Даниела Горчева
Днес, в Деня на почит към жертвите на Холокоста си струва да прочетем "Ти не си като другите майки" на германската писателка от еврейски произход Ангелика Шробсдорф.
Това е автобиографичен роман и една книга, която ни разказва за зашеметяващата атмосфера в Германия преди да дойдат национал - социалистите на власт и за България преди да дойдат комунистите.
Която ни разказва за една погубена Германия и една погубена България. Погубени от двете тоталитарни държави_ Третия Райх и СССР, които заедно подпалиха Втората световна война с подялбата на Полша през септември 1939 година.
Елзе - майката на малката Ангелика, е германска еврейка и за да бъде спасена от антиеврейските преследвания в своята родина, тя и двете й дъщери прекарват цялата война в България.
Ангелика Шробсдорф описва
една България, която е в рязък контраст с полуделия свят
и в която едно изтерзано германско дете от еврейски произход изведнъж е излекувано от страха си да ходи на училище:
"Записаха ме във втори гимназиален клас и изведнъж попаднах сред много български момичета на моята възраст.
Каква разлика само в сравнение със съученичките ми в Германия!
Бях приета без никакво изключение с много топлота и сърдечност, бях прегръщана, хващана под ръка, за ръка, бях осведомена за училищните правила, имената на сестрите и всички останали.
Ни веднъж не видях от тези момичета някаква грубост, ни веднъж не чух злобна или просташка дума, ни веднъж не долових в погледите им задна мисъл.
Държането помежду им също се основаваше на женска солидарност. Имаше приятелства, но не и клики, имаше щури, но не агресивни игри.
Аз се чувствах приятно и уютно в тяхната общност. Ние носехме черни престилки с бели якички и дълги черни чорапи. Единственото, което не ми харесваше, бе това, че не можех да ходя с пусната коса. Намирах се във фаза, когато за пръв път проявявах суета и отдавах голямо значение на косата си, с чието накъдряне се занимавах всяка вечер - една доста трудна работа, като се има предвид, че нямаше ролки и трябваше да използвам плътно навити ленти от вестник. Беше мъчително сутрин да разглеждам в огледалото красивите си къдрици и веднага след това да ги развалям, като ги прибирам на опашка и ги забождам с фиби.
Сприятелих се с Елена и Лили и това приятелство надживя многогодишната ни раздяла..."
*
Романът ни пренася в Германия преди войната, в детските и младежките години на Елзе - майката, която не е като другите майки.
Писателката ни въвежда в средите на германците и на германските евреи, описва първите години от появата на Хитлер до постепенната узурпация на цялата власт и превръщането на Германия в тоталитарна държава.
Не без известна самоирония авторката описва себе си като едно разглезено от богаташки живот в изискана и комфортна среда дете, което роптае срещу сравнително по-примитивните битови условия, в които го захвърля емигрантската съдба.
И описва внезапното си излекуване от капризите и кризите, когато след бомбардировките в София, е принудена от обстоятелствата, да напусне софийската улица Оборище и да отиде да живее заедно с майка си в едно българско село.
И това е най-красивата ода, написана някога от чужденец за България и за нейните гостоприемни хора:
"За мен Бухово бе откровение. Никога преди това и никога след това не съм била по-близо до естеството както там, не съм се усещала така свободна, така сигурна, така душевно и физически здрава, така непомрачено щастлива.
Бухово ме научи какво е животът в неговата изконна форма, какви могат да бъдат хората, които живеят с открита душа.
Никога преди това и никога след това не станах свидетел на такава безкористна щедрост както от страна на тези безимотни селяни, на такова благородно държане към чужди хора, за които не се знае нищо друго, освен че са в беда, на такава дълбока и истинска съпричастност.
Неотдавна отново бях там и се видях с братята.
И подир четиридесет и шест години по-възрастният, Васил, си спомняше точната дата, на която бе загинал брат ми, съобщена му от майка ми при едно от неговите посещения у нас в София. Когато каза: „А той бе единственият син на мути!“, в очите му се появиха сълзи.
През живота си съм се срещала с безброй хора, добри, отзивчиви, сърдечни, но никога повече не срещнах такива като Васил и Йонка.
