Огромна симпатия, примесена с умиление, изпитвам към онези общности и групи, съхранили старите български говори, обичаи, обреди, традиции. Особено силно ми въздейства това, когато тези хора са в емиграция, далеч от родните места. Чуя ли напевността в езика на далечни и позабравени думи, нещо изконно се пробужда у мене.
Когато започна войната в Украйна по новините излъчиха репортаж със семейство бесарабски българи. Мъжът разказваше за ужасите. За бомбите, за жертвите, за гладните деца в убежищата… Беше мобилизиран. И твърдо решен да остане там и да брани семейството и родината си. Съпругата му приплака с най-милия български език, който съм чувал:
– Няма да сье евакуирам! Няма да тръгна никъдье бьез съпруга си! Нье мога да го оставя сам! Заедно сме по-силни!
После го прегърна. Той я погали. И гушнати заплакаха. Признавам си, не устоях на сцената и аз. Като ревна оня, българина в мене…
Хората не се оплакваха. Не искаха нищо. Само се притесняваха, че дъщеря им е студент в България, а сметките им са блокирани. И не могат да й изпратят пари. Фейсбук днес ни дава много възможности. Бързо ги открих в мрежата. Помолих ги да помогна с каквото мога. Не на тях. На детето. От начало отказваха. После ми дадоха данни. Изпратих скромна сума. Призовах приятели да направят същото. Малката се оказа прекрасна българка.
С времето забравих за случая. С татко й си пишехме понякога.
И понеже светът е малък, се оказа, че идвал в родния ми Лом. Да търси шевици. Да, да, онези извезани, бродирани фигури и шарки по дрехите в гардеробите и скриновете на нашите баби.
Отлично познавам българската шевица. Родственик съм на големия ни етнограф и фолклорист Димитър Маринов. Преди години преиздадох трудовете му. А в университета проф. Георг Краев ни скъсваше от учене в часовете по етнология и етнография. Шевицата е своего рода татуировка, пренесена от голото тяло върху тъканите. В нейните причудливи геометрични форми с флорални мотиви, божества и птици са вплетени елементи, изразяващи мъжкото и женското начало, родствени връзки, хармония, мир, благоденствие… Сходство с тях намираме в народите от Тибет, Китай, Монголия, Волжка и Дунавска България. А у нас всеки регион е характерен със своя си шевица.
И точно това тръгнал да търси моят Александър от Одеса.
Да издири корените си чрез шевицата. Която е своеобразно ДНК. Унаследявано и препредавано от баба на внучка векове. Обадила се родовата памет в него. И кръвта задавала въпроси. Не му давала мира. Започнал да търси белези. Знаци за произход. Зърнал шевици от Ломско в интернет. Взел в торбата бабината кошуля и се вдигнал по обратния път от Болград и Одеса насам да издирва предци. Като се вслушвал в думички, говори и напеви. И като налагал шарките от шевиците на неговата си баба, върху шарките на моята… Толкова сме свързани в невидимото. На Богоявление и в Калофер отишъл. Да види леденото хоро. Не издържал. Съблякъл се гол до кръста. Сложил си една риза с шевици. Грабнал от някой едно българско знаме. Запял и влязъл. Хубаво, беше. Всичко в Блъгария е хубаво, рече. Да, да! Блъгария, каза. А мен ми звучеше като Благария. От блАга и благА! Като сладка и благодатна… Благодаря ти, Александър, а пък ние си мислим, че не всичко ни е хубаво тук. Но то е така. Човек като обича, не вижда кривото. И обратното.
Днес българите в украинската част на Бесарабия са към 200 000 души. В цяла Украйна са около 350 000. Водени от стремеж за свобода и по-добър поминък, или пък прокудени след набези на кърджалии, след буни и зулуми, нашенци периодично са поемали към бесарабската степ. Най-големи групи са се вливали при отстъплението на руските войски след войните им с Турция през 1768-74, 1806-12-а и 1829-30 година. Нова вълна следва Видинското въстание от 1850-а, както и Преселението от Ломска околия, Видинско и Белоградчишко през 1860-а.
