Георги Боздуганов
Преди повече от половин век, след един риболовен излет край село Говедарци в Самоковска околия, моят свако ме заведе на гости на професор Асен Христофоров, който живееше в малка виличка в края на гората. Професорът има интересна, изпълнена с премеждия биография. Завършва Роберт колеж в Истанбул, икономика в Лондон и специализация в Женева. Той обаче има неблагоразумието да откаже сътрудничество с новата “народна власт” и да обяви комунистическите идеи за икономическо преустройство по съветски образец за
безумие,
което неминуемо ще доведе до разруха и фалит. Следва типичнияj милиционерски сценарий - набеден за британски шпионин, изхвърлен от университета, софийското му жилище е конфискувано и Христофоров е въдворен в концлагера Белене. След освобождаването работи в строителството и впоследствие, с помощ от приятели, му е позволено да превежда художествена литература. Владее 5 чужди езика. Преселва се в Говедарци и купува запустяла нива, където с много труд и малко пари спретва скромната къщичка. Успява да издаде няколко сатирични книги в малък тираж, които имат и значителна краеведска стойност.
До този риболовен ден не бях прочел “Мацакурци” и не познавах литературното му творчество. Изядохме пастървите и споделих своите впечатления от изключително красивата природа на рилската долина, и нейния пълен сюрреалистичен контраст с битовия селски пейзаж. Разкривени, нескопосано направени зидове покрай разровени кални улици без настилка, но затова пък обилно покрити с кравешки тор. Явно впечатлен от констатацията и желанието ми да науча нещо повече, професорът сподели, че предишното име на селото е “Мацакурово”, а зад него е скрита любопитна история. След вметване от свако ми за моята юношеска пристрастеност към исторически книги и няколко утвърдителни намигвания, професорът продължи своя разказ. От векове Рилският манастир е притежавал големи стада от крави и телета. Според една от легендите, след възникнал опустошителен пожар (вероятно през 1833 г.) наетите пастири решили да се възползват от бедствието. Задигнали цялото стадо, прекосили планината и се укрили в красивата долина. Оцелелите монаси изпаднали в ужасяващо тежко положение — хем трябвало да възстановяват Светата обител, хем били обречени на глад, загубвайки основната си прехрана от мляко и сирене. Кражба от Църквата е голям грях и те анатемосали крадците да живеят в самота с откраднатия добитък.
Лютата клетва се сбъднала, ама не съвсем. Някаква самоковска мома започнала да навестява крадците, обгрижвала техните мъжки потребности и в замяна получавала по някоя пара или дори по някое теле. Тя била наричана Маца, а говедарите се сдобили с
прозвището “мацакурци”
(т.е. на Маца к*рците).
Изглед от култовото село Говедарци
В края на 19-ти век цар Фердинад отишъл на лов в района, възхитил се на великолепната природа и поръчал да се направи път. Монархът дълго се смял на легендата, но наредил да се смени името на селото, тъй като намерил в неговия етимологичен произход “заплаха за обществения морал”. В разговорната реч обаче старото прозвище останало в употреба. Запазили се и някои колоритни женски имена като Шуна-Пуна и някои местни табиети. Няма да коментирам дивашкото бесене на кучета на “Песи понеделнник”, но жените не носели бельо (все пак духът на Маца е оставил отпечатък), а мъжете нямали никакво желание за облагородяване на околната среда и продължавали да бъдат изключително крадливи.(Отшелническата покъщнина на проф. Христофоров е обирана 7 пъти!)
Друга забележителност на Мацакурово е пребиваването на Тодор Живков през годините на войната. Съпругата му Мара Малеева е била селски лекар и е издържала семейството, докато съпругът се е “укривал”, люскайки всекидневно карти в кръчмата или както гласи един афоризъм: бил е полунелегален - той се е криел, ама никой не го е търсил. Дали там бъдещият държавен глава е възприел обирджийския табиет и отричането на всякаква естетика, които ще пренесе в София и в цялата страна, остава загадка. Подозирам, че
мацакурството е заразно,
устойчиво и неумолимо намира своят път. Заклинанието на христофоровия герой, полуграмотния мацакурски даскал Итко, изглежда предстои да се сбъдне: ”Тук е по-главно от София и ако йощ не е, ще стане некой ден! Ще стане Мацакурово столица!”. Все още не е станало столица, но пък мацакурщината отдавна се вселява в София.