Тя бе любяща сестра и непознаваща завист приятелка, бе строга възпитателка, и храбра покровителка.
Ние бяхме чужденци, ние живеехме в къщата им и затова за тях бе естествено да поемат отговорност и да се грижат за нас - не от пресметливост и самохвалство, не от насадени религиозни или етически принципи, а единствено и само от потребността да помогнат и да ни предпазят от неприятности.
Те бяха хора, чиито постъпки се диктуваха от вроден усет за такт и от безпогрешен инстинкт за онова, което е правилно и порядъчно.
Всичко това осъзнах едва по-късно, тогава само имах чувството, че съм попаднала на остров, където не може да ми се случи нищо лошо, нищо долно, нищо коварно.
Всичко бе ясно, просто, истинско. Аз, която вечно влачех някакви болести, борех се със страховете си и болезнените си реакции, гнусях се без причина и се затварях пред всекиго, изведнъж се превърнах във външно и вътрешно стабилен, щастлив, обичащ живота човек.
Дали валеше като из ведро или бушуваше буря, дали имаше зрял боб и на обед, и на вечеря, дали трябваше да излизам нощем в адския студ до ямата в дъсчената барака или да газя из калта, за да донеса вода, дали дрехите ми бяха омалели, дали косата ми бе мокра и сплъстена, дали в киселото мляко шаваше муха или дали ръката на малкия Гошо, с която ми подаваше парче хляб, бе мръсна до немай къде, моето равновесие не можеше да бъде нарушено.
Аз цъфтях като самия живот и така се и усещах."
*
Но романът не е само това.
Той е необичаен разказ за Холокоста, за спасението на Елзе, Ангелика и Бетина от тоталитарна Германия, за безпомощността на семейството да спаси майката на Елзе - Мина, за смелата решителност и самопожертвователност на първото дете на Елзе - Петер, нейният единствен син, братът на Бетина и Ангелика.
Това е нюансиран разказ за различни по произход и темперамент хора, разказ пъстър, богат и нюансиран, който не разделя опростенчески света на черно и бяло, а с търпението на учен над микроскопа се взира в цветния калейдоскоп на отминалите години и търси своите отговори в неговите бързо разпадащи се и отново сътворявани картини.
Търси ги със смесени чувства - с гняв и обич, с тъга и с радост, с възхищение и разочарование, с надежда и отчаяние...
Това е разказът на една своенравна дъщеря за нейната дръзка майка.
Дръзка, защото в едно патриархално еврейско общество дръзва да наруши всички канони, да се държи независимо, непредвидимо и свободолюбиво.
Така Елзе дръзва скандално да развали уредения от семейството си годеж с почтения евреин, проваляйки сигурността на този добре уреден брак, за да последва своята любов. И не стига, че нейният любим не е евреин, ами е и поет, че и без пари. Но Елзе не се поколебава да се омъжи за него и да има дете в трудните години на глад след Първата световна война и на инфлуенцата, която отнася брат й и за малко не коства живота на първородния й син.
Но дързостта на Елзе не спира дотук.
Тя има три деца от трима мъже, водена от разбирането си, че една жена трябва да има дете от всеки мъж, когото обича.
Това е разказ, който ни потапя в атмосферата на един Берлин от 20-те години - едно искрящо тържество на живота между двете световни войни, един вдъхновен танц между двете кланици, една атмосфера на отприщила се радост, необуздана жизненост, водовъртеж на младостта, либерализма, изкуството, разчупване на догмите и отхвърляне на консерватизма.
Ангелика Шробсдорф описва тези години като
комета, оставила широка диря в нощта:
"Представям си двадесетте години като комета, която оставя широка светла диря в кратката, беззвездна нощ между две световни войни. Родена в края на това десетилетие, тоест в момент, когато тази комета вече угасва, аз само съм слушала за невероятния ѝ блясък и големина. Онези, които се опитваха да ми я опишат, а те бяха мнозина както в Германия, така и в Израел, сякаш още се намираха в нейната орбита. Говореха с интонацията на човек, който разказва приказка, усмихвайки се дяволито или замечтано, с тъга или с внезапно оживление.
