Това не е реч на някой от съвременните „патриоти“, а официално обръщение към нацията на председателя на Държавния съвет на НРБ и генерален секретар на ЦК на БКП Тодор Живков.
Тя е произнесена на 29 май 1989 година. Точно в 20 ч по националната телевизия комунистическият диктатор обявява директно, че всички, които не се чувствуват българи и не приемат България за своя родина, да се махат от страната.
Словото му, оценено години по-късно като едно от най-циничните, продължава дръзновено почти 30 минути и накрая завършва с предупреждението: „ Българският народ няма да падне на колене. Дълбоко се заблуждават онези среди, които лелеят надеждата, че ще могат да върнат колелото на историята назад, към времената на Османската империя”.
Тактически, като по сценарий думите на Живков звучат само часове преди в Париж да бъде открита Световна Конференция посветена на правата на човека. На нея участват прогонените само седмица по-рано от България членове на Независимото дружество за правата на човека отец Благой Топузлиев и поетът Петър Манолов, и двамата покойници. От България пристигат и допуснатите от БКП и ДС дисиденти – Блага Димитрова, Копринка Червенкова и Петко Симеонов. Режимът на Живков обаче има и официален представител – членът на казионния Комитет за правата на човека Юлий Бахнев. Именно той е натоварен да защитава в Париж пред света позиция, че България е свободна и демократична страна, в която правата и свободите на гражданите се спазват и зачитат. Години по-късно, покойният вече Бахнев ще се окаже
"специален проект" на тоталитарната държава
и важна брънка в създаващата се нова политическа система.
Речта на Живков от 29 май вдигна бариерата на българската граница към южната ни съседка и слага началото на „Голямата екскурзия”. Няколко седмици по-рано властта в София подготвя сценария за етническото прочистване със законодателни хватки. На 10 май Народното събрание приема облекчения за пътуванията в чужбина. Така за пръв път след 1945 г. гражданите получават правото на постоянен задграничен паспорт. Законът за така наречените червени паспорти трябва реално да влезне в сила от 1 септември, но бунтовете и откритите протести сред турската общност в Джебел, Кърджалийско, Каолиново, Шуменско и Езерче, Разградско налагат да бъде приложен активно още в началото на юни. Формално комунистическата власт обяснява задграничните паспорти като изискване на Хелзинкските договорености в годините на перестройката. Неофициално обаче членове на Живковата номенклатура признават, че промените са направени целенасочено, за да се проведе тайният проект „Голямата екскурзия”. В подкрепа на това е и секретна реч на Живков, произнесена на 7 юни пред актива на Централния комитет и Политбюро на БКП. Диктаторът, по който днес въздиша част от демократична България, казва:"Бунтовете в страната спряха след това изложение (от 29 май). Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла. Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население,
след 15 години България няма да я има
Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно."
Преди да стартира „Голямата екскурзия“, в периода между 9 и 26 май ДС енергично успява да екстрадира от България бунтарите, които създават напрежение и сеят недоверие срещу режима.
Емоционално Турция захапва пуснатата от София стръв и на 3 юни широко отваря границата на Капъ куле, без да очакват такъв огроменн керван от хора.
Години по-късно, в излязлата през 2004 г. „Политическа история на Турция” изследователите край Босфора ще признаят: ”През 1989 г. държавното ръководство на Република Турция допусна една от най-големите си грешки като се хвана на блъфа на Тодор Живков”. Периодът и до днес се сочи като пълен провал и за турските тайни служби, които нямали и хабер какво кроят съседите им и какъв проблем ще им натресат.
Телевизионната изява на Живков, поражда масова психозата в смесените райони. Километрични опашки се извиват пред пощенските станции за купуване на документи за задгранични паспорти. Такава е картината и пред управленията на народната милиция – хиляди искат да се сдобият с червени паспорти. Преименуваните турци напускат нивите, зарязват реколтата, селските цехове запустяват. Секретариатът на ЦК на БКП изпраща специална инструкция до всички окръжни комитети на партията и кметовете за провеждане на изселването. На 3 юни призори първите недоволни от комунистическата власт преминават на турска територия. Пътната артерия от Севeрна и Източна България към Свиленград е блокирана от чакащи колони с автомобили, рейсове, каруци и пешаци. Властта създава пропусквателни пунктове, които дирижират изнасянето от страната. В редиците на заминаващите неочаквано се оказват и стотици партийни секретари, кметове и номенклатурчици на БКП от турски произход. Дни преди майските събития те са рупора на възродителния процес, кълнат се в българския си родов корен и градят партийна кариера.