През лятото на 2013 г. Софийската община започна “грандиозен ремонт” на главната улица “Цар Иван-Асен II” в квартал “Яворов”. Паважна настилка бе изнесена в неизвестна посока, но пък стана известно, че уличното платно ще бъде асфалтирано. Четирима души организирахме граждански протест за запазване на вековните павета. След уведомителни писма до общината, събрания в кварталната градинка, подписка, която подкрепиха над 4000 жители, огласяване по национални телевизии и предупреждение за блокиране на движението на Орлов мост, общинарите отстъпиха. Аргументите ни бяха елементарни - гранитният паваж е практически вечен, екологично неутрален и не излъчва вредни вещества за разлика от асфалта, при неминуемите ремонти се възстановява без грозни кръпки, не позволява шофиране с превишена скорост, запазен е в европейските столици като безспорна културна ценност и др.
Отстъпиха с огромно нежелание и възложиха възстановяването на фирма, която започна да го изпълнява безобразно. Безуспешно умолявах работниците да полагат стабилна основа, да оставят оптимална фуга между отделните павета, да ги редят в правилни геометрични редове, да ограждат металните шахти с паваж вместо с цимент, който бързо се разрушава при замръзване и автомобилен трафик. Попитах двама от павьорите, които говореха някакъв що-годе български език, откъде са и получих смайващ отговор — от онова село! Прилоша ми. Осъзнах защо дори здрави хора понякога пият хапчета, а разбрах и мотивите за общинарския гняв, припомняйки си думите на един капитан на кораб, който сподели, че е изнесъл по Дунав няколко шлепа с павета за Австрия и Германия. Всички наши възражения и молби за корекции срещнаха яростен общинарски отпор: искахте павета — на ви павета! В крайна сметка, ако някой желае да добие непосредствена представа за стъпките на Армстронг върху каменистата повърхност на Луната, може да ползва “ремонтираното” улично платно. Впоследствие отговорният зам. кмет загуби поста си, след друго разкритие за поставяне на свръх скъпи, но изключително некачествени автобусни спирки. Оказа се, че те са продукт на съпруг на депутатка от Самоков, за която плъзнаха слухове за произход от……! Ееее, не мога!
Едва ли бих се занимавал отново с темата, още повече че тогава започнаха да ми се присънват проф. Христофоров с неговите герои и да се плаша за психичното си здраве, ако централният софийски булевард не бе подложен на
издевателство по познатия тертип
Жълтият паваж е поставен по поръчка на цар Фердинад през 1907-8 г., преживял е бомбардировки и мачкане с танкови вериги на множество живкови деветосептемврийски паради, но днес е под заплаха от планирано окончателно унищожение. Скандалите с “акулските зъби” на ул. Граф Игнатиев, цената на “златното” улично осветление в софийския център и вълнистият асфалт на Цариградско шосе очевидно не бяха достатъчни за поука и ремонта бе възложен на същата фирма, която извърши безчинствата на ул. “Цар Иван-Асен II”. Наетите работници трошат с вандалско настървение един от символите на София пред площад Народното събрание и се канят да продължат по целия булевард, докато бъде ликвидиран символът и заплатена договорената сума от 17 млн. лева. Първоначалното мълчание за общинарските начинания отговаря и на въпроса защо христоматийният герой на Алеко Константинов е по-популярен от съседите на професора — откровената байганювска простащина е далеч по-приемлива от симптоматичните за мацакурщината въпиюща некадърност и патологична крадливост.
Матера - Италия
Оставям настрана мълвата за корупция при избора на изпълнител и тази, че родената в гр. Самоков кметица е родово свързана с обитателите на “онова село”, откъдето неминуемо произтичат пословичните нагласи. Нито съм разследващ орган, нито изследовател на родословия. По-важно е, че наложената глоба не може да възстанови унищожения паваж. Той не се произвежда, а не можем да очакваме общинари да копаят клинкер в Унгария, да пекат павета и да ги редят. Единствената възможност за предотвратяване на опустошението, е да се наемат павьори от Италия или Турция, както направи пловдивската община.
Въпросът обаче има и политически измерения. Вместо да решат тридесетгодишния “философски” въпрос за премахване на извисения съветски окупаторски паметник, общинарите са решени да осуетят всяка възможност за протести по централния софийски булевард. В цялата схема умело е заложен факторът време; метеорологично - през зимата не се поставя устойчива пътна настилка и астрономическо - сагата ще се точи месеци, с ремонт на ремонта, възражения, нови корекции и пр. Пита се: Докога ще трае сагата, защото вбесените няма да си траем?!