Един възрастен господин, чиито крака не го държаха съвсем и непрекъснато се налагаше да внимава по какъв начин стъпва, дори ми показа, за мое огромно притеснение, как се танцува чарлстон. Той се е вихрил някога по паркета на жокей-клуба с някакво русо момиче, подстригано на черта и облечено със зелена рокля, като споменът за това сега трябва да го бе окрилил.
Една не по-малко възрастна госпожа ми изпя тогавашните шлагери и с всеки следващ гласът ѝ ставаше все по-млад. Това бе тук, в Йерусалим; тях двамата вече ги няма. Тях почти всичките вече ги няма, щастливците, които са видели кометата, а двадесетте години, наречени „златни“, родени от жестоките последни акорди на Първата световна война, потушени от зверската прелюдия на Втората, се превърнаха в легенда.
Аз също растях с голяма част от онова, което те бяха донесли, и без съмнение също съм повлияна от него.
Но то нахлу отново в мен чак доста по-късно, когато вдигнах бариерата към миналото, оставяйки го да се смеси с чутото, видяното и прочетеното. От пъзела никога не излезе картина.
Из паметта ми се мяркат имена на писатели и критици, художници и архитекти, композитори и диригенти, режисьори и актьори; имена на театри и киносалони, нощни клубове и бални зали, ресторанти и кафенета, вестници и издателства; останали са мелодии от „Опера за три гроша“, рефрени от шлагери, откъси от песни, фрагменти от текстове и стихотворения от Меринг и Тухолски, Кестнер и Рингелнац, Клабунд и Брехт; впечатления от картини, рисунки, карикатури, които съм виждала тук и там.
От майка си не научих нищо за този период.
В България, докато бяхме в емиграция, тя никога не говореше с мен за миналото. Вероятно се боеше да не би да ме смути и да разбуди спящите вълци на носталгията.
Наруши табуто само веднъж, когато в София даваха „Бълнуващата уста“ с Елизабет Бергнер.
Бергнер бе идол за нея, както и за много жени от нейното поколение, и тя вече бе гледала филма няколко пъти в Берлин. Когато тръгнахме към киното, бе възбудена като младо момиче, което отива на първата си среща, и ми довери:
- Тичах да гледам всяка пиеса, в която на сцената се появяваше Бергнер. Тя бе най-добрата! Още я виждам като Пук в постановката на „Сън в лятна нощ“ на Макс Райнхард. Какво щастие, че успях да съпреживея всичко това... него никой не може да ми го отнеме, никой!
- А кога бе това? - попитах аз.
- През двадесетте години, така наречените златни."
*
"Наистина ли бяха толкова златни? - поисках да чуя по-късно от Ени.
- Бяха фантастични - отвърна тя, - не ще и дума.
Пробивът в едно ново, модерно, еманципирано време, което нямаше шанс. Един грандиозен предсмъртен танц! Невероятно е какви великани на изкуството и духа роди тогава за една нощ Берлин. Половината бяха евреи. Е да, на нас ни се удаде да убием всичко: евреите, изкуството и духа."
Романът „Ти не си като другите майки“ не е просто синовен дълг на една дъщеря, която иска да разкаже за майка си, а опит да се преосмисли миналото, да се намери отговор на въпроса къде сбъркаха всички, които допуснаха създаването на още една тоталитарна държава след СССР - Третия Райх. Неизбежна ли е била нейната поява?
"Елзе се втурва в онези златни години, които ръждата тъкмо е започнала да разяжда. Тя поема от всичко - от културата и от пороците. Краткото експлозивно време на цъфтеж, смесица от обновление и декаданс, което често предшества упадъка, превръща града както в метрополия на изкуството и духа, така и в Содом и Гомор.
Берлин вече не е резиденция на кайзера със строг етикет, викторианска благонравност и пруска дисциплина, той е сърцето, любимецът, владението на жителите си, които, освободени от принудите, най-сетне го изграждат по свой вкус и му налагат отпечатъка на своето лице и характер.
Едно дръзко лице, един открит характер.
Проправят си път нови ясни форми, нови стегнати линии, нови свободни порядки, нов откровен тон.
