„Стара истина е, че младежта е бъдещето, надеждата на един народ. Това особено е вярно за нейния елит, за златната студентска младеж. Но за да може да бъде оправдана тая надежда за по-светли бъднини, нужно е тая младеж да се проникне от съзнанието за великата мисия, която й предстои, и да се подготви със сърце и разум за изпълнение с достойнство на възложената й благородна, но тежка и отговорна задача. А пътят на тая подготовка води из стръмнините на непрестанна, упорита и осмислена работа, озарена от пламтящия огън на едно високо обществено съзнание и на една чиста всеотдайна любов към родината, дето няма място за дребнави егоистични сметки и за никакъв кариеризъм, и дето углъбяването в себе си води към възвисяване, към чист идеализъм и творчески национализъм“.
Думите са на един измежду многото забравени български интелектуалци и са изречени през 1939 г. в израз на признателност към българската студентска младеж. Дали тогава проф. Никола Долапчиев е провиждал близката своя съдба в приближаващите преломни години и съдбата на своето отечество? Мисля, че в някаква степен ги е провиждал, защото иде реч за истински български интелектуалец в пълноценния смисъл на думата, посветил се на правото, науката, дипломацията, адвокатурата и обществената изява.
Произход, образование, академична кариера
Никола Г. Долапчиев е роден на 07-ми февруари 1897 г. в гр. Сливен. През 1920 г. завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. В периода от 1922 г. до 1924 г. специализира наказателно право в Берлинския университет, където през 1924 г. защитава докторат на тема „За един логичен строеж на понятието за вината в наказателноправната система“. По-късно има многобройни други специализации в Австрия, САЩ, Англия, Франция и др. (1931 – 32 г.). След защитата на дисертацията в Берлин постъпва като асистент в ЮФ на СУ, малко след това става доцент по наказателно право (1926 г.), от 1929 г. е извънреден професор, а от 1933 г. – редовен професор. В продължение на десет години ръководи Катедрата по наказателно право и наказателно съдопроизводство в ЮФ на СУ (1933 – 43 г.), а през учебната 1930/31 г. е декан на Юридическия факултет.
Никола Долпачиев разгръща широка научно-изследователска дейност. Основните му интереси са насочени към наказателното право и по тази дисциплина чете основния курс във факултета. Научното му наследство в тази област е огромно: учебници, монографии, студии, статии и пр. – при това сътрудничи не само на български, но и на чужди издания (италиански, френски, германски…). У нас публикува или редактира в сп. „Адвокатски преглед“, „Съдийски вестник“, „Юридическа мисъл“ и мн. др. Отзивите на студенти и колеги за преподавателската му дейност са великолепни. Например по този повод д-р Серафим Алексиев пише: „Той умееше да излъчва познанията си и да ги напластява мигновено в съзнанието на жадните за наука и пропити от благодарност студенти. Лекциите и упражненията му доставяха истинско удоволствие и върховна наслада, а слушателите му показваха подчертано желанието си – часът при проф. Долапчиев още да продължава. Той беше прекалено възпитан и изискан в отношенията си към колегите – научни работници, към студентите и гражданите, и не допускаше да се самоизтъква и да „натрапва“ становището си. Спореше убедено и убедително“. А проф. Йосиф Фаденхехт коментира: „Блестящи качества на преподавател, вдъхвайки жив интерес у своите слушатели“.
Обществена деятелност
Признанието за научно-обществената работа на проф. Долапчиев не закъснява: той е канен на научни конгреси в Букурещ, Прага, Мадрид и другаде, става член и на Американската академия по криминология (1932 г.). От 1936 г. е дописен, а от 1941 г. – редовен член на БАН. Упражнява и богата адвокатска практика.
През втората половина на 20-те години на миналия век голяма част от интелектуалния български елит се разочарова от партийно-политическата система, провокирана от изострената до крайност обществено-парламентарна ситуация и съпровождащите я атентати и прояви на тероризъм. Не прави изключение и проф. Долапчиев – той постепенно се оформя като привърженик на Политическия кръг „Звено“, особено след деветнадесетомайския преврат през 1934 г. Тази идейна близост проф. Николай Поппетров обобщава така: „Дешифрирана, тази формулировка означава приоритет на закона, утвърждаване на авторитета на държавата и държавната власт, отчитане на националните специфики и интереси“. На тази основа през 1935 г. Долапчиев издава и редактира сп. „Възход“, а сред сътрудниците привлича и бъдещия под-председател на Парламента Димитър Пешев. Долапчиев, обаче, не се изявява като активна политическа фигура; дори през втората половина на 30-те години и началото на 40-те години по-скоро страни от политически изяви.