„Голямата екскурзия”
отприщва и вълна от изнудване и спекула. И докато турците събират бохчи и опразват имоти, някои българи правят първите пачки от трагедията. Цените на старите лади и москвичи скачат рекордно до 40-50 хил лв, след като чисто нови в държавната „Мототехника” струват между 6 – 10 хил. лв. Един курс с такси на черно до Капъ куле се плаща по 1000 лв. Всички стоки, от храни до битови вещи, техника и лекарствата, изчезват от магазините и складовете. Продават се на заминаващите на спекулативно високи цени. Къщите и имотите на изселниците се изкупуват само от общините на държавни цени, а после властта решава на кого да ги препродаде. Месеци по-късно става ясно че служители на МВР, партийните комитети на БКП, кметове и комунистическа номенклатура, магистрати са яко забъркани в получаване на рушвети за вадене на паспорти, уреждане под тезгяха на дефицитни стоки, търговия със стари коли. Някои от тях се оказват и с по няколко апартамента и ниви, взети на безценица. Със заповеди на окръжните комитети на БКП принудително хиляди българи от администрацията са пратени на бригади по нивите да прибират изоставената селскостопанска реколтата. По-късно властта пуска в действие схемата –обираш си тютюна, получаваш паспорт за Турция. В смесените райони отряди на баретите пазят реда и спокойствието и вардят турците докато нижат тютюна. На масови събрания и срещи активистите на режима насаждат омраза към заминаващите и посяват корените на избухналия месеци по-късно, през първите дни на демокрацията площаден национализъм.
На 1 август 1989 г. в парламента за пръв път е внесена протестна декларация от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Дисидентите се обявяват срещу прогонването на българските турци. На 2 и 3 август кореспондентът на „Правда” в София Леонид Жмирьов обикаля кърджалийския край и разговаря с хората. Разтърсващите му репортажи карат Държавна сигурност да изпадне в абсурдната ситуация и да арестува от реповете дори тиражите на съветската „Правда”. Паника и суматоха настъпва и на турска територия. Край Одрин, Бурса и Истанбул са създадени палаткови лагери за идващите от България, има опасност от избухване на болести и зарази. Турция не е готова да поеме голямата изселническа вълна. На границата се възцарява хаос. На 21 август Анкара едностранно пуска бариерата на Капъ куле и спира изселването. По неофициална статистика в критичния промеждутък от 3 юни до 21 август 1989 г., около 360 000 етнически турци успяват да напуснат родината си. До падането на режима на Тодор Живков, на 10 ноември 1989 г. около 40 хиляди се завръщат в България, преди да е изтекъл срокът на издадените им тримесечни визи. До края на 1990 г. в страната се прибират още 100 000 изселниците.
България се хвали, че е спасила евреите си, но цялата й интелигенция и политическият й елит мълчат две десетилетия
за изгонените турци,
обвинява Мохамед Узункъш, политзатворник и лидер на „Дългата зима” - една от малкото автентични нелегални организации, създадена след смяната на имената през 1985 година.
33 години след драматичното лято на 1989 г. няколко хиляди семейства остават завинаги разделени. Българските историци все още не са направили адекватен прочит на станалото. Няма нито един осъден или преследван от закона за провеждането на зловещия проект „Голямата екскурзия” и този успех е постигнат с явната съпротива на наследницата на БКП – БСП и мълчаливото съгласие на ДПС, ръководено и контролирано 25 години от офицери и агенти на ДС.
„Пророчеството“ на Живков, че България ще бъде разделена като Кипър се оказват обикновена комунистическа пропаганда, която и до днес е жизнена и работи сред националистично настроените българи.
От дистанцията на изминалите 30 години можем да си дадем отговор и за ролята на мистериозния Юлий Бахнев, който на 30 май 1989 г. представлява българската държава на Парижката конференция за правата на човека. След по-малко от година този назначен „борец“ за права и свободи се оказва кандидат-депутат, а по-късно и депутат от новата етническа партия ДПС и става неин говорител във Великото народно събрание. Как човекът, който брани комунизма пред света се оказва под едно и също знаме с „бореца“ срещу същия комунизъм Доган или просто и двамата са част от общ сценарий за овладяване и монополизиране вота на турците и мюсюлманите в интерес на тайните служби и комунистическата номенклатура.
29 май 1989 г. е и потвърждение на усещането, че случайностите в българската история винаги имат закономерна връзка. Пак на тази дата, но през 2013 г. парламентът гласува общия проект на ДПС и БСП – правителството на Орешарски. То вече е в миналото, но ще остане като потвърждение на усещането, че БСП и ДПС са просто българското и турското крило на БКП, а разделянето на „жертви” и „палачи” е фалшиво, защото едните отказват да търсят справедливост, а другите не искат да се извинят и покаят за злодействата. Напротив – днес отново се готвят да управляват заедно.
Екип на Faktor.bg