Стилът Баухаус се смята за шик, спортът, нудизмът, киното, фокстротът, нощният клуб, списанието, съдържащо роман с продължение, шестдневното надбягване в двореца на спорта, внесеният от Америка сексапил.
Ражда се находчивият, повратлив берлинчанин, както и отраканата и трезва берлинчанка с известен чар.
Това е
великото време на жените,
които, освободени изведнъж от оковите, могат да участват в света на мъжете и да дават израз на потиснатите си или изтласкани чувства, очаквания и потребности.
Те хвърлят от себе си престилките и корсетите, сладникавата си женственост, безполовата си склонност към подчинение и се показват в ефирни, свободни рокли, с непокрити колене, сърцевидно начервени устица и мъжки пострижки - прелъстителни гаменки, в много отношения по-леки, в какъвто и смисъл на думата да се разбира това.
Те седят, пиейки и пушейки на бара, стоят, пеейки фриволни песни по сцените на кабаретата, танцуват, оскъдно облечени, във вариететата, скачат с впити по тялото трика във водата, мяркат се в сумрачни локали, флиртуват по цяла нощ, възторгват се от черната, гола до кръста Жозефина Бейкър и от боксьора тежка категория Макс Шмелинг; а хареса ли им някой мъж, не отказват.
В този обърнал се с главата надолу свят Елзе се чувства като риба във вода.
Сега тя вече не плува срещу течението, а начело на рой съмишленици. Нейният чар е станал предизвикателен, умът ѝ - остър, жизнеността ѝ - напориста, радостта ѝ - твърде шумна. Тя дава тона, увлича след себе си или проправя път."
Този искрящ от младост и лекомисленост бохемски свят съжителства отделно, но мирно с другия, консервативния свят на благовъзпитаните германци.
В Германия от 20те години сякаш има място за всички - и за необузданите бохеми и дръзки авангардисти, и за непоправимите романтици и идеалисти от 19 век, потънали в поезията и философията на Германия отпреди Първата световна война и живеещи в своите кули от слонова кост, и за еснафския морал и благоприличие на порядъчните германски семейства, и за яростните социалисти, които манифестират по улиците, бият се едни с други (комунисти с национал-социалисти) и искат радикално да излекуват главоболието на този свят … като го обезглавят.
И има място дори за ортодоксалните, дошли от Русия и Полша евреи, които са презирани от останалите, от германските евреи заради своята средновековна застиналост:
"Вътрешният срив на страната настъпва по-бързо, отколкото катастрофата на фронта. След метежа в океанския флот избухва Октомврийската революция. Кайзерът абдикира, републиката бива провъзгласена. На 11 ноември се сключва примирие с държавите от Антантата. Възцарява се мир. А в Берлин - улични боеве, политически убийства, картечен огън, гладни бунтове, обезобразени инвалиди от войната, изпаднали безработни, нищета.“
Единствено политически добре осведоменият човек знае за какво става дума.
Фриц и Елзе, техните роднини и приятели имат само бегла представа. Те са хора на културата и забавленията, хора без отношение към историята и политиката.
Едните живеят в свят на буржоазно охолство и са верни на кайзера, консервативни, патриотични германци.
Другите живеят в света на изкуството и хуманизма и не симпатизират никому. За тях политиката е нещо банално и просташко, така че не си губят времето с нея.
„Понятието социализъм, което най-често объркват с комунизъм, ги хвърля в ужас. Те познават индустриализацията с нейните горчиви последици, гладуващия пролетариат в огромните сгради с квартири под наем и задни дворове само от книгите на Герхарт Хауптман и от рисунките на Кете Колвиц, но това е литература и изкуство. Не са го виждали на живо.
И по същия начин като Мина и Даниел и като многобройните им роднини кракът им не е стъпвал в квартала „Шойнен“, където ортодоксалните източни евреи с къдрици на слепоочията си, с големи, обшити с кожа шапки и кафтани, водят изолирано средновековно съществувание и са срам за тях, асимилираните евреи с германско гражданство.