Превратът на 09-ти септември 1944 г. възвръща интереса на проф. Допалчиев към политиката – той се утвърждава като важен експерт на формацията „Звено“, в чиито ръководни органи е избран.
В началото на 1945 г. Долапчиев е служебен защитник на княз Кирил Преславски и на Добри Божилов (бивш министър-председател) пред т. нар. Народен съд.
Съществен елемент на обществената му дейност е участието в основаването на Съюза на научните работници в България – на Учредителното събрание на 30-ти октомври 1944 г. е избран за зам.-председател, а на второто (публично) събрание на 13-ти декември с. г. е преизбран на тази длъжност. Паралелно с това се засилва и активността му в БАН, където на 01-ви ноември 1944 г. е избран за зам.-председател, но на практика ръководи институцията, тъй като нейният председател Димитър Михалчев е изпратен за посланик в Москва.
Така очертани, трите поприща на Никола Долапчиев предначертават сякаш широки хоризонти за дълготрайна изява – Софийски университет, БАН, Съюз на учените. Ала и трите институции постепенно са завладени от
проникващия вирус на несвободата
доколкото идеологията на Комунистическата партия насочва стрелите си дори срещу доскорошни съюзници, а всякаква проява на творческа независимост е нетърпима и непростима. Серафим Алексиев обобщава: „Със своя блестящ ум и изключителни творчески възможности той виждаше, че настъпват черни дни за народа и страната ни, за българската наука и особено съдбоносни за развитието на българската правна наука. Запознат основно с правните проблеми на тогавашния СССР, разгледани в няколко негови публикации (още през 1923 и 1926 г.), проф. Долапчиев беше напълно наясно, че леден „сибирски“ болшевишки ураган започва да опустошава България и да я превръща от цветуща държава в пустиня на страха, безправието и нравствената гибел“. По линия на БАН се проявяват противопоставяния между Долапчиев и набиращия сила Тодор Павлов по повод засилващите се опити за завладяване на научната сфера и на БАН от комунистически партийни кадри и провеждане на чистки. Подобно е положението и в Съюза на научните работници, където Кирил Драмалиев (бъдещ просветен министър в правителствата на Г. Димитров, В. Коларов и В. Червенков) опитва пълно завладяване от кадри на БКП, срещайки противопоставяне от Долапчиев.
Емиграция
През м. февруари 1947 г., след приемането на новия Закон за БАН, проф. Долапчиев отново е избран за под-председател на Академията. Ала вече е било ясно, че житейските и професионални перспективи пред него са мрачни. Кимон Георгиев прави опити да помогне, като по линия на „Звено“ изпраща на дипломатическа служба свои привърженици. На 06-ти август 1947 г. проф. Долапчиев е назначен за пълномощен министър в Лондон. Опити за дипломатически назначения по линия на „Звено“ са правени и за други интелектуалци – например на младия проф. Асен Христофоров, макар неговото изпращане да е осуетено (за трудната житейска и професионална съдба на Асен Христофоров виж тук). В началото на 1948 г. част от българския дипломатически корпус се разпада, някои от дипломатите търсят политическо убежище в чужбина. Сред тях е и проф. Долапчиев, който се установява в Лондон заедно със своята съпруга Рада и сина Георги, а в родината си е лишен от българско гражданство. Прави комуникация с английските власти за преподавателска работа, а след няколко години – през 1957 г. – отпътува със семейството си за САЩ на борда на кораба Queen Mary по линията Ливърпул – Ню Йорк, установява се в Лос Анжелис, Калифорния и получаване американско гражданство.
