които през изминалите години са осуетили откриването на къщата музей „Андрей Николов“.
След публикуването на тези факти, в редакцията се получиха писма от наши скултори и художници, някои от които ученици на Андрей Николов. Един от първите беше авторът на паметника на Светите братя Кирил и Методий пред Националната библиотека и на редица още паметници в цялата страна Владимир Гиновски. Ето какво каза той тогава: „Най-голяма вина да не се открие когато трябваше музеят на Андрей Николов имат онези негови критици, които пускаха идеологически манипулации. Обявиха го за буржоазен художник и с това клеймо искаха да омаловажат забележителното му творчество. Държавата е откупила къщата, но не и произведенията. Те са собственост на д-р Лиляна Николова. Перспективата беше да се създаде музей. Художникът Иван Радев беше изготвил проект за бъдещата експозиция, но Комитетът за култура зазида вратата на партера, която е връзката на ателиетата с етажите. На двата етажа се разположиха чиновници. В хола на втория етаж стоят заключени оригиналните произведения в гипс на Андрей Николов. След като бяха аранжирани и открити музеите на Иван Лазаров и на Никола Танев, би следвало по аналогичен начин да се реши и въпросът с музея на Андрей Николов. Никоя държавна институция няма моралното право да ползва къщата за свои учрежденски цели. В Италия Андрей Николов е популярен като майстор на мрамора и награждаван с първа премия на националните им изложби. За него художественият критик Сапори е писал обширна статия в художественото списание „Емпориум“ с поредица от репродукции на едни от най-добрите му произведения. И сега, когато търсим националното си самочувствие, да омаловажаваме художественото явление Андрей Николов, е просто нихилизъм.
Когато Огюст Роден вижда мраморната главичка на Роже от Андрей Николов и когато узнава, че е българин, изрича знаменателните думи:
„България е малка за този голям автор“
И с това утвърждава неговата общоевропейска значимост. След като Вълко Червенков демонтира за една нощ неговия Паметник на Незнайния воин, за да вземе прекрасния италиански гранит за мавзолея, увенчаващата фигура на лъва – символа на млада България, беше подмятана ту край Цариградско шосе, ту в двора на Военния музей, докато намери мястото си в мемориала на Незнайния воин при черквата „Света София“. Патриархът на българската скулптура би трябвало да бъде реабилитиран не само в нашата културна и историческа памет, а да бъде във всекидневието на столичния град, както това е практика за всички културни страни по света”.
Реагираха и други художници. Кирил Туджаров написа: „Скулпторът Борис Кадийски, асистент на професор Иван Лазаров, групата студенти от Художествената академия през 1938 г., още живи, и аз, студент в Свободния университет, другарувахме и бяхме почитатели на г-н Андрей Николов. Присъединяваме се към протеста на г-н Гиновски и настояваме в най-скоро време Андрей Николов да бъде реабилитиран, а творчеството му да се изнесе на показ чрез изложби за неговите почитатели”.
Ще приведа и още една част от неговото писмо, тъй като е интересно от фактологична гледна точка, особено за по-новите поколения. Ето тази част: „Използвам случая да разкажа за орисията на Паметника на Незнайния воин, чийто автор е той. Лъвът, който днес виждаме самотен да съзерцава тревогите на българина, не беше така замислен и конструиран от Андрей Николов. През 1945 г. или 1946 г. паметникът още беше на мястото си и аз успях да го заснема. Снимката ви показвам днес: плочник, на него три реда стъпала и на тях постамент с три релефа. В средата на поставката лежи покойник войник, а от двете страни – два релефа: по две жени със свещи в ръце, движещи се към войника. Над войника на мраморната плоча е написано: „На падналите за родината вечна слава“. И най-отгоре, над този надпис, художествено изработен великолепен грамаден лъв, вдигнал глава, спокойно изправил поглед към Бяло море. Един наистина великолепен паметник на българския дух, който след 9.IХ.1944 г. бе премахнат.
Тежка беше съдбата на Лъва български!
Къде ли не го местиха?! Най-после си дойде на първоначалното място! Монтираха го, но без великолепния постамент, който е неразделна част от композицията! Предлагам да се издирят релефите и да се възстанови паметникът в първоначалния му вид, тъй както го беше замислил и конструирал самият Андрей Николов. Ако ли не се намерят релефите, то имаме даровити скулптори, които могат да ги възстановят”.
Писмо до редакцията изпрати и Колю ТАСЛАКОВ от с. Борима, Троянско, в което разказваше как през 1945-1946 г. е живял като студент известно време в голямото ателие на Андрей Николов, където той го приютил, докато му намери по-подходяща квартира. Покрай чиновническите своеволия се питал с дълбоко възмущение как може да има хора с българско самосъзнание, които биха си позволили заличаването от народната памет на този храм на културата и изкуството. Та колко са те в малка България? В ателието били разположени негови скулптурни творби. „Гледах ги – пишеше К. Таслаков. – Възхищавах се. И не само аз. Защото той ваеше, превръщаше студения мрамор в „дух и материя“, а не купища бетон, с каквито осеяха по-късно страната ни. Ателието му посещаваха предимно негови ученици. Наблюдавах страхопочитанието, с което се отнасяха към своя учител. Боготворяха го! Като мъдрец, човек с голямо сърце и художник творец.” На горния етаж живеела Пешка Николова, съпругата на скулптора, също художничка, заедно със сина им Андрей. В стаята, съседна на ателието, живеел самият той. К. Таслаков си спомняше също как се събуждал понякога сутрин, покрит с топлия ямурлук на Андрей Николов. Този ямурлук, ушит от известните троянски абаджии по време на евакуацията, от груб вълнен шаечен плат, бил неизменната му връхна дреха през влажните есенни дни.
Време е тази обаятелна личност, оставила на поколенията неоценимо национално богатство, да намери достойно място в българската култура и изкуство, както е във всяка цивилизована страна. Време е най-после нашата културна общественост да получи музея, където почитателите на изкуството ще могат да се наслаждават на прекрасните произведения на Андрей Николов.