Те засвидетелстват известно уважение към политическите величия като да речем Роза Люксембург и Карл Либкнехт, възмущават се от убийството им, но бързо ги забравят след някоя дирижирана от Фуртвенглер симфония или някоя постановка на Макс Райнхард.
Преглеждат бегло политическите новини във вестниците, за да се заемат после усилено кой с икономическия раздел, кой - с културния. По радиото слушат музика. По онова време светът е още така невероятно голям, а разпространението на новини така ограничено, че дори това, което става в собствената ти страна, може да бъде игнорирано. Игнорират го толкова дълго, докато се превръщат в глупаци."
И ето тук следва описанието, което кара всеки демократично мислещ човек да потръпва от погнуса и което напомня удивително на комунистическа София:
"Берлин започва да я отвращава. Той хърка в задушаващата хватка на нацистите и придобива нов, тевтонски облик, пълен със знамена и паради, униформи и дрехи, засвидетелстващи преданост към Германия, с Шилерови драми и Вагнеров тътен, с вдигнати за хитлеристки поздрав ръце и събрани токове.
Не, това вече не е нейният Берлин, от който изтръгват корените ѝ, от който изчезват все повече познати лица на хора, обожавани отдалеч като творци, обичани отблизо като приятели.
Тя иска да се махне от този град, в който е родена, с който е израснала, в който е познала живота, любовта, щастието и който се е превърнал сега за нея във враждебна чужбина."
Заменете сега думата Берлин със София,
израза "преданост към Германия" с "преданост към СССР", пиесите на Шилер с тези на Горки, музиката Вагнер със съветски маршове, цветът на знамето остава същият, но вместо свастика - на него има сърп и чук, а "вдигнатите за хитлеристки поздрав" с "вдигнатите за комунистически поздрав" ръце, добавете и виковете "Смърт, смърт, смърт" и всичко си идва на мястото.
Но да се върнем в Берлин през 30те и към разказа на Ангелика Шробсдорф.
Немислимото се случва и Елзината красива, лъчезарна приятелка Илзе, с която са вършили лудории и са се смели толкова много, както и Елзиният остроумен приятел Валтер, с когото така хубаво са се забавлявали, заминават за Палестина. А заедно с тях и някаква част от любимия им Берлин - невъзвратимо, категорично.
"Илзе и Валтер Хирш напускат Берлин с двамата си малки сина през април 1936-та с влак еврейски изселници, тръгващ от гара „Анхалт“. Стотици и стотици хора се тълпят на перона и край прозорците на влака, стотици и стотици оставят зад себе си това, което са съградили, което са обичали.
И изведнъж сред тази навалица се появява един мъж, рус, елегантен, стърчащ с цяла глава над тълпата.
- Бях толкова изненадана да видя баща ти - продължи Илзе, - а в същото време ми беше и някак неловко, защото веднага се виждаше, че не е от нас, тоест, че не е евреин.
Но се и зарадвах, разбира се, и му махнах. Той си проправи път и когато ни доближи, а на мен ми мина мисълта, че може би се виждаме за последно, ми стана все пак много мъчно.
„Мила Илзичке, ако през годините споменът за Берлин избледнее, прелисти тази книга и тогава може би ще си помислиш и за нас - което не би навредило. До скоро виждане. От все сърце твой Ерих.“
- Да - каза Илзе, - това беше баща ти. Той живееше в някакъв друг свят."
Този разказ - за различните хора, за различните реакции, изненадва читателя неведнъж.
Например, с разказа на едно еврейско момиченце от Германия, защитавано от своята германска приятелка, член на Хитлерюгенд.
И ни напомня, че нещата не са черно-бели като в яростната комунистическа или нацистка пропаганда и затова много трябва да се мисли преди да се заклеймяват хората с лека ръка:
"Виждам я да влиза в класната стая заедно с дракона: момиче, още по-високо, по-яко и по-грозно облечено от останалите, лицето му с бяла кожа и сини очи - още по- грубо, плитките - още по-дебели и дълги, но затова пък - от чисто злато.
- Това е новата ви съученичка Карин Шрьодер - каза драконът и я доведе до моя чин, единствения, на който бе останало празно място.