След 1948 г. проф. Долапчиев участва в дейността на Българския национален комитет в Лондон като представител на българската емиграция. През м. януари 1952 г. е сред участниците в конференция на Съвета на Европа в Лондон, посветена на Централна и Източна Европа (съвместно с д-р Г. М. Димитров, проф. Е. Петков и бившия дипломат Е. Силянов). Особено важна е публичната му лекция в Кралския институт за външни отношения, Лондон, произнесена през м. ноември 1952 г. и озаглавена „Право и човешки права в България“; в нея описва репресиите, потъпкването на човешките права и съветизацията на българското право и институции. На основата на тази лекция, през 1971 г. (след смъртта на Долапчиев) е издадена неговата книга „България – превръщането в сателит. Анализ на историческите събития 1944 – 1953“. Тази книга до днес не е преведена и издадена в България. С присъщите на всеки специалист по наказателно право прецизност, логическа подреденост и последователност са представени процедурите в т. нар. Народен съд срещу регенти, депутати, министри; комунизацията на българската армия; болшевизирането на правото и юриспруденцията; потъпкването на човешките права; репресиите срещу религиозните общности и т. н. Тази важна и задълбочена книга (историческо свидетелство) е издадена след конкурс от българска задгранична общност със седалище Рио де Женейро, Бразилия. Ето малка част от книгата: „За да подготвят атмосферата за „народните съдилища“, комунистите използваха тълпи от хулигани, цигани и обикновени криминални престъпници, освободени за целта. Даваха им указания по кои улици да се движат, караха ги да повтарят монотонно проклятието: смърт – смърт – смърт! Обвиняемите бяха прекарвани във вериги по улиците, докато добре дресирани фанатизирани комунисти крещяха: Предатели! Врагове на народа! Чудовища! … След това обвиняемите бяха изваждани навън и подлагани на проклятия, ругатни, подигравки, заплювания в лицата, бой и други изяви на грозно държане… Специален вестник, наречен „Народният съд“, бе издаван с отвратителни, подстрекаващи омраза снимки от всякакъв характер и със статии, призоваващи към мъст… Българските граждани бяха възмутени и слисани пред тези срамни демонстрации, които бяха твърде неприлични и чужди на българския характер“.
ДС срещу проф. Долапчиев
Закономерно, предвид настъпващата диктатура, основните постулати в учебниците по наказателно право на Долапчиев са заклеймени като повлияна от германската доктрина и стояща на еклектични позиции между социологическата и класическата школа; базовият му учебник е дефиниран като „типично наказателноправно съчинение с идеалистически и метафизични обяснения за произхода и същността на правото, с откъсване на формално-логичното съдържание от социалните факти…“ (проф. Ив. Ненов). На 09-ти март 1948 г. е изключен от БАН за „враждебна дейност срещу НРБ“; през 1991 г. е възстановен като академик.
След обявяването му за невъзвращенец органите на българската Държавна сигурност предприемат мащабни мероприятия срещу изявения български интелектуалец. В Рапорт от 1951 г. се подчертава: „От др. Тодор Павлов се знае, че същият е писал редица трудове и статии против Съветския наказателен закон и въобще е защитавал страната на буржоазното законодателство… Така например по време на Н. Петковата опозиция е симпатизирал на същата и е четял техния орган Зеленото знаме“ (има се предвид в-к „Земеделско знаме“ със зелено заглавие, издавано от партията на Никола Петков – бел. моя, В. В.). През 1952 г. е издадено Постановление на ДС за обявяване на проф. Долапчиев за общодържавно издирване и са посочени всичките му отличителни белези и роднини. През 1956 г. проличава интензивната работа срещу обекта: „в изявленията, дадени от Долапчиев пред представители на печата във връзка с оставането му в Англия, той между другото казал: „Еднопартийно правителство бе установено в България. Заради това реших да работя като частно лице за възстановяване на свободата“. От горното личи, че Долапчиев е заминал зад граница не да служи на България, а съзнателно да й вреди, което не се забавил да покаже на дело“. Също през 1956 г. е открито издирвателно дело срещу него по линия „изменници на родината“. В началото на 1957 г. ДС изготвя Справка-меморандум, съдържащ план с конкретни агентурно-оперативни мероприятия срещу обекта: насочване на агент „Максим“ към брата на невъзвращенеца, подготовка на нови лица за сътрудници по линия на обекта, събиране на подробна информация за лицето относно неговото минало и настоящите занимания в чужбина. След заминаването на Долапчиеви за САЩ, през 1961 г. в ДС е изготвена Справка-заключение за закриване на издирвателно дело „Дипломата“ поради напреднала възраст – обобщава се, че единствено през 1947 г. професорът е присъствал на две съвещания на БНК като представител на българската емиграция в Лондон, но не са събрани данни за вражеска дейност.
