Панепидемията от коронавирус, обхванала целия свят, не попречи на демократичните българи да забравят жертвите на тоталитарния комунистически режим. Днес, 21 март, 2020 г., в Ловеч трябваше да се проведе 31-то ежегодно поклонение в памет на хората, преминали или намерили смъртта си в едно от най-отвратителните творения на БКП – концлагера „Слънчев бряг” край Ловеч. Заради извънредното положение, наложено от емипедемията, дошла от комунистическия Китай, шествието-поклонение бе отложено.
Това не попречи на мнозина демократично мислещи българи да изразят своята почит на специално създадената за събитието страница във Фейсбук от фондация „Истина и памет”.
Жертвите на създадения от БКП начело с Тодор Живков лагер край Ловеч не бяха забравени и от нашите сънародници отвъд океана. Жевеещата в САЩ писателка Нася Кралевска изпрати на desebg.com текст, свързан с бившия лагер.
Един слънчев следобед в зловещия лагер „Слънчев бряг”
Струва ми се, че това беше едно от най-разтърсващите преживявания в живота ми. Денят бе 7 октомври 2019 година. Пътувахме с минивана на адвокат Спас Стоянов към град Ловеч, където фондация „Истина и памет“ със съдействието на кмета Корнелия Маринова беше организирала за същата вечер представяне на петото издание на книгата ми „Без заглавие – Рушители и строители на България“.
Групата ни беше прекрасна – проф. Евелина Келбечева, Христо Христов, Руси Чанев, съпруга ми Ерън Оуенс и аз. Приближавайки Ловеч, Христо неочаквано се обърна към Спас с думите: „Хайде да се отбием от пътя, за да покажем на Нася и Ерън къде е бил лагерът „Слънчев бряг“.
Потръпнах от вълнение. Очакваше ме среща с едно от най-емблематичните места на жестокия комунистически режим – унищожавал десетилетия наред цвета на нацията ни – най-достойните, най-смелите, най-непримиримите.
Минивенът се отби от централното шосе и заизкачва хълма към кариерата на бившия лагер.
Мълчахме. Сърцето ми силно биеше. Пристигнахме. Широка ливада, заобиколена с канари. Слънчев следобед. За преживените от хиляди българи ужаси говореха единствено няколко паметни плочи и миниятюрен параклис.
Плоча без текст, поставена от престъпните управници на България, така наречените реформатори Андрей Луканов и Петър Младенов.
Силно ме впечатли фактът, че хората бяха заличили лицемерните им слова в памет на собствените им жертви.
Христо разказа за ежегодните шествия, провеждани от 1990 г., от град Ловеч до мястото на лагера в предпоследната събота на месец март. Аз се оглеждах наоколо, съзерцавайки красивата българска природа и се опитвах да си припомнях това, което знаех за това място на ужасите.
Измършавели от глад, залитащи от изтощение, облечени в дрипи мъже, обградени от охрана с насочени дула, копаещи, товарещи, пренасящи по 10-15 кубика пръст или камъни на ден, бой с маркучи, открити гнойни рани, стрелба без предупреждение, окървавени трупове…
Срамувах се от топлото си яке и от удобствата по пътя ни към зловещия „Слънчев бряг“.
Срамувах се, че в родината ми се бяха извършвали такива нечовешки престъпления, които останаха ненаказани след официалното падане на комунистическия режим.
И днес, когато в живота ни – независимо от ред проблеми – няма и помен от преживените страдания от лагеристите мъченици, да сведем глави през тяхната злочеста участ и да промълвим със съчувствие и обич техните имена.
Нека бъде вечна паметта им!
И вечна да е болката ни по тях!