Карин ми кимна, седна, извади си нещата и скръсти ръце пред гърдите си в очакване на нови разпореждания. Усетих, че до мен седи човек, който никога в живота си не бе изпитал страх.
Този ден имахме класно по алгебра и след като поразгледах листа, вече знаех, че няма да реша ни една задача.
До мен седеше Карин, смяташе с главозамайваща бързина и записваше отговорите в тетрадката си. След като бе готова много преди определеното време, хвърли един поглед върху моя лист, видя, че не се случва нищо и побутна тетрадката си към мен. Бях така стъписана, че изобщо не реагирах и продължавах да гледам втренчено пред себе си. Тя ме ритна под чина и приближи тетрадката си още малко. Това бе моментът, в който станахме неразделни приятелки и на мъките ми, било в класната стая или на двора, се сложи край.
Карин не само ми беше приятелка - вярна като куче, твърда като камък, тя бе и моя телохранителка и последователка.
Не удостояваше нито едно от другите момичета с внимание и ако някое ме погледнеше накриво, бе достатъчно са̀мо да пристъпи към него, за да го подплаши. Много ми завиждаха за нея и за непоклатимото ѝ приятелство. Знаеше се коя е: първокласна спортистка, ас в играта на народна топка и председател на нейната група към Съюзът на германските момичета (СГМ).
Мен това изобщо не ме впечатляваше. Нямах никакво отношение към спорта, намирах играта на народна топка за отвратителна и не се интересувах от функциите на един председател от СГМ.
Когато за пръв път ни посети у дома, Карин се появи с униформата си. Вероятно това бе най-хубавата ѝ дреха или искаше да се хареса на майка ми, а може и да идваше направо от някоя своя изява, свързана с плетене, пеене или спорт. Във всеки случай тя стоеше пред вратата ни обмундирана както си му е редът - тъмносиня пола, бяла блуза, черна вратовръзка с кожен възел, пречупен кръст, не зная вече на кое точно място: самият прототип на напетото хитлеристко момиче.
Майка ми за секунда си глътна езика. Плъзна очи от Карин към мен и обратно, а аз гордо казах:
- Това е Карин, моята нова приятелка.
- Чудесно - отвърна майка ми и ѝ подаде ръка.
Карин направи реверанс. Тя бе възпитана много строго от родителите си, които ми напомняха за нашите портиери на Хубертусалее господин и госпожа Хьоне. Винаги казваше „моля“ и „благодаря“, и „добър апетит“, и „Хайл Хитлер“ - последното обаче не у дома, защото знаеше, че го намирам за глупаво.
Веднъж ме попита защо не съм в СГМ и аз ѝ отвърнах чистосърдечно, че единствената и истинска причина е липсата на настроение за подобна досада. Карин прие без повече въпроси както това обяснение, така и липсата на настроение от моя страна. Тя приемаше всичко, което казвах, вършех, не вършех, изисквах. Доколкото аз не споделях нейните интереси, тя се нагоди към моите.
Така че ние с часове си четяхме приказки, разкази и цели книги. Слушахме заедно грамофонни плочи - от шлагери до оперни арии. А после за рождения ден на майка ми разучихме някакъв балет.
Карин танцуваше като слон в стъкларски магазин, но го правеше невъзмутимо и с радост и пожъна големи аплодисменти от много дисциплинираната публика, която успя да остане сериозна. Аз пък, благодарение на приятелката си, се превърнах в много добра ученичка, преписвах класните си без грешка и винаги давах правилните, подсказани ми от нея отговори.
Граничещата с крепостничество преданост на Карин ми вдъхваше чувство за сигурност и отговорност. Тъй като произхождаше от бедна среда, гледах да не ѝ липсва нищо и да опознае и съпреживее хубавата страна на живота.
Тя идваше с нас, когато отскачахме до Берлин, излизахме на излет в Шпреевалд или прекарвахме ваканциите в Пец. Яздеше понито, караше каручката, люлееше се, стъпила зад мен на дъската. Строяхме си колиби в градината, където живеехме само двете, и се качвахме на моето дърво, но без да съчиняваме стихове, доколкото на това нямаше как да я науча. Аз, която винаги страшно държах едно или друго нещо да си бъде „единствено мое“, сега бях щастлива, ако и Карин можеше да му се порадва. Поделях си с нея моите животни и моите книги, моите играчки и моите дрехи; а когато ми подариха чифт ролкови кънки, ѝ дадох лявата и ние се пързаляхме заедно с по една.