160 години по-късно моят приятел Александър се завръща при своята баба като от Светите земи. Тя го чака отдавна с детинско нетърпение. Топло е. Сготвила е. Посреща го със своите милинки. Внукът ще има много да разказва. Носи бол впечатления и дарове. Но първо вади двете ризи. Бабината от Болград и българската от Ломско. И налага шевиците една върху друга. Бабо виж, виж – всичко съвпада. Сигурно от там сме тръгнали!…
Войната се проточи. Контактите ни се поразредиха. Времето позаличи спомена. Понякога поглеждах в месинджър дали е бил скоро на линия. Това ми стигаше.
На Бъдни вечер ми звънна непознат номер. Беше от онези позвънявания, които човек усеща предварително, че са по-особени. Вдигнах. Мек, развълнуван глас, като на човек, дълго таял нещо в себе си, заговори:
– Здравей, Бисиер. Аз съм Александър! От Одеса!..
Едва успях да изрека само името му. И настъпи една пауза.
Той, българинът от Болград и Одеса. И аз, българчето от Лом, хлипахме. Без думи! С най-едрите мъжки сълзи. Двама почти непознати. В пълно мълчание. Пречистващ плач. Олекотяващ…
– Бисиер, продължи той след като се поокопитихме. Искам да ПОблагодаря на теб и твои приятели, които в начало на война помагали, ако това е възможно. Запас от думи не ми стига да ви изкажем благодарност от мое семейство. Аз съм в София. Товаря генератори за Украйна. Искам да се видим. Ако трябва…имам и пари…
– Спокойно, Александър! Нищо на никого не дължиш!
Известно е, че гОворите извикват спомени. Нежният му, мек език, извика в съзнанието ми отдавна мъртвата ми баба. Предците й бяха преселници от централна България. Говореше меко. Също като Александър. И докато той разказваше, тя се появи за няколко мига. Надвесена над своите обги, правеше своя Богов хляб за бъдната вечер с мълчана вода, квас и три пъти пресято фино брашно. Украсяваше го с огромно старание и наричаше с пожелания за мир, здраве и благоденствие. Когато го извади от долапа и сложи на масата за миг ми се стори, че зърнах лика на Божия син върху хляба…
– Ало, Бисиер, чуваш ли ме, извади ме от унеса Александър. Бисиер, моля те! Искам да ви видя. Не разбираш! Искам да ви прегърна! Нося и подаръци…ти ми даде вяра, Бисиер…
Нищо не съм ти дал, Александър. А пък вярата е от баба ми… Нямаше как да се видим. По празниците си бях в Лом. Той бързаше да се връща. Да разнася светлина и топлина, доколкото може, с дарените му генератори. А аз не преставах да разсъждавам върху видението с покойната ми баба и Боговия й хляб с образа на Божия син върху него, който се явяваше и в сънищата ми следващите няколко дни. И точно тук се случи нещо, което ме изуми. На Нова година Александър ми звънна по месинджър. Да ми честити. И да сподели нещо. Градът му беше подложен на масиран обстрел. Сравни го с истински ад. Но нещо друго го мъчеше. Бисер, каза, помниш ли онзи ден, когато говорихме в България по телефона? Докато ривах, аз видях моя баба облечена в ризата с шевици да меси един голям хляб. А на хляба Исус Христос. Спасителя. Наистина, Бисер. Като жив беше. И не е само това. От тогава това ми само пред очи. Даже сънувам този хляб и Спасителя. Как мислиш? Дали това значи, че войната скоро ще свърши?
Докато разказваше в слушалката отекваха тътени. Да, братле. Съвсем скоро тази гадост ще свърши. Ти само потрай още малко! Не зная, дали чу отговора ми. Връзката беше прекъснала. А и аз го изрекох едва доловимо. Бях изгубил ума и дума от чутото…
Мощни тътени кънтяха и под моя прозорец. Бомби разкъсваха простора. Чуваха се изстрели, откоси. Заря и фойерверки озаряваха небето. Безумци хвърляха пиратки. Множеството празнуваше Нова година. Маанета, чалги, крясъци и пукотевици заглушаваха камбанния звън и песнопенията…
Допивах поредното вино. Не бях на себе си. От всичко. Посегнах към хляба. И отново зърнах за миг Спасителя. По-тъжен от всякога. Човекът отдавна му се беше изплъзнал…
P.S. На другия ден медиите съобщиха, че Одеса е била подложена на масирани атаки с ракети и дронове – камикадзе. Имало много убити. От три дни Александър не е на линия…
Коментари (0)