Бжежински се оказа прав – съветският скорпион захапа опашката си

Огнян Минчев

На 21 август 1968 г. Кремъл осъществи военно нахлуване в Чехословакия на съветската армия и армиите от Варшавския договор, за да прекрати реформисткия проект на Прага за „социализъм с човешко лице”. Тези реформи не излизаха извън рамката на това, което може да се нарече социалистическа стопанска и обществена система.

Въпреки това, въвеждането на ограничени инструменти за пазарно обусловена стопанска ефективност и отварянето на значими публични пространства за свободата на словото в обсъждане на обществените проблеми бяха безпогрешно разчетени от Москва като заплаха за системата на тоталитарния комунизъм в Източния блок. Реформисткият екип около генералния секретар на ЧКП Дубчек бе заменен с неосталинистки режим, премахнат едва от „кадифената революция” през ноември 1989 г.

Разгромът на Пражката пролет имаше съществени последици

върху развитието на отношенията между Изтока и Запада и – особено – върху шансовете на болшевишкия тоталитаритаризъм да се адаптира към процесите на технологична и обществена промяна в последната третина на 20 век.

Възходът на либералния технократизъм през 60-те години заложи основите на едно разпространено убеждение, че антагонизмите на Студената война могат да бъдат смекчени чрез една двустранна стратегия на „конвергенция”, при която Изтокът и Западът могат да се приближат като обществени системи на базата на „споделени принципи”. Западът, управляван от Кейнсианската макроикономическа доктрина въвежда елементи на „планирана икономика”, а Съветският съюз по времето на Хрушчовото „размразяване” залага на „повече инициатива” и на научно-технологичния прогрес. Социалдемокрацията преживява разцвет в Западна Европа, а след десетилетието на 50-те години и на Макартизма, Америка се управлява от реформисти – леви либерали, начело с трагично загиналия Джон Кенеди...

Пражката пролет попада удачно в контекста на тази глобална реформистка парадигма на Запада и успехът на Чехословакия би означавал първа значима стъпка от страна на Източния блок в процеса на това сближаване – или „конвергенция”.

За добро или за лошо,

с теорията за „конвергенцията” либералният технократизъм разгръща поредната своя утопия

(считам технократизма за тесногръд и илюзорен подход към обществените реалности), на която не е съдено да се осъществи.

 Най-малкото защото от „другата страна” няма управляващи елити, стремящи се към промяна, а диктатури, управлявани от сектантско доктринерство в система на абсолютна – тоталитарна власт. Хрушчов е свален от върха за „авантюризъм” и заменен от неосталинистки екип, начело с Брежнев, който ревизира и малкото реформистки импулси от края на 50-те и началото на 60-те години. Напълно е възстановен централизирания контрол върху стопанството и обществото, а ре-сталинизацията обхваща всички сфери на социалния живот с изключение на масовите репресии и ГУЛАГ от сталинистката епоха. Така Съветския съюз влиза в епохата на „застоя”, за която Збигнев Бжежински прогнозира („Между две епохи”, 1972 г.), че в 15 годишна перспектива ще доведе до пълна стопанска блокада. Тази прогноза се сбъдва с удивителна точност.

С разгрома на Пражката пролет неосталинисткият режим в

Кремъл на практика прекъсва единствения за времето си жизнеспособен експеримент за реформиране и адаптиране на съветския комунизъм

към обществените и технологичните реалности на постиндустриалното общество. 

След 1973 г. стартира Третата индустриална революция (създаден е микрочипът) и развитият свят бързо навлиза в дигиталната епоха. Съветският съюз не притежава ресурси да развива информационна революция. Не защото няма хора с интелект, а защото няма социална система, която да стимулира този тип промяна.

На конференцията в Хелзинки (1975 г.) Москва договаря с Вашингтон либерализация на режима на международна търговия, която ще позволи внос в Източния блок на западни технологии, чийто търговски режим е под ограниченията на КОКОМ. Но интервенцията в Афганистан прекратява поредното „разведряване” между Изтока и Запада и стената на КОКОМ отново пада върху търговските отношения между съветския блок и развития свят.

След бруталната разправа с Пражката пролет, запдноевропейските комунисти започват процес на вътрешна еволюция по посока на този тип реформизъм, който Брежнев е смазал в Прага през август 1968 г. Макар и тесногръди и убедени комунисти, Марше, Карильо и Берлингуер разбират, че партиите им ще бъдат редуцирани до незначими секти, ако не се адаптират към процесите на промяна в постиндустриалния свят. Техните реформистки усилия биват обобщени под

понятието за „еврокомунизъм”, което предизвиква недоволното ръмжене на Кремъл

Основният патос на „еврокомунизма” е да постави кървавите революции за преход към „социализъм” в „задния двор” и да съживи идеите на италианския социалист-комунист Антонио Грамши, който през 20-те години отхвърля бруталното кръвопролитие на „диктатурата на пролетариата” и очертава стратегия на сблъсък между „културата на буржоазията и културата на пролетариата”, който ще доведе до постепенен „преход към социализма”.

След 1985 г. екипът на Михаил Горбачов получава възможност да реализира в политики импулсът на Грамши, който вече 20 години (след 1968-ма) е в основата на западния „еврокомунизъм”. На практика Горбачов се стреми да съживи този модел на реформиран комунизъм, който Дубчек успешно реализира с Пражката пролет преди да влязат танковете на Брежнев.

Уви, вече е много късно... Западът отдавна не е под идейното влияние на либералния технократизъм и на стремежа към „конвергенция”. Тачър и Рейгън слагат началото на една пропазарна икономическа революция, която на практика трябва да обслужи процеса на глобализиращия се капитал отвъд националните граници.

Средната класа на Запад е доминирана от индивидуалистични очаквания и житейски планове – а колективистичната левица, социалдемокрацията и „еврокомунизма” са загърбени в периферията на политическия живот. (Самата социалдемокрация прави опити за адаптация чрез стратегии на „третия път”, които не се оказват особено успешни.)

Горбачов иска един реформиран Съветски съюз

който да поведе Изтока и Запада към една форма на „хуманен – демократичен социализъм”. Уви, трагично е закъснял. Той не може да поведе в тази посока не само Запада, но и самия Изток – който се възползва от процесите на промяна за да поиска обратно пълната си свобода от съветската империя, вместо да пожелае участие в реформирана империя по Горбачовски модел...

Съветският комунизъм имаше шансовете да се реформира и да се адаптира към процесите на глобална обществена и технологична промяна в края на 60-те и началото на 70-те години, ако се бе възползвал от импулса на Пражката пролет. Вместо това танковете на кремълските примитиви смазаха Чехословакия, а червените „бонзи” на политбюро се самоосъдиха на бавен, но неумолим разпад. Бжежински се оказа прав – през втората половина на 80-те години съветският скорпион захапа опашката си. Историческото време на кървавия и безчовечен комунистически експеримент приключи.