Карин, едрото, напето хитлеристко момиче, и аз, дребното полуеврейче с труден характер, станахме, подкрепяйки се взаимно, нови щастливи деца.
Това беше през 1936 година."
*
В книгата има някои фактологически неточности, които дразнят историците , но които вероятно няма да бъдат забелязани от мнозина. Например, авторката пише, че България била обявила война на Англия и САЩ през ….ноември 1940. А по това време България дори не е член на Тристранния пакт, да не говорим, че САЩ влизат във война с Япония, а оттам и с Германия и страните от Тристранния пакт едва след нападението над Пърл Харбър през декември 1941.
И други такива неточности има, но те не са болка за умирачка.
Интерес буди и едно чудесно интервю на Румяна Таслакова с Ангелика Шробсдорф за Дойче веле ( https://www.dw.com/bg/писането-като-въпрос-на-оцеляване/a-3451869?fbclid=IwAR1ilQN-7OtVJnTQmBOj1B0JKTCcWvMF7-U2lnPGjYoAhkWpBqK0T3Y4xmk )
Ето откъс от него:
- Наред с Израел България е силно застъпена в творчеството Ви. В книгите “Пътуване до София?, “Ти не си като другите майки”, “Грандхотел България” . Когато сега си спомняте за България, кои са първите мисли?
“Страната, великодушието на хората. ... хората бяха прекрасни... тогава спрямо нас. Те бяха благородни хора. Така малките момичета в училището видяха какъв ужасен страх изпитвах, защото с германските деца винаги имах огромни проблеми. Страхуваш се от децата в Германия, защото ме чувстваха като чужда, различна, каквато и бях. Те се държаха лошо с мен, бяха подли... в най-добрия случай им бях безразлична. А в България, когато влязох в класа, когато застанаха там уплашена, отслабнала до кости, децата усетиха какво изпитвах. И дойдоха при мен. Аз се стреснах, О Боже, какво ще стане? Те дойдоха, прегърнаха ме, утешиха, вдъхнаха ми кураж. Една – никога няма да я забравя, Христина се казваше – тя ме хвана за ръка и каза “Ела, ще седнеш до мен на чина и ще ти обясня всичко. Ще ти кажа какво трябва да правиш”. Така беше в България!
И от този ден обикнах България.
В началото, когато пристигнах в София, бях отчаяна, страдах, че трябва да напусна Берлин, квартала Груневалд, хубавите неща, хубавите спомени, да се разделя със семейството, с всички и всичко. Когато пристигнах в България, единственото ми желание бе да се върна в Германия. От този момент в училището, който се запечата дълбоко в паметта ми – как малките деца се отнесоха като майки към мен – обикнах страната.”
*
На черно-бялата снимка виждаме Ангелика като дете в София с подарено й котенце.
Тя, майка и сестра й прекарват на сигурно цялата война в България и докато беше жива, световно известната писателка не спираше да разказва истината за България в романите си и в интервютата си.
Сестра й Бетина се влюбва в Димитър Станишев, омъжва се за него и остава в България, преживявайки ужасните години на комунистическия режим и споделяйки трудната съдба на семейство Станишеви по време на комунизма.
Книгата "Ти не си като другите майки", в която Ангелика Шробсдорф разказва за живота си в България по времето на Втората световна война, е преведена и издадена на български от Даря Хараланова. (
https://www.aquarius-books.com/.../%d0%b8%d1%81%d1%82%d0.../ )
Трябва да споменем и факта, че по едно време, Ангелика е съпруга на прочутия френски режисьор Клод Ланцман – това е режисьорът, който направи най-добрият, най-точният документален филм за Шоа - цели 9 часа. Има го на Ютюб, заслужава си да се види.
И оттам се разбира, че през цялото време на войната е била стриктно пазена и прикривана истинската цел на „Изселването на евреите в Източните предели на Райха“ - дори вътре, в самия лагер, до последно.