В разработка на ДС срещу друг преподавател в ЮФ и близък до Долапчиев – проф. Иван Апостолов, четем следното: „В лекциите си той и проф. Долапчиев никога нищо не споменават за законодателството на СССР, а това нещо интересува много студентите“. А от мащабните мероприятия на ДС срещу друг колега на Долапчиев в Юридическия факултет – най-изявеният български професор но наказателно съдопроизводство – Никола Саранов, проличава близкото им приятелство преди емиграцията. Проф. Н. Саранов, с когото са специализирали почти едновременно в Германия на младини, обаче остава на родна земя, изключен е от университета, остава без работа, книгите му са забранени и умира в пълно забвение през 1974 г. …
Проф. Никола Долпачиев умира през м. ноември 1964 г. в Лос Анжелис, САЩ.
В заключение ще си позволя формулирането на два извода. Първият е свързан с нашето призвание като преподаватели да споделяме със своите студенти трудните, криволичещи траектории в развитието на една или друга научна дисциплина, особено – развитието й през последните десетилетия и особено на онези правни клонове, които имат непосредствен практически смисъл. Това е най-важно за наказателното право, наказателно-процесуалното право и криминалистиката, тъй като в тези юридически отрасли по най-релефен начин се изявяват доминиращите политически нагласи. А разказът за един тоталитарен свят би бил несъвършен, ако отсъства наказателното законодателство и съответната научна доктрина. Но има и нещо друго: този разказ ще бъде още по-убедителен, ако е представен през личните и професионални съдби на учените, отдали се на тази благородна професия. Отстраняването от преподавателска катедра, арестите, принудителната емиграция, насъскването на Държавна сигурност – ако тези елементи отсъстват, нашият разказ би бил не само непълен, той би бил неточен.
И накрая: намирам за професионален дълг преиздаването на някои от трудовете на тези хора, придавали облика на правната наука до 1944 г. По-широката читателска аудитория ще извади от забрава единичните книжни екземпляри, които до преди три десетилетия бяха самотно скрити в секретните фондове на библиотеките. Това се отнася и за историческата книга-свидетелство на проф. Долапчиев, спомената по-горе. Мисля, че приближаваща 2019-та година е добър повод подобно усилие да се реализира.
*Авторът проф. Веселин Вучков е преподавател (професор) по наказателно-процесуално право. В периода от м. ноември 2014 г. до м. март 2015 г. заема поста на министър на вътрешните работи, подава оставка заради несъгласие с премиера Борисов за политиката в сектор „Сигурност“. Бил е зам.-министър на вътрешните работи (2009 – 2013 г.), сред неговите ресори е историческият полицейски архив до 1944 г. и архивът на Държавна сигурност, координира предаването им на Държавна агенция „Архиви“ при МС и на Комисията по досиетата. Бил е депутат от ПГ на ГЕРБ (гражданска квота) в два парламента – 42 ОНС и 43 ОНС. Днес Веселин Вучков навършва 50 г.
Б.Р. Снимките са от личните архиви на сем. Георги и Дорис Долапчиеви в САЩ и на Веселин Вучков. Публикуват се за първи път с изричното разрешение на собствениците им.
Галерия:
1 – Никола Долапчиев като млад преподавател в университета.
2 – Никола Долапчиев като адвокат в софийската Съдебна палата.
3 – Никола Долапчиев след емиграцията в САЩ.
4 – Сем. Долапчиеви в посолството в Лондон, 1947 г.
5 – Проф. Долапчиев (с бялата коса на първи ред) сред делегати пред Съвета на Европа в Страсбург, 1952 г.
6 – Заглавна страница на книгата „Превръщането на България в сателит (1944 – 1953)“, издадена посмъртно през 1971 г.
7 – Съдържанието на книгата.